Има светлина в тунела!

"Българин да се наричам - първа радост е за мен."

Зала "Бонифика" в Копер, Словения, кънтеше не веднъж и дваж с тези възгласи. Всеки път настръхвах. Признавам си, че не ми беше лесно да се сдържа да не запея и аз, но познавайки добре възможностите на гласните си струни, се въздържах. Все пак имах включвания два-три пъти дневно в ефир, а професионализмът трябва да е преди всичко друго.

Но каква е тази зала и какво общо има крайбрежният словенски град със стихотворението "Аз съм българче" на Иван Вазов?

Едва ли има българин, който в началните си ученически години не е знаел наизуст стихотворението. В наши дни сякаш става все по-трудно да се гордеем с произхода си и историята си. Това, което ни е запазило като народ и нация през вековете. Във времена, в които много от днешните държави по света дори не са съществували, а други са си говорели с конете и кравите. За себе си мога да кажа с чисто сърце, че се гордея с традициите ни, със самосъзнанието си, с природата, с културното ни наследство и със съгражданите и съселяните ми. Гордея се и с по-малки неща. Като това, че не си хвърлям боклуците на улицата или през прозореца, че не участвам в схеми и задкулисни игрички, които отнемат от "общото благо". Че си плащам данъците и се опитвам да помагам на ближния. Не харесвам принципа "пре*би другарче". Да, трудно е постоянно да си горд с произхода си, имайки предвид мрачното настояще и несигурното бъдеще. Но...

През изминалата седмица за пореден път се убедих, че наистина се гордея да съм българин. Причината за това бе националният ни отбор по Таекуон-до ITF. Младите "лъвчета" и "лъвици" ми напомниха, че българските майки продължават да раждат силни и можещи деца, които да прославят трибагреника надлъж и нашир.

От 17-и до 21-ви април във въпросния Копер се проведе европейското първенство на този спорт. За моя огромна радост и чест, отново имах възможността да наблюдавам отблизо родните успехи. България завърши на трето място в генералното класиране по медали от 34 държави. Единствено Гърция и Украйна с далеч повечето си участници спечелиха повече медали от нас. При мъжете и жените дори бяхме на второ място, а при децата от 11-13 години отново се наредихме в Топ 3.

Но не за отличия и почетните стълбички искам да говоря. Те са естествен и заслужен плод на целогодишния труд, който се полага в родната федерация и клубовете от Враца до Бургас и от Русе до Благоевград.

Това, което ме накара да напиша тази статия е възторгът, в който изпадах ден след ден от нашите спортисти. Били те на 12, на 15 или на 20. Как се подкрепяха, как си даваха наставления, вдъхваха си кураж и не се предаваха и в най-тежките моменти. Точно както го правят кръвните братя и сестри.

Със собствените си очи видях как наши състезатели пренебрегват болката, травмите и егото, за да се жертват за отборната кауза. Те си знаят кои са и защо са го направили.

Българският спорт като цяло е виждал далеч по-славни времена. По-възрастните от мен вероятно ще ме подкрепят. Днес отстъпваме по много неща на конкурентите ни. Зали, стадиони, финанси, възстановителни центрове и процедури, възнаграждения, вътрешна конкуренция...

Искам да ви предизвикам. Пробвайте се да изброите спортни дисциплини, в които сме сред водещите европейски сили. Ако пръстите на едната ръка не ви стигнат, то значи сте пристрастен или живеете на някакъв розов облак.

Това, по което не отстъпваме на никой, е духът ни! Без значение колко безнадеждна изглежда ситуацията.Бойните спортове винаги са били една от най-големите гордости на родния спорт. Било то на ринг, татами или на тепих. Някои казват, че това е така, защото сме индивидуалисти, а не отборни играчи. Но истината е, че успехите са резултат на висок отборен дух и желязна дисциплина. Готовност да държиш съотборника си отговорен и винаги да му казваш истината. Качества, които като цяло сме позагубили през последните десетилетия. Качества, които слава на Бога, все още са силно застъпени в националния ни отбор по Таекуон-до ITF.

Спорт, в който петте кръга ги няма. Спорт, в които момчетата и момичетата ни не получават нужното признание за международните си успехи дори от министри на спорта. Но въпреки всичко това, те продължават да се борят и да представляват държавата ни повече от достойно. Често пъти на инат. Не го правят за слава, със сигурност не го правят за пари, за коли и за апартаменти. Правят го за бяло-зелено-червеното знаме и най-вече за братчето и сестричето до тях. Да му покажат, че ако вложат нужното време и енергия, всичко е възможно. Че да се откажеш никога не е приемлив вариант. Че ако дадеш всичко от себе си, крайният резултат не е толкова важен. Не се оплакват от условия, не се държат като примадони и не летят високо в облаците. Знаят какво са дали от себе си и какво получават в замяна.

Може би затова по лицата на другите състезатели се четеше истински страх, когато отсреща им заставаше наше момче или момиче. Аз лично станах неволен свидетел на поне няколко разговора между чужди състезатели, които проклинаха жребия и късмета си, който им беше отредил български противник. Или пък на десетките чуждестранни треньори и играчи, които истински се радваха, когато на тяхното татами имаше български рефер или съдия. Сигурен знак, че срещата ще премине без гафове и че ще се свири така, както трябва.

Благодаря ви, момичета и момчета, че ми вдъхнахте кураж за бъдещето не само на родния спорт, но и за бъдещето на България. Благодаря на ръководители, на треньори, на състезатели и на лекари. Този път светлината в тунела не е от насрещния влак!