Доц. Георги Димов - историк в Института по балканистика в Българската академия на науките

Тази година на 3 март честваме 146-та годишнина от Освобождението на България от османско робство. По този повод сме поканили доц. Георги Димов – историк от Института по балканистика в Българската академия на науките. Здравейте.

Здравейте.

Нека да започнем с въпроса колко важен е 3 март за българската история?

3 март е може би най-важната дата за историята на съвременната ни държава, защото именно тогава тя като птица феникс възкръсва, и всъщност всички последвали събития – и Съединението, и обявяването на България за царство, едно велико дело през 1908 г,. са последвали събития именно от 3 март. Ако нямаше 3 март, нямаше да ги има тези дати и всъщност нямаше да познаваме историята такава, каквато е днес. Още повече, 3 март е резултат от дейността на поколения българи, цяла плеяда българи през Възраждането, техните усилия, патронажни усилия за Освобождението на България, тяхната жертва, тяхната работа, техният труд за възвеличаването на българската държава, за откриването на историята на българската държава. Така че до голяма степен 3 март е едно колективно дело, много важно, сакрална дата за нашата история и ние трябва да я пазим и почитаме, независимо от историческите превратности.

А можем ли да направим границата колко голям е бил приносът на Руската империя за освобождаването на България? Тъй като важно е да отбележим, че ние се освобождаваме с една от многото руско-турски войни. И всъщност, какъв е бил приносът, за да можем ние днес да имаме собствена държава под една или друга форма?

Ние се освобождаваме наистина с една от многото руско-турски войни, но тя е необикновена до известна степен, защото, въпреки че е десетата война по ред, това е война на духа, това е една идеалистична война и това го признават немалко историци, като Барбара Йелавич – един от изследователите на Балканите. Дори самият Кисинджър се чудеше на тази война, но разбира се, тя има своята предистория, своите корени. И аз смятам, че всеки историк трябва да познава духа на времето, за да може да обясни тези събития. Нищо не е бяло и черно, всяко нещо има своите нюанси. Тук трябва да отбележим, че голяма роля, поне според мен, изиграва “Пролетта на народите" – появата на националните изяви, появата на нациите, на народите, т.е. упадъкът на империите. Защото по това време всички познати за нас държави са империи – и Британската империя с  важните коридори по море, които тя поддържа към Индия, и Германската империя с пангерманизма. Но панславизмът едно много интересно явление, ако говорим за южните славяни. Всъщност това е причината, която води до онзи патос в Руската империя, до онова силно национално движение в  Руската империя, което е причина за тази Руско-турска война, поредна Руско-турска война. Всъщност Руската империя не е била готова за тази война, още повече, че тя търпи големи поражения по време на Кримската война, парижките преговори. В крайна сметка самият император Александър ІІ е поставен пред голяма дилема, но той все пак усеща пулса на своето общество и в крайна сметка предприема тази съдбоносна за България война. Тук искам да отбележа още две неща, много важни. Едното е, че България буквално, ако трябва да използваме жаргон, хваща последният влак, защото малко след това и в самата Османска империя, особено в началото на ХX век започват едни революционни процеси на младотурците и формирането на турската нация, каквато я познаваме днес. И потърпевши, ако трябва да вземем историческия пример, например са арменците, които по това време са над 2 милиона в империята. Знаете за големия геноцид срещу тях. Второто важно нещо, което ние трябва да отбележим, ако съблюдаваме историята, е, че България е в хинтерланда на Истанбул, т.е. в сърцевината на империята. През България минават важните търговски пътища, минава Виа Диагоналис, Понтийският път, осеяна е с гарнизони, това е житницата на империята, произвежда жито, произвежда различни животински продукти, дори шивашката дейност е съсредоточена тук. Т.е. това е икономическият център на империята по това време. И в крайна сметка, освобождаването на България по това време самостойно е много трудно дело. Наистина има симпатии, между другото, от Англия до Русия към българските жертви, които тя дава по време на Априлското въстание, по време на подвизите на нашите революционери, чиито имена ние трябва да споменаваме постоянно. И в крайна сметка, тази голяма война, защото по това време Турция извежда една 300-хилядна армия, тази голяма война на два фронта, не само на Балканите, а и в Кавказ, е решаваща за нашето Освобождение. Малко преди това, освен Априлското въстание, има една война между Сърбия, Черна гора и Турция, в която сръбската армия, въпреки че Сърбия по това време е автономна, в крайна сметка губи. Знаем за въстанията в Босна и Херцеговина. Но панславизмът е онова явление, което е водещо за нас. Тук не говорим за произхода на българите, тук говорим за едно идеологическо течение по това време, духовно течение и това, което ние сме дали по това време. Защото вижте, за да бъдем освободени, ние сме изтъквали като аргумент нашата славна история от Първата и Втората българска държава. И в крайна сметка, ако трябва да сме още по-конкретни, ще ви дам един друг исторически пример. Един век по-рано, преди Руско-турската война през 1877-1878 г., т.е. в края на XVIII век, голямата руска императрица Екатерина ІІ или Екатерина Велика, повлияна от православието, от религиозния ентусиазъм, се мъчи отново да води поредните войни с Турция, с Османската империя и се мъчи отново да основе тук, на Балканите, независими държави. В този смисъл те са империи и тя се мъчи да възстанови Ромейската, или както днес е известна, Византийската империя и една буферна държава – Дакия. Така че по това време, когато няма панславизма, Русия е увлечена от идеята за Трети Рим, за византинизма до голяма степен. Когато се появява славянската идея и България като първата държава, в която приобщава славяните, от която разпространяват своята култура из днешните руски земи, има своята много важна роля. И всъщност това довежда и до нейното освобождаване. Така че ние трябва много внимателно да почитаме и да пазим тази дата, защото тя е основополагаща за нашето развитие и за нашата поява като Трета българска държава, която стига дори до царство, което е нещо много важно, между другото, и ние трябва да пазим този спомен.

Тъй като заговорихме за Руската империя и за нейните интереси, важно е да споменем, обаче, че Санстефанският мирен договор, който е подписан в началото на март 1878 г., е прелиминарен и всъщност по-късно, когато подписваме Берлинския договор, не конкретно България, а Великите сили, които участват в преговорите за подписването на този договор, България бива орязана откъм територии. Остава Софийският санджак и земите на север от Стара планина. Т.е. можем ли да кажем, че Русия е отстоявала интересите на българите по това време, или по-скоро геополитическата ситуация е била такава, че е трябвало да отстоява собственият си интерес в тези условия?

Вижте, въпросът ви е много интересен. Разбира се, че всеки има някакъв интерес в дадена ситуация. Днес живеем в още по-сурови времена, когато реалполитиката и личният интерес на всяка една държава е водещ в нейните действия. Това е било време, аз ви казах, в което е имало идейни течения, религиозни течения, като православието, панславизмът, които са взимали емоционален връх в обществото. От друга страна, обаче, ако видим резултатите, ще видим, че Русия не излиза като големият печеливш от тази война. Тя дава огромни жертви – знаете, десетки хиляди жертви. Но тук трябва да отбележим, че и българите имат голям принос. Още повече самите руснаци до голяма степен подкрепят българското опълчение. Знаете за опълченските комитети, които подкрепят финансово, с въоръжение. Например за Самарското знаме, забележете, ако говорим за 24 май и защо трябва да бъде сменена, Самарското знаме, ако знаете, освен Иверската Богородица, са изобразени и Кирил и Методий, т.е. това е едно признание за нашата духовна роля, на българите, по време на Златния, а после и на Сребърния век при Иван Александър, които ние имаме в православния свят. От друга страна Русия взима териториални придобивки, но да не забравяме примерно, че Англия взима остров Кипър, който е важният коридор към нейните владения в Индия, Австро-Унгария също придобива територии на Балканите, Сърбия и Румъния – също така добиват своята независимост. Наистина това е много сложна политическа обстановка по това време и за да бъде разбрана, трябва да отбележим, че по това време първо има съглашение между тримата императори на Германската империя, на Австро-Унгария и на Русия за едно поддържана на статуквото и тези действия на Русия до голяма степен противоречат на това съглашение. От друга страна, Източният въпрос и Източната криза, т.е. как да бъде овладяно османското наследство, е един много спорен въпрос, в който и Франция, и Англия имат своя интерес, и до голяма степен Русия прави каквото е възможно. Наистина Александър има такова споразумение, има такива предварителни договорки. Тук не трябва да отричаме историята и не трябва да изпадаме в крайности между -фили и -фоби в никакъв случай. Трябва да познаваме историята такава, каквато е, и да бъдем обективни. Затова казах, че трябва да уловим духа на времето и да разберем какви са били условията, геополитическите условия, както биха се изразили. От друга страна, Русия повежда тази война с голям риск и всъщност и в крайна сметка тя няма най-големите териториални придобивки. Наистина има голяма емоция, когато се правят едни планове за Велика България. Ако видим конкретните документи тогава на руски политици, благородници, които чертаят карти на България, ще видим едно огромно землище, една огромна територия. И наистина Руската империя съчувства. И тук говорим чисто за национален интерес, без да гледаме реалната политика, която властва по това време. Нобеловата аристокрация, елитът на обществото има желание България наистина да стане една огромна империя. Но в крайна сметка така са били подредени обстоятелствата, че не е имало никакъв шанс това да се случи. Но все пак това е идеалът за българското землище, включващо Тракия, Мизия и Македония, т.е. истинското българско средновековно землище. И затова аз мисля, че Санстефанският идеал е нещо, което трябва да се помни. Още повече че по това време има още две много силни идеологически течения, национални течения, като “Мегали идеята", която гърците подкрепят, позовавайки се на историята, на Ромейската империя и т.н., на гръцкия език, на културата. И от друга страна - очертанията във Велика Сърбия на Гарашанин. Т.е. България гони своите цели, но пътят след 3 март пред нея е открит. И ето, ние вършим едно велико дело като Съединеното, като Независимостта. Така че това е историческият шанс, който ние използваме и е много важен за нас, за да можем да влезем в семейството на европейските народи и да се развием като едно царство, което е нещо много важно за това време.

И понеже ми се иска да обърнем внимание на българския принос, тъй като има и хора, които смятат, че свободата ни е била подарена под една или друга форма, а ние знаем за боевете на Шипка и за това какъв принос са имали българските опълченци и колко хора са загинали там, колко значим е бил техният подвиг, за да може в крайна сметка да се стигне и до Санстефанския мирен договор, а по-късно и до Берлинския договор, но с тях всъщност България отново да се появи на картата на Европа?

Въпросът ви е много важен и мисля, че това е най-важният и съществен въпрос дотук, защото българският принос е голям. Той започва още преди войната, с жертвите, които българите дават, с борбата, със своето просвещение, със своето доказване пред света за приноса в историята, в културата още от делото на Паисий. Така че това е един много дълъг процес, в който ние имаме много важно участие, в който ние даваме своите жертви, в който имаме своите пасионарни личности именно в лицето на революционерите, в който те жертват живота си буквално за нашата свобода. От друга страна, обаче, българите имат реално участие във войната. Знаем, че битките при Плевен през августовските дни тогава са изключително решаващи. Дори има една теория, че руснаците по това време решават да прекратят войната, да се върнат, което означава гибел за бъдещата българска държава. Всъщност боевете при Плевен са изключително важни. Тази епопея, това е нещо велико, в което ние се доказваме под ръководството, разбира се, на руски генерал – на ген. Столетов. Сега много се заговори за участие на поляци, финландци и т.н. Да не забравяме, че империите са мултиетнически. Тези поляци и финландци съответно участват в различни точки на света – и в Кавказ, и в потушаването на бунтовете в Австро-Унгария, финландци в Полша, защото все пак руският император е велик княз на Финландия и цар на Полша по това време. Това е една нова аристокрация, в която има и финландци, и поляци, и т.н. Това е съвсем нормално. Пак казвам, по това време нямаме още оформените нации, които днес познаваме. Въпреки това българите взимат много голямо участие. Този дух, тази сила, тази енергия е усетена тогава по време на войната. Все пак много от тях се награждават. Ако видим отношението на руските офицери към българските военни, към българските офицери, то е изключително топло, изключително добро, защото те проявяват огромен героизъм. Знаем, с камъните - борба на живот и смърт. Т.е. тази борба, този 3 март е извоюван с кръвта на много българи и ние трябва да уважаваме тяхната памет. Сега тук искам да отбележа и още нещо. Тъй като паметниците са много – няколкостотин паметника само в България, много паметници има в Русия, които са унищожени от болшевиките впоследствие заради царизма в Русия. Тук искам да отбележа, че това залитане -фили, -фоби настроения – те винаги съпътстват българската история. Още преди Освобождението сякаш има две Българии и това са го усещали някои от големите български учени. Една България, която беше на дребните чорбаджии, защото българите не са имали онзи голям дял в търговията в Османската империя, който например гърците и арменците например са имали. Дребни чорбаджии, които са се мъчили някак си да запазят статуквото и да бъдат част от една мултиетническа империя, която търгува с Австро-Унгария, с Русия, със Средиземноморието, с Египет и т.н. – т.е. да бъдат част от една богата клика в тази империя. И една друга България, която е имала нашите революционери, на хората, които са записали името си в историята и които ние днес почитаме. И ако следваме техния пример, трябва да наподобяваме тях – смели, които говорят истината, имат национален идеал, въобще едни хора, които се борят и дават живота си за България, нещо, което днес е много рядко срещано. От друга страна, ние трябва да отбележим, че след Освобождението отново настъпват такива контрасти в българската история. И всъщност, ако през царството 3 март влиза като официален празник, честван е – знаем, 1934 г. Паметникът пред Шипка цар Борис го открива, знаем за огромния ентусиазъм по време на 3 март. Тогава първоначално е 19 февруари по стария календар. Знаем за либералното отношение – само тук искам да отворя една скоба – на Русия към България, тъй като Александър ІІ е много интересна личност – това е най-либералният владетел на времето си, всъщност той загива именно от това. Осем атентата има срещу него от руска страна и всъщност един от големите атентати 1880 г. е по време на тържествената вечеря в чест на Александър Батенберг. Една година по-късно той е убит. Т.е. той е най-либералният владетел. Не е наречен "цар Освободител“ заради България, а заради това, че през 1861 г. той отменя крепостничеството и е наречен "цар Освободител“ заради това – много либерален владетел. А самата война у нас неслучайно е наречена "Освободителна“ още в Третата българска държава. Но както се чества този празник, така по времето на едни събития, които много наподобяват днешните, защото все пак историята е циклична, преповтаря се, когато говорим за Интернационал, отново за едно мултиетническо общество – 1951 г. този празник е забранен и в крайна сметка до 70-те години, когато се появява т.нар. нов тип социализъм, който набляга на държавен социализъм, празникът отново е възстановен. От 1951 г. той е забранен, защото горе-долу целите и мечтите на това общество са почти като днешните. Днес отново се прави такъв опит. Българското общество не трябва да бъде толкова нагаждаческо, толкова конформистко. Това именно го е унищожило през вековете. Именно тази енергия, този порив за свобода го е спасило. Затова 3 март трябва ни напомня за жертвата и за тези хора, които днес съсипват нашето общество. Тези пасионарни хора – знаете пасионарната теория за хората, които са жертвали живота си главно в името на даден идеал, също днес отсъстват. И този паметник трябва да ни напомня не само за една сакрална, важна дата, началото на нашата история на Третата българска държава, но той трябва да ни напомня по-скоро за онова общество, което е дало кръвта си и живота си, дало е своето бъдеще, за да се случи тази дата и да се възстанови Третата българска държава.

Но в последната една година протече един такъв дебат трябва ли да бъде сменен националният празник, като да кажем, че една част от обществениците заявяваха, че не 3 март, а 24 май или 22 септември трябва да станат национални празници. По едно време си се появи идеята, че 3 март може да остане национален празник, но и 24 май да бъде национален празник, въпреки че това също е един значим ден за нашата страна. Трябва ли в този смисъл изобщо да се отваря дебатът за промяната на националния празник? Разделя ли той обществото в действителност, тъй като социологическите проучвания от миналата година показаха, че 2/3 от българите изобщо не подкрепят смяната на националния празник?

Мисля, че първо историята е такава,  която много лесно може да бъде разрушена. Това означава смърт на един народ и една нация. И нациите, както видяхме през панславизма, се появяват въз основа на митове, легенди и история. Те трябва да много внимателно да бъдат съхранявани, обгрижвани, особено ако имат свои национални герои, дори в днешно време, които много добре лавират политически. Това беше една димка в очите на обществото, поредният опит да бъде разрушено националното, както е било през 1951 г., съответно за да се харесаме на някой. Аз мисля, че това нещо е много вредно за държавата и в крайна сметка българите трябва да съхраняваме и пазим своята история. Много може да се говори по темата. 24 май е изключителен празник, но ролята, която ние, българите, някак си имаме в това като наследници и на Ромейската империя, на православния свят – все пак Търново е бил и Третият Рим по едно време, а Русия всичко това, което прави, всъщност го прави пак за идеята за Трети Рим. Това е една цяла наука. Тези хора, които го правят това, те не разбират това нещо. От друга страна, България трябва не толкова да се бори политически и да се нагажда политически и да разрушава празника, а по-скоро трябва да търси своята културна роля в Европа, да доказва на Европейския съюз своята много важна роля за цивилизационния процес в Европа и най-малкото, което е – да се гордее със своята история, а не да се срамува от нея.

И може би е редно да кажем, че в сегашната конюнктура когато знаем, че на няколко стотин километра от нас се води война, и има хибридна война, в която постоянно хората биват разделяни по темата, е добре да помним историята си, да почитаме нашите герои, и също така да сме признателни на тези, които са били на страната на България в този период, които под една или друга форма са подкрепили националните интереси на хората тук, живели през този период, а не постоянно да се води малка идеологическа война за това всъщност какви са били целите на едните, на другите в тази голяма палитра.

Да, така е. Между другото признателността към някого не е проява на слабост, това е проява на сила. Залитането, конформизмът, снишаването са проявата на слабост. И всъщност България трябва да прави едно-единствено нещо, което са правили нашите деди – да гледат своя национален, тук говорим за нас, своя национален интерес, само и единствено него, не да изпада в крайности на фили и фоби, да прави политики и ПР от това нещо, защото това е на гърба на нашата нация и на оцеляването на нашата нация. Това са много турбулентни, много трудни - виждаме, че светът се променя около нас и ние трябва да се съхраним такива, каквито сме, защото иначе ще изчезнем от историческата бих казал карта.

И един такъв въпрос: колко е важна историята за оцеляването, съхраняването и продължаването на един народ напред?

Много важно.

Тъй като виждаме една съседна на нас страна, която постоянно се опитва да намери историческото си минало, и много пъти прибягва до чужди герои, чужди подвизи.

Историята, аз много често казвам, , че един човек може да спаси живота на един човек. Докато един историк може да спаси живота на една държава. Защото историята е основният ти аргумент, аз съм изследвал този процес тук, на Балканите, не толкова конфесионални, религиозни или исторически, а аргументът е този, върху който се създават държави. Ако искаш да бъдеш политик на Балканите, трябва да познаваш много добре историята. Чърчил беше казал, че Балканите произвеждат повече история, колкото могат да изконсумират, и това е факт. Това е факт между другото за цяла Европа. А днес отсъства религията. Вече го виждаме в Европейския съюз, този хубав Европейски съюз, който познавахме навремето, който беше изтъкан въз основа на Римската  империя и на православието и на тяхната култура, днес вече все повече се разрушава. Липсват идеологиите, защото социализмът изчезна, неолиберализма е икономическа идеология. Така че в крайна сметка основният аргумент остава историята. И ако забелязвате ролята на историята, нейните активи все повече ще растат. Това е изключително и много важно и ние не трябва да изопачаваме историята. Не трябва да залитаме от едната крайност в другата, а реално погледнато да се гордеем и да изтъкваме специално това, което сме постигнали в Европейския съюз. Защото историята в крайна сметка е унищожаването на икономиката, демографската криза. Историята ни е единственият аргумент, с който да се гордеем. Историята става все по-важна, това е моето заключение – историята е все по-важна, но ние трябва да се съхраняваме и пресъздаваме такава каквато е.

А в момента според вас полагаме ли достатъчно усилия, така че младите поколения да са добре информирани за миналото ни, да имат известно чувство за патос, когато се сещат за него, да познават традициите и обичаите, паметните дати?

Има няколко процеса исторически, които могат да отговорят на вашия въпрос. Единият е, че когато една държава се намира в криза, обикновено се връща на един по-ранен стадий на своето управление. Ние се върнахме много често от едни специфични течения, които са от 30-те на миналия век, които отдавна са отхвърлени от науката, социалния дарвинизъм, като това, че няма чисти нации и народи. От друга страна,  обаче, някак си се обезличава ролята на България и нашата културна роля най-вече, която имаме на европейския континент. Защото реално или не след изчезването на Ромейската или Византийска империя, България е може би е този съхранител на тази православна култура, и държави, като Гърция, като Сърбия са много по-млади от нея. Всъщност затова именно Фердинанд е толкова горд, защото той е тук, той е наследник на императорите, на цезарите. И мисля, че ние някак си не познаваме контекста, а изпадаме в едни фрагменти, които мислим, че сме най-велики, най-древни, от друга страна държавата не полага никакви, почти никакви политики за разпространение на тази наша история и култура в света. И в крайна сметка изпадаме в пълно затъмнение. Мисля, че тук трябва да се намери една рационална политика, трябва държавата да се намеси, да положи много усилия в преводи на книги, разпространение по  чужди университети и библиотеки, т.е. на българския учен малко да му се повдигне авторитета, да не говорим само за материалния аспект, т.е. авторитета сред обществото. Търсим думата на експерта както в медицината, както в други науки, трябва да търсим думата на експерта, на хората, които се занимават професионално с извори, работят с извори, познават методологията на историческия процес, и съответно да не изпадаме в тези крайности, защото историята много често се подчинява на политиката в наше време, подчинява се на едни нови течения, които в крайна сметка са изключително популистки и много вредни за нас. Трябва да се намери балансът, и това е изцяло роля на държавата. Сякаш днес отсъстват държавата. Това е може би това, което отсъства.

Надяваме се, че хората, които отговарят за тези неща, ще се вслушат във вашите думи и в призивите и на ваши колеги, и историята отново ще бъде като ценност и извор, от които да черпим  за бъдещите ни решения за нашето развитие.

Да, защото тя се преповтаря. Миналото неизбежно става бъдеще – това са го казали много историци. Така че ние трябва много внимателно да следим сравнителния анализ на историята. Историята, особено за България това е много показателен след националните катастрофи, знаете уроците, които все още за съжаление не си взимаме.

Аз ви благодаря много за този разговор.

Аз благодаря също.