Ренета Инджова, първият служебен министър-председател, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".

За пореден път посрещаме Деня на Съединението все по-разделени от всякога. Нищо, че през изминалите часове на заклинания и пожелания, картината в националите взаимоотношения не се променя. От утре ще започне поредната година с пореден цикъл на отчуждение, на зле прикрита нетърпимост и на понякога откровена злост. Говорим с носталгия по проявената преди 137 година нечувана дързост да се изправим и вземем съдбините си, но не иска да излезем от зоната си на комфорт, за да проявим същите усилия и днес. Коментарите ни се въртят около високите цени на газа и тока, а удобно пропускаме, как те прикриват обратнопропорционалното ниско наше самочувствие. Денят на Съединението идва и си отива, дами и господа, ние оставаме. Възможно ли е историческата илюзия да забули загубилата очертания реалност? Кое за нас е по-реално – събитията преди 137 години или това, което ни очаква през следващите дни, седмици, месеци? Наш гост е Ренета Инджова, първият служебен министър-председател от 8 последвали политическите неразбории правителства. Честит празник, г-жо премиер! Защото това е ден на най-романтичната ни представа за българската история!

Да бъде честит на всички българи този ден и да бъде пример за тази честитост, защото действително много са малко случаите, в които това, което наричат "дързък акт“, е едновременно акт на изключително силно взаимодействие между хора, държавници, които са успели да намерят общ език, за да извършат едно дело, което не е било благословено отвън, а ние сме свикнали и тогава, и от преди това, да вършим само неща по заказ. Това дело показва, че е възможно въпреки съпротивата, въпреки отрицанието, което отвън идва по дипломатически път, и по друга линия, и дори започва една война братоубийствена на Балканите, но показва този акт, че когато едно дело се извършва по вътрешни сили, подбуди от българския национален дух, ще минат няколко дни и светът ще приеме, въпреки че първо е обругал, а след това ще приеме този акт. И това се отнася за всички политически действия, които държавите вършат. Но много малко са народите и държавите, които знаят, че те трябва да извършват своето, пък после, след няколко дни ще получат одобрение не, но отношение на достойнство. Всички уважават тези, които са достойни, а не тези, които изпълняват.

И този ден България посреща със служебен кабинет, г-жо премиер. Още едно доказателство в полза на нашето разединение, може би? Какво делим, че не можем да се разберем и поемем пътя напред? Какво правим, че не се уподобим поне за малко на българите от преди 137 години?



Това, че е служебен кабинетът, не е израз на разединение. Разединението е преди това. То е в невъзможността, казват, че е в невъзможност за диалог между самите политици. Това е основно причината. Първопричината е липсата на връзка между политиците и народа. Защото виждате, каква кампания тече – отиват си с рейса, спират, сами си правят там някакви изпълнения, няма никой там, пак се качват, пак си заминават – и това се нарича кампания. Липсата на връзка между политици и народ е първопричината за липсата на диалог между политиците. Защото поначало те се самообявяват за политици на несъществуващи социални образования, нито класи, нито групи. Имате примерно социалистическа партия, а тя се ръководи от олигархичен клан. Имате дясна партия, която предполага, че са там такива предприемачи, работещи капиталисти, хора, които знаят, как се управляват стопанства, фирми, предприятия – виждате, че тя е съставена от грантаджии или от НПО-та. Имате партия, която се нарича "На промяната“, защото имало нужда статуквото да се разбие, и ние това 2 години правим, но тя е рекрутирана от стартъпъри, които идват отнякъде, които хал хабер си нямат от там, откъдето са пристигнали. Онзи ден един куриозен случай: така както не се празнуват 137 години от Съединението, протестиращите от 2020 година отидоха и попитаха 2 години след кървавата сряда представителите на протестираща партия, наречена "Продължаваме промяната“, какво се е случило на този ден? Вие не сте виждали по-невнятно поведение и искрено признание от един партиец със същото име, което казва: "Не знам, какво се е случило.“ Вижда пред себе си в червено расо, забележете, ще му извади очите, представител на протеста от 2 години всеки Божи ден ходи така, и го пита: "Ама вие защо сте така облечен?“ Тоест, ние си играем на политика без да сме във връзка със сцената, на която са ни инсталирали. Сцената е правена от едни, играчите са други, а публиката я няма, забележете. И затова е удивително, че все още ние на дни като днешния правим едни ритуали, макар и формални, защото те са повече рецитации, изказва се всеки от политиците, кое ще е с най-впечатляващото изречение на този ден. Казва го, после ще има една заря, на която ще проверим, кои са тук, кои ги няма. Но с рецитации историческа памет нито се формира, нито се съхранява, нито тя изпълнява онази роля, която ритуалът трябва да изиграе. Той трябва на днешния ден да направи българите да почувстват вдъхновението на подвига. Това вдъхновение да им отвори душата за стремеж да постигнат мисията на деня, онова, което днес историческата повеля изисква от тях. Тази историческа памет не е, искам тук откровено да кажа, не е поддържане, не е използване, за да дава тя мотивация за борба, защото онова, което прави историческият процес, е поуките от него – да не се повтарят грешките. А на българската история коя е основната грешка – че никога ние поука досега не взехме. Всеки исторически акт за нас остава уникален и неповторим и е единствено повод историците да си приложат политкоректността до степен, в която изпразват от съдържание всичко случило се, за да се харесат на силните на деня управляващи. Затова българските деца няма да знаят какво се случва в най-паметните дни на нашето българско битие. Затова сегашните политици ще декламират някакви нечленоразделни фрази – днес чух, какво бил казал Стефан Стамболов, но не можах да разбера от устата на най-неграмотния български министър-председател, който сме имали, затова няма да му кажа името.

Защо се оказахме по-пригодни за служебни правителства, отколкото да съберем разум и изберем редовни?

Аз вече имах повод да кажа, че служебните ни правителства са една удобна конституционно заложена и голямо откритие на българските политици форма, за да могат да си осигурят време, в което да се попренаредят, да се изтупат от мръсотиите, които са насъбрали, да направят новите схеми, които ще представят във вид на нова конфигурация  след самите избори, да открият нов участник – те не го откриват, те го създават, имплантират, дават му преди това някаква предварителна преднина, а после гледат, ще влезе ли, няма ли да влезе. Ще се съберат, 6-7-8 сме имали партии, които са необходими, за да може онова судоку, което аз наричам, да бъде наредено, за да можем да се представим пред света, че поддържаме демократична политическа система и чрез избори си избираме управляващите. Ако погледнете за 33 години, които биологически са живи, са същите, които не са, или са заменени с техни производни, няма да казваме, че това са кланове с децата, с внуците и т.н. Тоест, служебните кабинети са удобна форма за прехвърляне на щафета. Дори в нашия случай сегашния ние имаме много ярко изразена заявка, че не държат политиците да спечелят изборите във вида, в който да направят правителство, просто защото и този вид, в който са сега, могат да продължат, а и тежненията, рисковете са големи. А пък и това, което казах преди малко, че нямаме политици, които да кореспондират със съответни групи, класи, социални интереси и т.н., това означава, че те никога няма да стигнат до това каква е повелята на деня, за да може да седнат да я обсъждат. И понеже това не може да стане, ще започнат сега да приказват, че законите и Конституцията са им криви, че им трябва Велико Народно събрание, ще гледат от Италия как се намаляват по 1/3 двете камари, и ще кажат: "Я и ние да го направим това“. Но това е като един ученик, който нищо не разбира от учебника, който са му дали да си учи уроците, и той вика: "Тоз учебник не е хубав, аз ще си взема друг“. Взема другия, в него – пак бъркотия, докато напълно невнятен и ошашавен, каквито са нашите политици – излизат пред населението, започват да говорят работи. "Хубаво“ е, че имаше пандемия, която показа целия дневен ред, видяхме, колко е надут, колко е инфлаирана тази тематика, която със сегашна дата разбираме, че е била начин за пълнене  на джобове. Сега ще бъде газова криза, която е предизвикана от самите нас, европейци, и която в крайна сметка за българския случай ще бъде много добро оправдание, много хубаво прикритие, много хубава димка на всичко онова, което имаме да правим. Защото се разбра, че хората се плашат, а щом могат да се плашат, значи ние ще продължаваме да ги плашим. Аз не казвам, че няма проблем, аз казвам, че проблемът, който има да се решава в тези избори, в целия цикъл избори, които ни чакат занапред, е: кой управлява тази територия, по какъв начин се използват ресурсите на държавата, по какъв начин се крадат обществените ресурси, кои са механизмите, които правят този процес недосегаем и няма наказани за това, кои са механизмите, които оставят политиците във властта без почивка, бих казала дори, а не ги наказват, и няма отпадащи?  И ние много се радваме, когато дойде някоя голяма криза, за да може да не отговаряме на тези въпроси. И сега ще направят всеки българин специалист по газова тематика. Бяхме специалисти по пандемия, сега ще сме по газ, по електричество. Ще се обсъждат работи, които нямат никаква релевантност към онова, което става, защото от нас, лаиците, тези, които нямаме нито информация, нито достъп до реалните неща, се обсъждат. И накрая ще се каже, че всичкото това нещо е причината за голямата инфлация, за обедняването. И след това ще почват политиците да се чудят как да се справят сами със себе си. Можете ли да си представите, че пишат писмо от политическа партия на президента да накара министрите си да спрат да лъжат? Представяте ли си, що за безсилие в политическото ни битие представлява едно такова писмо? Там, където би трябвало без да му казват на един президент да ги накара всичките министри да си държат оставките в джоба, и само подозрение за лъжа ще бъде причината. Аз така бях навремето – държах и моята оставка в джоба, за да може когато не ме слушат, да мога и аз да имам оръдие, с което да реагирам. Но ние провеждаме нашия политически живот абсолютно необезпокоявани от никакви правила, от никакъв ред, от никаква правоохранителна система. Ами тогава кой да е девизът на нашата политическа класа? "Ние сме недосегаеми, бъдете като нас“. И целият свят ще хареса един такъв девиз. Или "Ние сме най-силни в краденето“, защото в крайна сметка и в началото на нашия разговор беше, какво ни носят събития като Съединението? Би трябвало да са носители още на нашия национален идеал. Но кой е нашият национален идеал?



Кой за вас е нашият национален идеал и националната ни кауза? 

Да, многоуважаваният от мен проф. Иво Христов е стигнал до това да извлече за национален идеал онова изконно наше стремление да оцелеем, да останем, да ни има като нация. Ами че то това в условията на неолиберални парадигми, това би трябвало да е национален идеал на цялата глобална общност. Защото всичкото, което правят неолибералите, води до нашето собствено самоунищожение. Мишел Уелбек го е написал тази година в новия си роман "Унищожение“.  Само дето не го е нарекъл "Самоунищожение“, тогава щеше да е още по-силно и по-вярно.

Г-жо премиер, инфлацията със своите 20%  и растящите високи цени сега плашат. Но наскоро анализаторът Красен Станчев припомни, че вие поемате държавата при 92% инфлация. Има ли рецепта за държавник да се пребори с този икономически кошмар?

Този икономически кошмар, той не е породен от развитието на икономиката като такава. Той е привнесен, той е индуциран, той е желан, той е глобално стимулиран с неправилна политика, с призиви, които са извън не, а са против логиката на икономическия живот. Защото да се получи от естествен монопол, каквото представляват ресурсите в енергетиката, да се получи спекулация, каквато в момента има, при положение, че не е станало никакъв форсмажорен погром върху ресурсите на планетата, означава, че корпорациите с тяхната политика, с тяхната геополитическа амбиция да прекрояват, да имат досег, да имат контрол върху ресурси, които не са техни, те са стигнали до това да казват: "Ама как така в Русия ще са газовите ресурси? Той Господ трябва да ги даде на всички.“ До такава степен се изповядват принципи, които нямат нищо общо с онова, което представлява класическия политикономически подход към нещата, и по начина, по който светът се е водил и управлявал до сега, че нямаше това да не стане. И това нещо даже се стимулира, защото няма държави, защото на мястото на държавите са застанали транснационалните корпорации. А те от всичкото това печелят. И няма ги народите, които да се изправят. Ние бяхме първи, които тръгнахме срещу корупцията в света преди 2 години и 2 месеца, но сега ще са Чехия, сега ще са Франция, сега ще са тези, които ще искат да дадат отпор на нещо, което поначало е изкуствено наложено на Европа. И тя, понеже не ще да седне да разсъждава върху ценностите на парадигмата си, а само в опорни точки ги повтаря, тя даже и не разбира, какво си причинява.

Проблясват коментари, че президентът със служебни правителства може да изкара дълго – до пролетта, и дори и до местни избори, твърдят отявлените песимисти. Кое е по-добре: един люшкащ се парламент, който да приключи скоропостижно, или управление от служебно правителство? 

И двете са еднакво приемливи за нашата политическа класа. Тя ще се нагоди и към двата варианта. И това е всъщност идиотското на нашия живот. Защото ние не искаме да наложим институционален ред, а какво пречеше с досегашната уредба, с досегашните закони, просто законите да се прилагат и да се спазват. Ние не видяхме прилагане на законите дори в конституционен смисъл. Ами че най-важното нещо, което говори, дали има ред и конституционен смисъл на нашия живот, беше: ами като декларацията е фалшива, как нашата правна система се съгласи с това нещо? Как се съгласихме да бъде фалирана една огромна банка при положение, че има съд, и чак с европейски смисъл след 8 години се произнесе, и той се произнесе абсолютно неутрално и безболезнено за засегнатите страни. В смисъл, нищо не може да се направи. Ами че след 8 години какво може да се направи? Ще се върнат 5 милиарда евро ли, който ги е загубил? Тоест, ние ще сменяме форми на управление от парламентарна на президентска, че излязоха и тези, дето го предлагат един след друг, не, то не било президентска, била полупрезидентска. Не, това са димки, които се хвърлят в очите на хората. Защото иначе и ако институциите бъдат в съответствие с онова, което е заложено, то може да стане президентската република без и да разберем дори, с роля на президента като балансьор, като контрапункт, като насочващ регулаторните институции в посока с квотите си по начин, по който да санкционират, да контролират, да насочват, да респектират. Ние само обявяваме, какво ще правим. 

И какво ще направИ не го правим.им? Едно голямо нищо. Това, което ние можем да правим, е с всяко наше действие да произведем нова политическа криза.



Какви изводи не си направиха политиците?



Че то за изводи никога не е ставало дума. Ние никога не ги чухме, когато има крах да обявят, че има крах, искаме от тях да се извиняват, тоест, още партията БКП да се извини на народа. Аз и миналия път казах, изменението в политически смисъл е неработеща работа. Изводи ще има, ако те сега като отиват на избори си осмислят всичко онова, което направиха в последните 2 години. 3 парламентарни избори, 4 правителства направиха ли изводи за състоянието на политическата система, за характера на партиите и за това, че са се превърнали в търговски дружества, за начина, по който се осъществява изборния процес. Да, ние имаме едни недосегаеми фигури, институции, които ни разписки искат да броят, нито правят ревизия на резултатите. Едни държат ключове, кодове. Ами това е пълна вакханалия, а вие казвате изводи. Изводите, които си правят, единствено се отнасят до това: ако може всичко, което са извършвали, да остане невидяно.

Цоня Събчева