Милчо наистина беше един изключително свободен човек. Той винаги обясняваше, че свободата е вътрешно състояние и никой не ти я дава и никой не ти я взима, или както е казал Радой "Свободата всеки ден се замесва, изпича и изяжда като хляб. Не яжте вчерашен хляб, не яжте подарен хляб". Това е свободният човек, който не яде подарен хляб, той си извоюва свободата. Цялата тази същност на Милчо влезе в неговата музика и всички го знаем, колко мощна беше неговата музика, колко силна, колко изразителна, безкрайно различна винаги.

Това са спомените за великия джаз музикант Милчо Левиев на неговата любима жена Вики Алмазиду, споделени със слушателите на предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус". 

Алмазиду разказа и за впечатленията си от участниците в конкурса за млади пианисти "Милчо Левиев", който се проведе в Пловдив.

"Ние сме просто изненадани до такава степен с журито, вие видяхте какво жури имахме - Людмил Ангелов, Константин Добройков, Антони Дончев и младият Николай Желязков, бяхме учудени, изумени бяхме, какви пианисти растат, какви музиканти растат, с толкова дълбоко разбиране за музиката, с такова желание свириха. И това, което много ни зарадва беше, че те свириха Милчова музика, която не е много лесна за свирене, но те я свириха. И повечето класици си избраха джазовите неща на Милчо, а не неговите класически. И това още повече ни зарадва, че има едно отваряне на децата, едно отваряне на мирогледа. Те могат да свирят каквото й да е, но винаги отвореният артист има повече неща да каже, независимо дали свири класическа музика. Милчо свиреше класическа музика по един много различен начин. Той е с класическо образование първо, след това е всичко останало. Така че много се радваме, много се радваме за този формат, който е единствен по рода си. В регламента има изискването да се свири всякакъв вид музика - фолклорна, напълно освободена. Ако в бъдеще успеем да се преборим с някои административни положения, на мен ми се иска този конкурс да се направи дори и под формата на фестивал, без награди - първа, втора, трета, а въобще с награди - награда на Пловдив, на сдружение, за всичко може да има награда, но да няма първа, втора и трета. Искам да се превърне в един празник, въпреки, че децата след 2 дни семинари с журито съвсем се отпуснаха, буквално се сприятелихме. И след това на конкурса бяха други хора, бяха по-освободени, по-отпуснати, нямаше я тази стегнатост. Но ще видим, ще надграждаме всяка година и този конкурс може да прерасне в някакъв друг вид празник", каза Вики Алмазиду. 

В Пловдив бе открита  и алея на името на Милчо Левиев. 

"Смятаме, горе на върха, където има малка сцена, да направим догодина, ако успеем, една малка сцена и там да бъде всъщност заключителният концерт на децата. И дори можем да го направим концерт на всички участници, не само на лауреатите. Ние като ги чухме, всички са печеливши, всички деца", каза още Вики Алмазиду.

Тя разказа още спомени за Милчо Левиев, който всеки ден е споменавал Пловдив и Панчо Владигеров.

"Нямаше 1 час в живота ни, в който да не се спомене или да не се говори с гласа на Панчо, или да не се каже някой “фелибелийски лаф", както той ги наричаше. Вчера дори Антони Дончев, понеже също е бил близък с Милчо, като свършихме конкурса буквално го изимитира как върви някъде горе и казва: “Майни, вижте сега тук какво показахме на ливаците. Какъв конкурс направихме", буквално Антони го изимитира, точно така би казал Милчо.

За него Пловдив беше началото и краят, аз не познавам човек така да обича родния си град, не познавам. Той отива в Япония и прави албум за мен "From Plovdiv", даже не Филипополис, както е по света, а Пловдив. Познавам може би 20 или 30 лично от големите музиканти, с които е свирил. При първия въпрос - какво знаете за България - Пловдив, Милчо Левиев това беше, Пловдив. Това беше постоянната тема на разговор.  

Целият негов живот беше случка и целият негов живот беше толкова впечатляващ, там нямаше средно положение. Всичко беше винаги на ръба, всичко, всичко. Мога да си спомня например, в последния майсторски клас на Нов български университет, когато той влезе, ние бяхме започнали вече, той влезе и каза “Стоп, стоп. Имам да кажа нещо, защото това е моят последен клас". И това наистина беше последният му клас. И прочете няколко страници, които беше написал за студентите, в които говореше за много неща - за свободата, за конформизма, винаги говореше за конформизма, но това са много дълги теми. Говореше за дисциплината, защото понякога младите хора бъркат свободата с дисциплината. Аз също много говоря на моите студенти и е съвсем друго понятие. Свободният човек е дисциплиниран в това, което прави, младите трябва да го знаят. Изнесе една такава реч, която децата още я помнят. Дори едно от децата я е записало и ще ми я даде скоро. Не мога едно нещо да си спомня, не мога, не мога", каза Алмазиду.

Тя си спомни още, че Милчо Левиев е искал винаги да излезе от оковите в музиката, да излезе от тези формати. Той е казвал на децата: “Не свирете това, което знаете. Свирете като се качите на сцената това, което не знаете. Предизвикайте себе си".

Сам на себе си е казвал “Аз трябва първо себе си да предизвикам, след това другите". И винаги се е стремял да бъде различен. Творенето пред публика за него е било идеология. Винаги е бил различният.