Уникален войнишки паметник на умиращ войн, свел глава над оръжието си, поразява Европа близо век. Още по интересна и странна е  историята на  паметника–костница на загиналите български войни в Сръбско-българската война  - 1885 от Трети бдински полк, известен като паметникът на Скърбящия войн, разказва Светлана Кръстева от видинския Държавен архив.

Войнът е навел глава над оръжието си. Гренадирът е български войник, току що изстрелял последния си патрон в братоубийствената Сръбско-българска война от 1885 г. По време на тази война Видин е бил обсаден, води се жестока битка за превземане на крепостта. В защитата се намесва и руски кораб, намиращ се по това време по река Дунав, който успява да пробие блокадата и да достави боеприпаси за военните части. Руските имперски амбиции са известни в цял свят и вероятно са продиктували решението на капитана да вземе страната на България в братоубийствената война и да подкрепи българската войска. Въпреки че Русия почти винаги е била на страната на Сърбия във всички регионални конфликти. Година по-късно видинският общински съвет обявява капитана на руския кораб "Голубчик" Владимир Луцки за почетен гражданин. С него званието получава и майор Атанас Узунов, който ръководи и сам участва в битката за защита на града. Поради това е логично точно Видин да има паметник на войните, паднали в Сръбско-българската война - това е въпросния паметник, разказва Светлана Кръстева. Монументът се въздига в чест на загиналите в Сръбско-българската война при отбраната на Видин, Белоградчик, Трън и Сливница и за героите участвали в  превземането на Пирот през ноември 1885 г. Видинчани го наричат Паметника на скърбящия войн, защото българския войник не тържествува, а съжалява за тази война. Българският войник не изпитва радостта на победителя - той вече е осъзнал безсмислието на всяка една война.

Странна е историята на този паметник, разказва Светлана Кръстева, изследвала запазените до днес документи за изграждането на този уникален не само за България, но и за Европа паметник. Фигурата на войника е изваяна от гипс от големия скулптор Андрей Николов и по-късно излята от бронз, заедно с бронзовите релефи от италианския майстор Арнолдо Дзоки. Минават години фигурата и релефите се превозят от ателието на Андрей Николов с влак  до Русе, с лодка през Дунав до Гюргево в Румъния  и оттам отново с влак до Париж. Уникалната бронзова фигура на плачещия войн и бронзовите релефи на сцена от войната се отляти от  бронз в парижката  леярна  на италианския майстор  Арнолдо Дзоки  .

Обратният път на фигурата и релефите се оказва доста по-дълъг във времето. Не е известно как са били доставени до румънски град Калафат, но в него те престояват цяла година. Оказва се, че превозването на фигурата през Дунав е трудно и скъпо. Намират се видински рибари, които я прекарват доброволно с лодки през реката. За целта сковават платформа върху няколко лодки и успяват да я стоварят на видинския бряг. Прибрана е на сигурно място в казармата на Трети пехотен бдински полк, където отлежава близо година.

Основният камък на монумента е поставен през 1908 г. Инициативен комитет дълго време събира дарения от гражданите за издигане на постамента и на 15 ноември 1911 г. паметникът е открит на централния видински площад , допълва разказа си Светлана Кръстева, проучвала всички документи съхранявани във Видинския държавен архив за историята на уникалния паметник.

До днес е запазена една дописка от известния английски военен журналист Хенри Берлайн, посветена на видинския паметник. Берлайн, който посетил Видин през 1919 г, пише: "България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен..."

През 1930 г. видинските управници решават, че този паметник ни излага, че фигурата не е войнствена, мобилизираща, не буди патриотизъм и затова трябва да се махне. Намират се  трезвомислещи хора, които оценяват стойността на войнишкия паметник. Те създават комитет за защита на тъжния войн, продължава разказа си Светлана Кръстева. Уплашени от общественото мнение, управниците решават да не го унищожат, а да го преместят от наричания тогава централния видински "Площад на победите" на гаровия площад, където се намира и до днес вече 93 години.

Съдбата на бронзовия войник не е била по-добра и в годините след своето преместване. По времето на социализма паметникът е забравен, малцина граждани поставят цветя до него. За този период от историята на България не се говори в името на добросъседските отношения с тогавашна Югославия. След 1989 г. паметникът възвръща своята слава. Всяка година  край паметника се чества деня на Съединението и на Независимостта на България. Признателното поколение отдава почит на  смелите български войни, отдали живота си за свободата на родината.