Преди 2-3 години предложих във Facebook градината на резиденция "Лозенец“ да се отвори за обществеността. Радвам се, че предложението (вероятно) вече е внесено в Столична община от Вили Лилков. Това заяви и Панайот Карагьозов в личния си профил във Facebook, видя Sofia24.bg. Карагьозов е филолог, специалист по сравнително славянско литературознание, професор, декан на Факултета по славянски филологии в Софийски университет "Свети Климент Охридски“ в периода 2005 – 2015 година. Той припомни едни своя публикация в социалната мрежа отпреди 2-3 години.

Публикуваме текста без редакторска намеса:

"Лозенец" и резиденция "Лозенец“. Роден съм в "Лозенец". Не в Горни или Долни, а в "Лозенец". В сърцето на квартала – между Борисовата градина и Южния парк, между Канала и Кръста. Тогава романтичното пространство в най-горния край на столицата бе застроено с кооперации до сегашния "Св. Наум“, а оттам нагоре с – къщи и къщета.

В детството ми след нашия блок имаше само още един, а след него стърчеше току-що построената мастита сграда на училището на Съветското посолство, която силно контрастираше с околните ниски постройки и вишневи градини. По диагонал на посолското училище се намираше еклектично и магическо пространство, което още по-силно се биеше с околността. То бе заградено с най-красивата ограда в София – оградата от бившия Царски дворец и Княжеската градина, зад която между кестеновите дървета и друга добре поддържана приятна растителност прозираше бяла сграда в стил сталински ампир...

Бялата сграда бе (и е) резиденция "Лозенец“, която наред двореца "Врана“ служеше за представителни правителствени срещи и приеми. Благодарение на това (и не само) ул. "Милин камък“, която свързваше центъра с резиденцията, се миеше почти всеки ден, а околните улички – през седмица. Помня "Чайките“, ескортирани от красиви мотоциклетисти, в които се возеха чуждестранните държавни глави, и съпровождащите ги наши големци. Оттогава без да знам съм станал растящ биологичен паметник на тоталитаризма.

За да не се объркам – ще кажа, че от тротоарите на "Милин камък“, "Драган Цанков“ и тогавашния бул. "Ленин“, освен на Гагарин и Валентина Терешкова, съм махал с ръка или със знаменца на Хрушчов, Брежнев, шейха Реза Пахлави, Кадафи и още много забравени вече сатрапи... Е, махал съм и на Гагарин.

Но думата ми е за друго. В целия квартал, освен резиденцията, имаше още само седем свестни обществени сгради – Пощата, 120 училище на канала и червената Търговска гимназия с висока, също червена, кула. На границите на Лозенец откъм канала и Борисовата, разбира се, се издигаха прекрасните предвоенни сгради на Радио София и Агрономическия факултет; на техникума "Ботев“ и Института по архитектура.

Слава богу, тези красавци запазиха живота и чара си. Осакатена бе единствено Пощата на ул. "Крум Попов“, чийто изискан интериор бе пожертван, за да приюти телефонната централа, а фасадата окепазена със залепената за нея панелна жълтеникава постройка. Пощенският салон бе разхвърлян в две тесни партерни помещения на новопостроени кооперации...

Но да си дойда на думата. Резиденцията "Лозенец“ отдавна е в сянката на "Бояна“ и почти, да не кажа изобщо, не се използва по предназначение. Не се използва, а ареалът е затворен и се охранява. Бивш висш военен твърди, че в сградата се намира резервен команден щаб на армията, и че "триъгълникът на властта“ е свързан с резиденцията с подземен тунел. Кой знае? Със сигурност обаче техниката е толкова остаряла, че едва ли е надеждна охрана на националната ни сигурност. С още по-голяма сигурност е дошло времето вратата на прекрасния парк да се отвори за обществеността.

Прецедент вече има. По-голямата част от градината на Военната академия е вече достъпен за гражданите и културата. Нека превърнем пространството на резиденция "Лозенец“ в парк и културен център. "Лозенец" има нужда от това!