С военен ритуал, поклонение, тържествено слово и полагане на венци и цветя в Пловдив бе почетена 146-та годишнина от героичния подвиг на българския поет и революционер Христо Ботев и неговата чета. Това съобщиха за Радио "Фокус"- Пловдив от пресцентъра на общината. Церемонията за Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България се състоя пред паметника на поета в Цар Симеоновата градина.

Строят бе приет от генерал-майор Явор Матеев, командир на Силите за специални операции и началник на Гарнизон Пловдив.

Слово по повод 2 юни произнесе директорът на Драматичен театър Пловдив и носител на специалната награда "Пловдив" за изключителни постижения и цялостен принос в областта на изкуството и културата за 2021 г. Кръстю Кръстев. Водещ беше Христо Христов.

Участие в церемонията взеха Военен духов оркестър, представителни формирования на гарнизон – Пловдив – почетна рота и венценосци и комитет "Родолюбие“.

Десетки пловдивчани положиха венци и цветя пред паметника на Христо Ботев в знак на почит към героичното му дело. Сред официалните лица бяха кметът на Пловдив Здравко Димитров, кметовете на районите "Централен“ Георги Стаменов, "Северен“ Стоян Алексиев, "Източен“ Иван Стоянов, "Тракия“ Костадин Димитров, общински съветници.

"В пантеона на България светят със златни букви думите, написани от Христо Ботев до съпругата му Венета: “Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…“

Обръщам се към Вас за секунда да размислим върху съдържанието на тези думи. И до кого е това послание: само до любимата жена или и до всички нас, днес, сега?

После родината е всичко останало, ни казва онзи, чийто поглед не издържаме, чиито думи са въглените, които ни парят и изгарят.",каза в словото си Кръстьо Кръстев.

И добави: "В този ден, когато слънцето на историята е спряло и сърдито пече, ние трябва да се изправим срещу този въпрос: как така всичко се измени и всичко стана по-важно от родната ни земя?

Как така престанахме да говорим за родината като за свещен дълг на всеки осъзнат българин?

Как така престанахме да мислим за нея като смисъл и цел на живота ни?

Как така да си родолюбец се превърна в повод за насмешка и кисели физиономии?

Как така не само престанахме да използваме думата "Родина“, но и започнахме да се срамуваме от нея, сякаш произнасяме нещо неприлично?

Как така не само престанахме да обичаме родината си, но и започнахме да я мразим – изобретателно, с наслаждение, с упоение, бих казал?

Как така състезанието да се окичи всичко родно с отрицание стана доходно и модно?

Как така да се пренаписва историята, да се разрушават пиедестали, да се забравят герои, да се внушава родов нихилизъм стана цел на учебници и всякакъв вид литература?

Как стигнахме дотам, че започнахме в несвяст да противопоставяме понятието Европа на думата България?

Не разбираме ли, че понятието родина е тежестта в основата на националния ни кораб?

Че само тази тежест ни удържа живи в бясното световно човешко море?"