Кюстендил отбеляза 35 години от трагичната загуба на великия поет и алпинист Людмил Янков и талантливия млад алпинист Стоян Наков, предаде репортер на "Фокус“. Те губят живота си през 1988 година по време на тренировъчен лагер в подножието на връх "Камилата“ в Рила.

С минута мълчание и поднасяне на венци и цветя на паметника на улица "Людмил Янков", кюстендилски общественици, граждани, роднини и приятели почетоха паметта на кюстендилските алпинисти.

Тук бяха кметът на Община Кюстендил Петър Паунов, областният управител Александър Пандурски, народният представител Христо Терзийски, роднини на Людмил Янков, председателят на Туристическо дружество "Осогово“ Христо Абаджиев, туристи, планински спасители, представители на политически партии, на организации. Туристически хор "Осогово“ изпълни песни, посветени на Людмил Янков. Беше посочено, че към момента върви петиция, подкрепена от Община Кюстендил и от Областна администрация – Кюстендил, която има за цел връх в Рила планина да бъде именуван на Людмил Янков.  

Алпинистът Людмил Янков е още помнен и обичан в Кюстендил, където е живял и работил. Обявен е за почетен гражданин на града, улица и писта в планината "Осогово“ носят неговото име, а близо до дома му е издигнат паметник. В град Кюстендил се намира и Музей на алпинизма, където може да бъде видяна раницата, с която е бил на Еверест.

Пред присъстващите беше посочено, че Людмил Янков показва, че не знае какво значи предел на човешките възможности, когато през април 1984 година изминава 1330 метра, при – 40 градуса по най- трудния маршрут, известен като Жестокия път към Еверест, но за жалост не стига навреме до другаря си Христо Проданов, който остава завинаги на Еверест и в историята на алпинизма.

Той е най-добрият алпинист сред поетите и най-добрият поет сред алпинистите. През 2017 година излиза книгата "Върхове и хора“, която събира всичко написано от него. Съдбоносно или не ден преди фаталния си край, той пише: "Дълго летях… Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх… Болеше ме само…Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми… Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време… Стремглаво летеше срещу мене Снегът“.

Венцеслав ИЛЧЕВ