Сподели close
E-mail Принтирай Копирай този линк
Размер на шрифта Сподели
A A A
Темата за премахването на паметника на Альоша става все по-актуална сред гражданите. Множество са гледните точки и споровете относно каква трябва да бъде съдбата му. Междувременно адвокат Владимир Дончев сподели във Фейсбук своя история свързана с него, видя "Фокус". 

Публикуваме целия разказ без редакторска намеса:

"Тъй като стана особено актуална темата за паметника на червения окупатор в Пловдив, наречен “Альоша" искам да споделя една много интересна история от преди близо 35 г., която касае “посегателство" срещу него, за което имаше наказателно дело през 88 г., по което аз бях докладчик в качеството ми на младши съдия в Пловдивския окръжен съд.

Това беше втората година от мандата ми в съда по разпределение от университета. Тогава беше така. Исках да стана адвокат, но ме пратиха съдия заради отличния ми успех.

“Престъплението" на извършителя, чернокос мъж с дълга коса и големи мустаци, на който не помня вече фамилията, но всички го знаеха като Наско-фотографа беше, че през пролетта на 1987 г. като ходил да снима руските(съветски) групи на върха на хълма Бунарджика откраднал наръч от 201 червени карамфила от паметника и ги продал или подарил. Така и не се разбра, какво ги е направил. Човекът беше издаден, разкрит, арестуван от органите на милицията, включително със светкавичната намеса и на ДС, за да се ускори издирването, залавянето и разследването.

Вече беше осъден от районния съд на мисля четири години лишаване от свобода ефективно. Обжалваната от него присъда се гледаше от троен състав в Пловдивския окръжен съд и аз бях докладчик по делото. Веднага ми направи впечатление нагласеното обвинение като към обикновената кражба бяха прибавени и квалификации за едро хулиганство, кражба в големи размери (на 201 карамфила) и с използване на моторно превозно средство, личния Москвич на извършителя, с който се качил на паркинга под паметника. Хулиганството се доказваше със свидетел, който бил видял кощунствената кражба и се възмутил, големият размер на откраднатото с някаква бележка за цената на карамфилите, а използването на МПС със самопризнанията на фотографа.

Целта на прокуратурата явно беше да се утежни деянието, за да получи присъда над 3 г. и да не може да се приложи условно обсъждане. Т.е. човекът не трябваше да излезе от килията, в която беше вече доста месеци.

Шефът на състава беше председателят на Окр. съд Захманов, който директно ми заяви, че от Военно-административния отдел на Окр.комитет на Партията са взели делото на отчет. Подтекстът беше, че присъдата трябва да бъде потвърдена. Годината беше 88 - ма. Аз не бях партиен член, а и бях един от българските абонати на Огоньок и Лит.газета - флагманите на перестройката.

Реших, че ще проявя вътрешното си съдийско убеждение като не приема квалификацията на районния съд като обосновах тезата, че трябва да отпаднат утежняващите квалификации и остане само кражбата.

Човекът беше неосъждан, с добра характеристика и трябваше да се приложи условно осъждане. Това беше тезата ми. Сега не пиша точните текстове по НК и НПК, за да не сгреша. Мотивите ми бяха доста подробни и почиваха на здравия разум - свидетелят беше наблюдавал отдалеч и беше неубедителен за “възмущението си от грубото посегателство върху паметта на съветските войни", букет дори от 200 карамфила нямаше как да е особено скъп, а и броят им не беше доказан убедително, а човекът се беше качил на Москвича без предварителна нагласа за престъплението. Данните бяха, че кражбата е спонтанна. Другите двама съдии от състава не приеха аргументите ми и се наложа да ги изложа в “особено мнение" към решението, с което се потвърди присъдата. Човекът си остана в затвора.

Скоро след тези събития ми изтече 2 годишния мандат в Пловдивския окръжен съд. Задължителното разпределение след висшето ни образование обаче по закон беше 3 г. Трябваше да заработя още една година на държавна длъжност, а това означаваше да започна като районен съдия с 4 годишен мандат. Аз обаче не исках да продължа в държавната правораздавателна система, а да бъда независим адвокат. Баща ми беше уважаван граждански адвокат. Отказах да подам документи за районния съд, което си беше прецедент. Стоях без работа и доходи с две много малки деца. Семейството ми разчиташе само на майчинството и помощта на родителите ми. Доста месеци не ме допускаха до адвокатски конкурс, вероятно за “своеволието" ми. Успях да вляза в приемната на тогавашната министърка на правосъдието Светла Даскалова (от присъдружното на БКП - БЗНС) и лично да изложа искането си да бъда допуснат до конкурс за адвокат. Чак след това бях допуснат, спечелих го с отличие и си започнах желаната от мен адвокатска практика. Повече не съм се занимавал с наказателно право в кариерата си.

П.П. Към края на 1990 г. на Главната улица в Пловдив внезапно ме връхлетя и прегърна чернокос мъж с мустаци - Наско фотографа. Бил излязъл от затвора след 2.5 г. ,които излежал и след като Върховният съд отменил присъдата му по реда на надзора, променяйки квалификацията на деянието използвайки мотивите от моето “особено мнение" на съдия от състава. Голяма радост беше на улицата. После години наред се прегръщахме като се виждахме. От доста години не съм го срещал. Беше десетина години по-стар от мен.

Та това е от мен за “Альоша", паметника на окупатора, който беше използван ефективно от режима за всяване на страх, подчинение и репресия над хората!"