На 20 юли по стар стил или на 2 август по нов избухва прочутото Илинденско – Преображенско въстание. Само по себе си Илинденско – Преображенското въстание е връхна точка в национално-освободителните борби на македонските и тракийски българи, които след освобождението на България през 1878 година, по силата на Берлинския договор, остават под властта на Османската империя.

Години ще минат, докато Вътрешната македоно-одринска революционна организация успее да подготви избухването на въстанието, но още повече години ще минат, докато българите в Македония и Одринско най-сетне станат свободни.

От години съществуват спорове на коя дата е по-коректно да се отбелязва началото на бойните действия, затова от "Фокус“ потърсихме за коментар историка и директор на Регионален исторически музей – Благоевград д-р Кирил Алексиев, който обясни, че проблемът със стар и нов стил идва от смяната на календарите – Юлианският е заменен с Григорианският.

"Тогава започва и едно преизчисляване на датите, но в края на краищата събитието се е случило на датата 20 юли и тогава трябва да бъде отбелязвано. Това, че се преизичслява, за да се натамани датата, води до конфузни ситуации, дори и до грешно даване на дати“, каза още той.

От историческа, пък и от житейска гледна точка Илинденско – Преображенското въстание е зов за помощ от страна на българите в Македония и Одринско, които са имали една единствена мечта – да живеят в свободна и обединена България.

За съжаление въстанието не успява да постигне целите и задачите, които са си поставили неговите организатори, заради различни причини, обясни д-р Алексиев.

"Големият проблем през 1903 година е, че по това време международната обстановка въобще не е била благоприятна за осъществяването на един такъв политически акт. Априлското въстание също има непосредствена връзка с Илинденско – Преображенското, тъй като дейците, които основават ВМОРО са преки наследници на нашите революционери от времето на Априлското въстание. Идеята и на двете въстания е била една и съща – да се събуди общественото мнение в Европа, за да се обърне внимание на обезправените българи в Македония и Одринско, като те всъщност, когато вдигат въстанието, въпреки, че бидейки революционери, те се борят срещу една система, срещу статуквото в световен план, реално погледнато, те всъщност се борят за законността“, коментира историкът.

От думите му стана ясно, че член 23 от Берлинския договор предвиждал широка автономия в Македония и Одринско и революционерите реално се борили за изпълнението на международния договор.

"Всъщност международните сили всячески се стараели да не размърдват положението, да не създават по-голяма криза. В европейската история, особено след Виенския конгрес, се създава т. Нар. "Концерт на Великите сили“, където основните играчи в международната политика, опитвали да съхранят, казвам го в големи кавички, европейския мир“, добави той.

От друга страна българската държава също не е имала възможност пряко да се намеси и да заеме страната на революционерите, заради което по-късно търпи сериозни критики.

"Самите държавни мъже предупреждават нашите революционери, че предприемането на каквато и да е било радикална стъпка ще доведе до изолация на революционното движение. Това им го казват дипломатите. Ситуацията много грешно се интерпретира, казва се, че това било страхливост, казва се, че България се интересувала от чисто егоистични цели, но това не е така. Българската държава много добре е оценявала рисковете, които стоят пред нея. Имайте предвид, че въпреки официалната позиция на България да запази неутралитет, основният поток на оръжие и доброволци, всъщност са от към българска страна. Тоест, ако беше реагирала официално щеше да има катастрофална война, но България все още не е била готова в този момент за това“, поясни д-р Алексиев.

Той разказа, че има много документирани случаи на "заспиване на постовете“ на военните складове.

"В българската армия, по това време, в което тя е най-модерната институция – да се случи кражба на оръжие няма как да стане, без това да се случва с благословията на официалните власти. Голяма част от българските редови военни напускат своите позиции, излизат в отпуск, или се уволняват от армията, а след това ги намираме да се сражават в Илинденско – Преображенското въстание. България прави възможно най-доброто, което е можело да се направи в случая“, категоричен беше той.

Равносметката от въстанието е следната – близо три месечна борба, смазана с нечувана жестокост и насилие. Според данните на Мемоара на ВМОРО до Великите сили от 1904 година в сраженията загиват близо 1 000 въстаници, опожарени са над 200 села, убити са над 4 000 души от мирното население, а нов бежански поток тръгва към България.