Настоящият ръководител на Социалдемократическата партия на Германия (ГСДП) Олаф Шолц положи клетва като новия - девети - федерален канцлер. Формално това ще постави черта на 16-годишния период от управлението на Ангела Меркел и ще стане отправна точка за функционирането на новата управляваща коалиция, която за първи път в историята на Германия включва не две, а три политически партии, пише руският вестник “Независимая газета“.

Става дума за светофарната коалиция, която освен ГСДП включва Съюз 90/Зелените и Свободната демократическа партия (СДП). Наскоро и трите партии проведоха извънредни конгреси. Мнозинството от гласовете (ГСДП - 99%, СДП - 92%, Съюз 90 / Зелените - 86%) одобриха влизането в коалицията.

Много преди това обаче много наблюдатели се чудеха доколко устойчив е "Светофарът" (така бе наречена новата коалиция-бел.ред.). Наистина, още на етапа на преговорния процес за създаване на тройната коалиция, разделителните линии бяха ясно видими, което от своя страна доведе до "неудобни“ компромиси, които партиите бяха принудени да направят. Това намери отражение не само в крайния резултат – разпределението на портфейлите, но и в редица разпоредби на коалиционното споразумение.

Пример за последното е липсата на каквото и да е споменаване в него за газопровода "Северен поток-2". Това е въпреки факта, че по-рано (особено по време на предизборната кампания в Бундестага) отношението към него беше една от основните полемики между партньорите в сегашната управляваща коалиция.

В същото време изглежда, че именно във външнополитическата част на споразумението се залага една от основните "бомби“, която може да избухне още в хода на дейността на "Светофара“ и да доведе до далечни достигане на последствия, включително до разпадането му. В случая говорим за две неща – съдържанието и изпълнението на външнополитическия курс.

Ако говорим за съдържанието на външната политика на новата управляваща коалиция, то въз основа на нещата, които са фиксирани в коалиционното споразумение, то се свързва преди всичко с укрепването на т. нар. трансатлантическа солидарност. Това се отнася не само за по-голямо сближаване със Съединените щати и установяване на "специални“ отношения с Великобритания, но и например за по-активно взаимодействие с редица държави от Азиатско-Тихоокеанския регион (в частност с Япония). Основните цели в случая са координиране на усилията за намаляване на глобалните рискове за сигурността и разработването на единен подход към "стратегически противници“ като Русия и особено Китай.

А ситуацията с Китай е много показателна. Новата управляваща коалиция възнамерява да развива отношенията с Китай в дух на "партньорство, конкуренция и стратегическо съперничество". На практика това означава продължаване на икономическото сътрудничество със забележимо засилване на критиките за нарушения на правата на човека и активно застъпване на интересите на Тайван. Но най-важното е, че коалиционното споразумение всъщност записа отхвърляне на предишния "прагматичен" външнополитически курс на правителството на Ангела Меркел, който предвиждаше по-голяма независимост на Германия в развитието на диалога с Китай.

Новата формула за китайския вектор на германската външна политика обаче почти веднага започна да се тества за сила. В края на ноември в германската преса изтече информация, че бъдещият канцлер Олаф Шолц е провел телефонни разговори с китайския президент Си Дзинпин. На тях той уж не само декларира, че се придържа към приемствеността на външната политика на Меркел спрямо Китай, но и се застъпва за възобновяване на преговорите за инвестиционно споразумение между Европейския съюз и Китай. Тази пролет те бяха замразени по инициатива на ЕС след налагането на санкции срещу редица китайски служители за преследване на уйгурите.

Пикантността на цялата тази ситуация обаче идва от факта, че преговорите с "Другаря Си" са проведени през октомври, тоест след края на парламентарните избори и началото на консултациите за създаване на "Светофара". И Шолц, по това време вицеканцлер и федерален министър на финансите, не можеше да не осъзнае две неща: първо, че столът на външния министър ще отиде при един от коалиционните партньори (в случая Зелените) и второ, той изразява далеч от консолидирано (чете: коалиционно) мнение.

В много отношения с това е свързан и вторият момент – провеждането на външна политика. В германската политика има дългогодишна традиция, когато федералният канцлер се занимава не само с развитието, но и с прякото изпълнение на външната политика на страната. С други думи, той поема всички правомощия. Най-яркият пример в случая са първите години от съществуването на ФРГ, когато Конрад Аденауер комбинира постовете на правителствен ръководител и външен министър.

С течение на времето ролята и значението на поста на външен министър в германската политика нараснаха значително (главно благодарение на дейността на такива професионалисти като Ханс-Дитрих Геншер или Франк-Валтер Щайнмайер). Но това изобщо не означава, че традицията на канцлера - главният дипломат е нещо от миналото. Ясно доказателство за това е ситуацията само до преди ден - бившият външен министър Хайко Маас, в по-голямата си част беше обикновен изпълнител на външна политика, изцяло определена от Ангела Меркел.

Очевидно Олаф Шолц, знаейки много добре, че постът на външен министър в неговото правителство ще отиде при представителката на Зелените Аналине Бербок, която няма значителен външнополитически и управленски опит, а също така осъзнавайки съвременните външнополитически предизвикателства, пред които е изправена Германия би искала да съсредоточи тежестта на външната политика върху себе си... Косвено доказателство за това е, че ресора на министъра на отбраната (много значим в контекста на сегашната външнополитическа ситуация) в рамките на коалиционното споразумение отиде при неговата партия ГСДП.

В случая обаче възниква напълно естествен въпрос: как ще реагират партньорите в "светофара“ на опитите на канцлера да дръпне външнополитическото одеяло върху себе си? На първо място, Зелените могат да се противопоставят. Те не само получиха стола на външния министър, но и прехвърлиха част от външнополитическите си правомощия на едно от двете т. нар. суперминистерства – икономиката и опазването на климата, което се оглавява от съпредседателя на партията, вицеканцлерът Роберт Хабек.

Предвид естеството на реториката на Зелените през последните години, която в сравнение с края на 90-те - началото на 2000-те години (когато влязоха за последно в правителството) значително се радикализираха, а също и като се вземе предвид състоянието на общественото мнение и тенденциите в изборния процес в Германия може да се очаква доста остра реакция. А това от своя страна може да бъде изпълнено с увеличаване на риска от срив на "светофара" и последващото формиране или на нова коалиция (по-специално на следващата голяма), или на предсрочни парламентарни избори.

Изглежда Шолц и СДП не са готови да направят това сега при сегашните условия. Изглежда обаче той не възнамерява да остави външната политика в ръцете на агресивни коалиционни партньори, което неизбежно ще доведе до засилване на конфронтацията.

Времето ще покаже какво решение ще бъде намерено в крайна сметка. Междувременно можем само да констатираме, че новата управляваща коалиция в Германия, която всъщност все още не е започнала да работи, все повече напомня на героите от известната басня за орела, рака и щуката.

Превод и редакция: Юлиян Марков