"Миналогодишният юбилей - 100-годишнината от образуването на СССР - се проведе на фона на тектонични процеси, възникнали преди три десетилетия и през 2022 г. предизвикаха мощни, разрушителни катаклизми. С гръм и трясък се сринаха основите на световния ред от постсъветския период, който доскоро се смяташе, ако не за най-добрия, но все пак повече или по-малко привичен. Международните въздушни възглавници не проработиха и сега пукнатините навлизат широко и дълбоко в цялата мироопазваща система на планетата“, пише бившият руски президент и настоящ заместник-председател на Съвета за сигурност на Руската Федерация Дмитрий Медведев в своя статия за вестник "Известия“, предадена без редакторска намеса от "Фокус“.

Причините за случващото се търсят в наследството от старата и сравнително новата история. Защото, в края на краищата, това, което наблюдаваме сега, се е случвало повече от веднъж - в моментите, когато е стигала до края на своето съществуване поредната световна империя.

Нека се обърнем към събитията от сравнително близкото минало, на които много от нас са били свидетели. Началото на трагедията, която се разиграва днес в Украйна, беше положено в края на миналия век. По-точно в момента, в който се разпадна Съветският съюз. Могъщата държава дълго време се крепеше на следвоенни споразумения и взаимни интереси на страните-участнички, на блокова конфронтация и ядрени ракети, на хранителни доставки на сателитите си, на трактори и танкове, на "социалистически реализъм“, въпреки че комунистическият режим просъществува много по-малко от многовековната Руска империя.

Няма да се задълбочавам в мотивите, движещи политическите лидери, с чиито усилия СССР се разпадна толкова бързо. Както и разсъжденията за това кой подкопа Съветския съюз: машинациите на външните врагове, неконкурентоспособната икономика или надпреварата във въоръжаването. Вероятно последният му лидер, който си отиде в годината на стогодишнината на Съюза, искрено вярваше, че действа в полза на многонационалния народ на великата държава, чийто глава стана след прословутата "надпревара с каруци“. В същото време лидерите на съюзните републики цинично се интересуваха само от това да станат ръководители на независими държави, създадени върху все още димящите останки на голяма държава. Така или иначе след това имаше Форос и августовският преврат. И краят на СССР, който остана за по-старото поколение любимо Отечество и прекрасна мечта за справедливост.

Западният свят гледаше на всичко това високомерно. С надменния поглед на победител и чувство за явно превъзходство. Мислейки само за това, как да задоволи егоистичните си интереси. И с всички средства да продължи да тласка страната ни в бездната, за да елиминира напълно дългогодишния си конкурент. Всички благи приказки за равноправно партньорство, прекрасен нов свят без разделителни линии и други глупости с красива опаковка бяха само разсейване. И те се оказаха просто безсмислени формули, които маскираха перверзните замисли на вечните ни врагове.

Различните политици, които взеха властта в нова Русия, не можаха да се справят с възникналата заплаха. Някои подари недомислие, липса на политическа култура и опит, а други - искрено заблудени в намеренията на нашите "нови приятели". Настъпиха тежки времена: хората бързо се плъзгаха към бедност, а основните сектори на икономиката, които попаднаха под лавината на приватизацията, изпаднаха в упадък. Сепаратизмът процъфтяваше, вътре в страната се образуваха горещи точки, Кавказ пламна.

На тогавашните власти - президентите на СССР и РСФСР Михаил Горбачов и Борис Елцин - често се приписваше фактът, че след смъртта на "комунистическото чудовище" са успели да предотвратят нещо, което да прилича на гражданска война, както след преврата на 24 октомври 1917 г. Хем е така, хем не е така. Критичната маса на недоволството може да прерасне в пълноценна гражданска конфронтация, на прага на която се озовахме през 1993 г. Но тогава никой не се опитваше активно да разпалва огъня на конфликта отвън, защото западният свят се задоволяваше със слаба, победена, покорна Русия. Всичко това ще започне малко по-късно, в средата на 90-те години. Да, и нашият многонационален народ тогава показа мъдрост, като не позволи да "разклати“ страната и да провокира разрушителна вътрешна агресия.

Основното, което може да се добави като плюс към ръководството на разпадналия се СССР и първия глава на неговия правоприемник – Русия, е, че не допуснаха най-страшната грешка: не допуснаха най-мощния му ядрен потенциал да се разпръсне върху мозайката, новообразувана на мястото на една велика държава.

С цената на неимоверни усилия Русия постепенно преодоля най-трудните времена. Направи така, че да се съборазяват с нея на международно ниво, изплати напълно външния си дълг и започна да възстановява икономиката и социалната сфера. Тя възвърна уважението към своите въоръжени сили, продължи да води политика на ядрено възпиране и не допускаше провокации.

Но историята е безпощадна. Рим и Константинопол. Арабските халифи и Чингис хан. Възходът и безславната смърт на Наполеон. "Залезът" в колониите на могъща Великобритания. Европа на Карл Велики. Инки и перси. Османска империя и царска Русия. На която от тези страници отворите томовете на световната хроника, ще намерите едно и също. След разцвета на империята и нейния златен век има дълъг път до същия финал: до разпад и война или война и разпад. Това е световният закон. Това се случи и с нас, със СССР, само че в отложен вариант. Войната можеше да се случи по-рано, през 90-те години на миналия век, през първите две десетилетия на XXI век, но пламна сега. Това развитие на събитията е свързано с неумолимия и жесток ход на световната история. Голяма държава умира - започва война. Рано или късно. Натрупаните вътрешни противоречия и обиди са твърде силни. Пораждат се дремещ национализъм, примитивна завист и алчност. И, разбира се, най-силният катализатор за война след смъртта на една империя винаги са страните около нея, които искат нов раздел на рухналата държава. В нашия случай това беше ледената и цинична позиция на западния свят. Англосаксонската цивилизация, напълно обезумяла от своята безнаказаност, която просто полудя на основата на идеите за своята изключителност и измислено месианство.

За точки, от които няма връщане назад, могат да се считат две дати. Първата беше през есента на 2008 г., когато западният свят подкрепи агресията на Грузия срещу осетинския народ и издигна в небето глупака, наркомана и авантюриста, който по-късно беше отхвърлен не само от собствената си страна, но и от чужда , където страхливо избяга. След това на агресора е даден бърз и твърд отпор.

Втората повратна точка е пролетта на 2014 г., когато жителите на Крим изразиха волята си на законен референдум, завръщайки се завинаги в историческата си родина. В западния свят това предизвика неистова, импотентна истерия, която продължава и до днес. Техните конвулсии се подхранват от пещерна русофобия и желанието да се създаде нов Франкенщайн в лицето на Украйна - специална "анти-Русия“, за която пише президентът на страната ни. Какво друго има да се каже? Само едно: мъдрите предшественици на днешните безмозъчни западни политици казаха това: Deus quos vult perdere dementat prius – Ако Господ иска да накаже някого, първо го лишава от разум. Именно тази безумна истерия, натрапчивото желание да се разпокъса страната ни в крайна сметка доведе до специалната военна операция.

Историята показва и нещо друго: всяка рухнала империя погребва половината свят под руините си, дори повече. Изглежда тези, които първо разрушиха СССР, а сега се опитват да унищожат Руската федерация, не искат да проумеят това. Те имат заблудени илюзии, че след като изпратиха Съветския съюз в другия свят без нито един изстрел, те ще могат да погребат днешна Русия без съществени проблеми за себе си, хвърляйки в пещта живота на хиляди хора, участващи в конфликта. Това са изключително опасни погрешни схващания. Няма да се получи като със СССР. Ако се постави сериозно въпросът за съществуването на самата Русия, той няма да се решава на украинския фронт. А заедно с въпроса за по-нататъшното съществуване на цялата човешка цивилизация. И тук не трябва да има никакво двусмислие. Не ни трябва свят без Русия.

Разбира се, може и да се продължи въоръжаването на неофашисткия режим в Киев и да се блокира всяка възможност за съживяване на преговорите. Враговете ни правят точно това, без да искат да разберат, че целите им очевидно водят към тотално фиаско. Загуба за всички. Крах. Апокалипсис. Когато предишният живот ще трябва да бъде забравен за векове, докато димните блокажи престанат да излъчват радиация.

Русия няма да позволи това. И не сме сами в това начинание. Западните държави със сателитити си са само 15% от населението на света. Ние сме много повече и сме много по-силни. Спокойната мощ на нашата велика страна и авторитетът на нейните партньори са ключът към запазването на бъдещето на целия ни свят.