Михаил Горбачов, възвеличаван като лъв на Запад, идолизиран от протестиращите китайски студенти на площад Тянанмън, но презиран от много руснаци заради това, което смятаха за унищожаването на страната им, беше изпаднал далеч от милостта и едва сдържаше яростта си, когато го срещнах за първи път в 1992 г., скоро след пристигането си в Москва като кореспондент на The New York Times, пише Андрю Хигинс в материал, представен без редакторска намеса.

Неговият наследник в Кремъл, Борис Елцин, току-що бе конфискувал лимузината на г-н Горбачов и изгони изследователската му фондация от московските й офиси в пристъп на отмъстителна злоба - унижения, които предизвикаха не само самолюбието му, но и възвишената му и заслужена репутация като лидер, който е променил света.

Президентът Елцин, ядоса се г-н Горбачов, говорейки за себе си в трето лице, както често правеше, се е заел с дребнава и безплодна мисия да "постави Горбачов на мястото му“. Това, настоя той, никога няма да се случи.

Трагедията на г-н Горбачов обаче е, че го направи.

През повече от трите десетилетия, откакто той подаде оставка като президент на Съветския съюз на 25 декември 1991 г. - минути преди страната му да спре да съществува - той и работата му бяха поставени на мястото си.

Следващият път, когато видях г-н Горбачов, беше почти десетилетие по-късно на вечеря, организирана от руски банкер в голяма вила в гора извън Париж. Беше седнал до Фани Ардан, френска актриса, чиито филми изглежда познаваше добре и чието бликащо възхищение за кратко повдигна иначе мрачното му настроение.

Неизвестен бивш шпионин от КГБ на име Владимир В. Путин току-що беше поел властта в Москва и г-н Горбачов, срещу когото КГБ беше организирал неуспешен преврат през август 1991 г., имаше малко останали фенове, поне у дома в Русия, и отново беше в кисело настроение.

По времето, когато смъртта му беше обявена във вторник, надеждите, свободите и хаоса, които той бе дал на Русия през шестте си години на власт, от 1985 до 1991 г., чрез подписаните от него политики на "гласност“ и "перестройка“, бяха победени, първо от народното отвращение към сътресенията от 90-те години на миналия век и след това от 22-годишното управление на г-н Путин, който дойде на власт в навечерието на новото хилядолетие, обещавайки да "възстанови реда“.

Какофоничната новинарска сцена, създадена по време на управлението на г-н Горбачов, изчезна, заменена от монотонния глъч на пропагандата, написана от Кремъл. Състезателните избори, въведени от г-н Горбачов, за да подтикне склеротизираната съветска бюрокрация да обслужва интереси, различни от собствените си, отново се превърнаха в празни ритуали, хореографирани от Кремъл. Визията на г-н Горбачов за "общ европейски дом“, простиращ се от Владивосток до Лисабон, беше заменена от Русия, все по-изолирана от останалата част на Европа, докато тя осъществява жестока агресивна война срещу Украйна, своя съсед.

Когато г-н Горбачов посети Пекин през май 1989 г., протестиращи студенти на площад Тянанмън приветстваха съветския лидер като герой, парадирайки по улиците на Пекин с транспаранти, питащи: "Къде е китайският Горбачов?“ Те вярваха, че работата му в Москва предлага надежда за идеята, че автокрацията може да се смекчи и да се въздържа от насилие.

Всичко това приключи по-малко от месец по-късно с клането на Тянанмън на 4 юни.

Г-н Горбачов, който почти избягваше насилието при справяне с протестите в Съветския съюз, никога публично не осъди или дори постави под съмнение решението на Китайската комунистическа партия да извика армията.

Но тъй като китайската икономика потръгна, а Русия потъна в дълбока дупка, урокът за много китайци, а също и за руснаци, включително г-н Путин, беше послание, залегнало в най-устойчивите китайски политически лозунги: "Стабилността е всичко“.

Превод и редакция: Иван Христов