Политиката след Студената война не успя да вземе предвид руските стремежи, пише външнополитическият експерт Томас Греъм в статия за британското списание The Economist, като предлага и собствена рецепка за "обуздаване на амбициите“ на Москва.

"Фокус“ представя превод на материала без редакторска намеса и с уточнението, че той отразява единствено гледната точка на автора му.

Разпадането на СССР породи големи надежди за трайно партньорство между Запада и Русия. Въпреки това, след малко повече от 30 години, Русия се превърна в непримирим враг за него. Защо? Има много истина в най-разпространената западна интерпретация, която хвърля цялата вина върху руския президент Владимир Путин. Той съживи традиционния авторитарен режим на Русия и след това още по-нагло предизвика водения от Америка либерален световен ред. В стремежа си да възстанови империята в Русия, той атакува Грузия през 2008 г., Украйна през 2014 г., а през февруари 2022 г. започна и пълномащабна инвазия в тази страна.

Но тази картина е непълна. Това освобождава Запада и преди всичко Америка от всякаква отговорност за настоящата ситуация. Това е несъстоятелна позиция. Путин не действаше във вакуум и често просто отговаряше на това, което възприемаше като заплаха от Запада. При сегашните обстоятелства това изглежда много неприятно, но западните политически лидери трябва да погледнат критично на американската политика, провеждана след края на Студената война. Само така те ще могат ефективно да се справят с предизвикателствата от страна на Русия – както днес, така и в бъдеще.

В края на Студената война Америка си постави две цели. Тя се стремеше да интегрира Русия в евроатлантическата общност като демокрация на свободния пазар. За да попречи на Москва да се върне към своето авторитарно имперско минало, Америка също подкрепи геополитическия плурализъм в бившия съветски блок. Докато подкрепяха икономическите и политическите реформи на Русия и насърчаваха нейното членство в западни организации като Г-7 (която за известно време бе Г-8), САЩ същевременно разшириха НАТО на изток и насърчаваха независимостта на бившите съветски републики, които повече от други се стремяха да да се присъединят към Европа - преди всичко Грузия и Украйна. Но този подход се провали.

Интеграционният проект бе обречен от самото начало, защото противоречи на националните стремежи на Русия и нейните най-важни стратегически цели. Някои руски лидери наистина декларираха своя ангажимент към пазарна демокрация и партньорство със Запада. Въпреки това представителите на елита като цяло останаха верни на идеята за традиционна и автократична руска държава със стратегическа независимост, т.е. неограничена способност за формиране на временни коалиции с различни държави, за да насърчава и защитава собствените си интереси. Те се интересуваха не толкова от реформирането на Русия, колкото от възстановяването на нейната сила и влияние. И не възнамеряваха да я превръщат в обикновена европейска държава под ръководството на САЩ.

Русия възприе активното противопоставяне на Америка като опит да предотврати връщането й към позицията на велика сила. Когато икономиката й започна да се възстановява в началото на 2000-те години, тя започна активно да се съпротивлява. Това бе най-забележимо в кампанията й за неутрализиране на дипломатическите усилия на Америка в постсъветското пространство. В същото време Путин се опита да овладее чуждото влияние в Русия, включително чрез репресии срещу финансираните от Запада организации на гражданското общество. Той направи това, за да възстанови напълно суверенитета, който всяка велика сила трябва да има.

Враждебните отношения обаче не бяха неизбежни. Кремъл можеше да бъде умиротворен и успокоен чрез по-плавно придвижване на НАТО на изток и разширяване на американското влияние в постсъветското пространство, съчетано с по-малко натрапчива намеса във вътрешните работи на Москва. Руското ръководство щеше да има време да оцени ползите от сътрудничеството, докато страната се адаптира към новите геополитически реалности. Но Америка бе нетърпелива и се втурна да консолидира успеха на стратегическото отслабване на Русия в Европа и бившия съветски блок. Следователно Путин в крайна сметка заключи, че Русия може да бъде възстановена до статут на велика сила само чрез конфронтация.

В резултат на това Западът днес е изправен пред две предизвикателства. Първо, той трябва да осуети стратегическите планове на Русия и второ, да проправи пътя за по-малко враждебни дългосрочни отношения с Москва в един все по-многополюсен свят. Как може Америка да превърне своя заклет враг в по-конструктивен съперник?

Западната подкрепа за Украйна е много важна. Тук задачата не се ограничава до бойното поле. Ще бъде възможно да се осуетят руските планове, само ако Украйна в крайна сметка стане силна, демократична и просперираща страна, здраво обвързана със Запада.

Изпълнението на тази задача ще продължи дълги години и нейното изпълнение е изключително важно за Русия, за да се примири със сегашните си граници. Така е било през цялата история: експанзията на Русия приключва, когато тя срещне силни и организирани държави.

Но каквото и да се случи в Украйна, Русия няма да изчезне и ще остане съперник на Америка. Прогнозите за нейния крах и демократична революция са фантазия. Напротив, Русия най-вероятно ще запази някаква версия на своето историческо Аз. Тя ще бъде авторитарна страна във вътрешната политика, импулсивно склонна към експанзия, изостанала икономически и технически, но решена да играе ролята на велика сила. И нейните интереси ще продължават да противоречат на американските, както е от края на XIX век, когато САЩ стават световна сила.

Но такава Русия все още ще остане важна, до голяма степен поради големия си ядрен арсенал, огромни запаси от природни ресурси, географско местоположение в центъра на Евразия и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН с право на вето. В такава среда задачата на Америка не е да сдържа Русия, а да ограничи нейните амбиции и да ги постави в услуга на американските национални интереси. Това е особено важно в условията, когато китайската мощ трябва да бъде насочена така, че да нанесе минимални щети на Америка. Например Китай трябва да бъде поканен, заедно с Русия и Америка, за договарянето на условия за стратегическа стабилност. В същото време трябва да се гарантира, че той няма да доминира в богатата на ресурси Централна Азия и Северния морски път, който свързва Източна Азия и Европа и минава през руски води. Той е изключително важен и за преодоляване на глобални предизвикателства като изменението на климата, пандемиите и разпространението на оръжия за масово унищожение.

За да се постигне успех е необходима умела и фина дипломация. Трябва внимателно да се балансира съпротивата срещу Русия и отстъпките спрямо нейните интереси. Тук търпението е изключително важно. Успехът може да се постигне не чрез грандиозни пробиви, а чрез постепенно натрупване на предимства. Ето как Америка оцеля през Студената война. Така че тя трябва да продължи и занапред.