"Фокус“ представя превод на статия на журналистката Анат Лев Адлър, предоставена ни от Посолството на Израел в България. Публикуваме материала без съкращения и редакторска намеса.

Най-лошите кошмари не можеха да подготвят болногледачите и болниците за деня, в който приеха 39 деца, които бяха изтръгнати от креватчетата и леглата си и завлечени в Ада, боси и полузаспали, някои само с един от родителите си, а други - напълно сами.

Тези деца бяха подложени на глад, бяха дрогирани, хвърляни във влажни тунели и тъмни тавани, принуждавани и бити от своите похитители или от разярена тълпа, кожата им бе жигосана, за да могат да бъдат идентифицирани и да не могат да избягат. Те бяха принудени да гледат ужасяващи видеозаписи на зверствата на терористите - неща, които дори възрастните не може да гледат, без да се просълзят. С часове не им позволяваха да ходят до тоалетната, заплашваха ги с пушки и крещяха, когато плачеха. Някои се върнаха шепнешком, някои насинени и пълни с въшки. Не им позволяваха да се къпят 50 дни, не виждаха бял ден, даваха им да пият престояла вода. Някои имаха тежки наранявания, които бяха лекувани в ужасяваща изолация в Газа, докато други, които бяха ранени, не получиха никакво лечение. Похитителите им жестоко са им се подигравали - казвали им, че родителите им са ги забравили, че не ги искат, че ще бъдат в тези тунели завинаги, че никой няма да дойде да ги вземе.

Как може една деликатна душа да понася тези ужаси ден след ден след ден – 55 дни?

"Това е само първото ниво; все още не сме отишли с тях на по-дълбоките нива. Малко по малко те избледняват. Сенки на деца. Някои от тях все още мълчат, някои от тях вече говорят“, разказват болногледачи, които интервюирах . Започваме да разбираме, че трябва да измислим нови думи, за да опишем преживяванията на децата, завърнали се от плен на Хамас.

Немислимата фраза "деца в плен“ изглежда принадлежи към ужасна паралелна вселена.

"Мислех си за моите деца, които бяха отвлечени, и се чудех кои неща, на които съм ги учила, може да им помогнат в плен. Научих те на много неща, но съжалявам, че не те научих как да бъдеш заложник“, разказва Мирит Регев, майка на върнатите заложници Мая и Итай, в интервю, добавяйки: "Не знаете как ще плаче детето ви, когато го върнат от плен“.

Но тук се пише новаторски протокол - такъв, какъвто никоя друга държава не е писала досега.

Това е първият набор от правила за отношение към децата, които се връщат от плен, обяснявайки как и какво да питате и, което е по-важно, какво да не питате и какво да не правите ("подчертайте, че са на безопасно място, не прегръщайте или докосвайте, но можете да предложите да направите това“). Ние, които изобретихме чери доматите и "Железния купол“, Mobileye (технологии за автономно шофиране и усъвършенствани системи за подпомагане на водачите – бел. ред.) и Waze (софтуер за сателитна навигация на смартфони и други компютри – бел.ред.), написахме протокол, съставен от най-добрите терапевти и социални служители в страната, слагайки на хартия това, за което умовете ни се стремят да мислят. Този протокол продължава да се променя и адаптира, докато вървим, смирено и с изключителна предпазливост, в съответствие с разгръщащите се нужди на всяко момче и момиче.

"Надявам се, че никой в света никога няма да има нужда от това, но вече мога да напиша книга за лечението на деца, връщащи се от плен; научавам толкова много от тях за нуждите им“, ми каза старша медицинска сестра в една от детските болници. "Сега знаем какво да правим, знаем, че трябва да се прави бавно и внимателно, със смирение и предпазливост, оставяйки ги да водят и най-вече да не ги нараняваме повече“.

Може би най-важното нещо, което беше направено в тези болници, беше да се закачи малко знаме на Израел на всяка бяла престилка, така че децата да са постоянно уверени, дори без думи, че са си у дома.