Русия иска да бъде възприемана като "Новия СССР", пише полското списание Nowa Europa Wschodnia (Нова Източна Европа).

Предполагам, че Русия иска геополитически да възстанови реда на нещата, който съществуваше по времето на Съветския съюз“, каза държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен пред CNN на 10 януари.

Той произнесе тези думи от името на Вашингтон в момента, когато в Женева се провеждаше първият кръг от американо-руските преговори, два дни по-късно трябваше да се проведе срещата на върха Русия-НАТО, а след това и Русия-ОССЕ. Атмосферата и дипломатическите ритуали напомняха съветско-американските срещи от епохата на Студената война.

Поправяне на ситуацията след геополитическата катастрофа

И двете страни се представляваха от професионалисти: руснаците – от Сергей Рябков, а американците – от Уенди Шърман. Той е заместник-министър на външните работи, който се смята за наследник на Сергей Лавров. Тя е заместник-ръководител на Държавния департамент, който е преговарял с най-твърдите режими (Северна Корея и Иран). Те бяха придружени от генералите Александър Фомин и Джеймс Мингъс. Черни лимузини, охрана в резиденцията, журналисти, следящи всяко движение на дипломатите, преговори при закрити врати... На фона беше заплахата от атака срещу Украйна, ако преговорите не вървят по начина, по който Кремъл иска, и уверенията на САЩ в дух на "нищо за Вас без Вас“.

Поканата също беше в съответствие с духа на предишната ера: Москва изпрати над 100 000 войници на украинската граница. В средата на декември Карън Донфрид, която отговаря за Европа и Евразия в Държавния департамент, получи дипломатическа нота със списък с искания. Руснаците, страхувайки се, че Белият дом ще мълчи за тях, смятайки ги за твърде радикални, разбира се, ги публикуваха два дни по-късно на сайта на външното си министерство. Исканията се свеждат до коригиране на ситуацията, която се е развила в резултат на "най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век“, както Владимир Путин нарече преди 17 години разпадането на съветската империя.

Кремъл диктува условия в стила на Андрей Громико, най-известният ръководител на съветската дипломация, който служи на този пост в продължение на почти 30 години и влезе в историята като "Г-н Не." Три условия се считат за недоговаряеми от руснаците. Първото е неразширяването на НАТО на изток (което означава "ръцете далеч от Украйна" и Грузия). Второто е отхвърляне на настъпателните системи в териториите, граничещи с Русия, тоест в Полша, балтийските страни, както и държавите от Черноморския регион, които се намират в близост до окупирания преди осем години Крим. Трето - изтеглянето на войските на НАТО от държавите, присъединили се към Алианса след 1997 г., когато беше създаден Съветът Русия-НАТО.

Това е равносилно на лишаване на членовете на бившия комунистически блок от гаранции за сигурност. Буферната зона ще включва Полша, Чехия, Унгария (те се присъединиха към НАТО през 1999 г.), България, Естония, Литва, Латвия, Румъния, Словакия, Словения (2004), Албания, Хърватия (2009), Черна гора (2017) и Северна Македония (2020). Ако Кремъл успее да изпълни исканията си, той ще възстанови важен елемент от световния ред от Студената война: ще накара Запада да признае неговите сфери на влияние.

"Една от целите на президента Путин е да възстанови сферата на влияние в страни, които преди са били част от Съветския съюз“, каза Блинкен в интервюто, споменато по-горе. Преди 30 години по земите на бившата империя се появяват 15 независими държави. Русия получи статут на наследник на СССР, а останалите имаха три десетилетия, за да се научат как да функционират самостоятелно и да намерят нови партньори. Крайното проявление на този процес беше желанието на Грузия и Украйна да последват примера на балтийските републики, тоест да се присъединят към НАТО и да се интегрират с ЕС. И за двете всичко завърши с война с Русия: в Грузия през 2008 г., в Украйна през 2014 г. Кремъл вярваше, че се опитва да изтласка Запада от своята сфера на влияние. Настоящата ескалация на напрежението по украинските граници е насочена към същото. Едва ли някой друг е готов да повярва на говорителя на Кремъл Дмитрий Песков, който уверява, че Русия не представлява опасност за съседите си.

Кремъл и (малкaта) меденка

Тези, които искат да се отърват от статута на "близката чужбина“, Кремъл се опитва да ги спре с доказаните съветски средства, тоест със сила, както Тбилиси и Киев се убедиха от собствения си опит. В другите, като в Беларус след вълна от масови протести, предизвикани от фалшифицирането на изборните резултати през лятото на 2020 г., Кремъл използва метода на моркова и пръчката. Пръчката е осъзнаването, че Минск никога не е зависел толкова много от милостта на московския лидер. Морковът е малък – това са внимателно дозирани заеми, които позволяват на беларуския режим да се задържи.

Ереван също трябва да разчита и на Русия, след като през есента на 2020 г. загуби битката в безкрайната война за Нагорни Карабах. Кремъл, свързан с малка бедна Армения чрез съюзнически отношения, всъщност не реагира на военната офанзива на Азербайджан, с който има изгодни договори за доставка на оръжие. Едва в последния момент Москва убеди и двете страни да сложат оръжие, което арменците смятат за принудителна капитулация. Армения беше унизена, но е притисната в менгеме между Турция и Азербайджан, така че единственият вариант за нея са отношенията с Русия.

Най-простият инструмент за призоваване на непокорния към послушание е газовият клапан. Съюзниците, стига да не създават проблеми, получават суровини на атрактивни цени. И проблемите възникнаха в Молдова, когато прокремълският президент Игор Додон беше сменен преди две години от продемократичната Мая Санду. Развитието на събитията не закъсня. Миналата есен приключи споразумението между молдовската страна и "Газпром“. Свързаният с Кремъл газов гигант повиши цените за зависимата от суровините си страна толкова много, че там избухна политическа криза, подкопавайки доверието в новото ръководство. В крайна сметка обаче те успяха да постигнат компромис и да подпишат нов договор, но молдовците трябваше да отложат реформите на енергийния пазар и да се съгласят на по-скъп газ. На ръководството на Кишинев обаче са дадени пет години да намери алтернативни източници на доставки. Посланието на Москва беше кристално ясно: да се отърве някой от нейните влияния не е нито лесно, нито е евтино.

Всеки опит за подкопаване на реда в постсъветското пространство, като обществени протести, се счита за заплаха от Кремъл. По време на голямата декемврийска пресконференция Путин каза това ясно. "Нашите опоненти от векове казват, че Русия не може да бъде победена, тя може да бъде унищожена само отвътре. Това беше успешно направено през 90-те години на миналия век, когато Съветският съюз беше унищожен отвътре “, каза той. Ето защо Москва беше толкова развълнувана от "цветните“ революции, чиято вълна обхвана някои постсъветски републики. През 2003 г. в Грузия избухна Революцията на розите, през 2004 г. Оранжевата революция в Украйна, през 2005 г. Революцията на лалетата в Киргизия и през 2014 г. Украинската революция на достойнството. Когато започнаха протестите в Казахстан на 2 януари 2022 г., президентът Путин вече имаше готово обяснение. "Това са технологии на Майдана“, заяви той на среща със съюзниците си от Организацията на Договора за колективна сигурност. И добави: "Организираните и добре управлявани групи от бойци, чиито действия трябва да бъдат оценени като атака срещу Казахстан, са резултат от обучение в терористични лагери в чужбина“.

Руският президент възроди Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКБ), създадена като постсъветски аналог на НАТО. На 5 януари президентът Касим-Жомарт Токаев отправи искане за оказване на "братска помощ“, а на следващия ден в Казахстан се появиха първите руски миротворци, подкрепени от военните от Беларус, Армения, Таджикистан и Киргизия. Нямаше значение дали протестът е спонтанен или как Токаев се възползва от него (той успя да прочисти политиката от влиянията на своя предшественик, президента Нурсултан Назарбаев). За Русия беше важно да демонстрира, че действа като гарант на сигурността в постсъветското пространство, а дори и в тази част на бившата империя, откъдето Китай последователно и безмилостно се опитва да я изтласка от години.

Експлоатиране на нашите слабости

Президентът Путин, подобно на арменския си колега Никол Пашинян, е хванат между двама силни играчи. В случая с Русия това са Западът и Китай, който бързо се превръща в суперсила. В реална конфронтация Кремъл ще бъде твърде слаб, така че трябва да се маскира добре и да използва слабостите на другите. Пекин по-скоро няма такива, докато западната общност има много. Липсата на вътрешно единство, забавените реакции, предпочитанието към пътя на диалога дават шанс за това.

Путин отдавна разбра, че е достатъчно да използва убедителен блъф, да балансира на ръба и Западът, уплашен от ескалацията, ще направи всичко възможно, само ако това не стане реалност. Има само едно условие: Западът трябва да вярва, че Русия на Путин е СССР 2.0.

Превод и редакция: Юлиян Марков