Полско-белоруската граница се превърна в гореща точка в и без това трудните отношения между ЕС и Русия. От октомври няколко хиляди мигранти преминаха в Полша от бившата съветска република на фона на сблъсъци между полските и беларуските сили за сигурност. Други се отправиха към Литва и Латвия. А по-рано през ноември Русия изпрати бомбардировачи, способни да носят ядрени оръжия, в небето над Беларус. Заложено е много повече от съдбата на последния източноевропейски съюзник на Русия – това е дългосрочният провал на ЕС да се справи с Русия като съседна геополитическа сила, пише британското списание The New Statesman в материал, представен без редакторска намеса.

Беларуската криза избухна през август 2020 г. след фалшифициране (според изданието-бел.ред.) на президентските избори, за които Александър Лукашенко твърди, че е спечелил с резултат от 80%. В отговор ЕС наложи санкции. През май тази година, след като беларуското правителство спря международен пътнически полет, за да арестува опозиционен журналист и приятелката му, санкциите бяха затегнати. В отговор режимът на Лукашенко започна да транспортира мигранти от Близкия Изток, по-специално от Ирак, до полската граница.

Превръщайки мигрантите в геополитическо оръжие срещу ЕС, Лукашенко имитира Реджеп Тайип Ердоган: през 2019 г. той заплаши да "отвори портите и да изпрати 3,6 милиона бежанци в Европа“. Но тъй като режимът в Минск е подкрепен от Русия, вероятността от широко разпространена геополитическа конфронтация се увеличава. Дали Владимир Путин е бил "поръчител и вдъхновител" на събитията на границата, както твърди полският премиер Матеуш Моравецки, е без значение. Всички правителства на ЕС вече знаят, че решението на проблема, каквото и да е то, зависи от руския президент.

Според старите членове на ЕС като Франция и Германия Русия няма право на подобно геополитическо влияние в Европа след края на Студената война. Въпреки че с разширяването (Финландия се присъедини към ЕС през 1995 г., а Полша, Естония, Латвия и Литва през 2004 г.) ЕС получи редица нови граници с Русия, малцина се замислиха сериозно за последствията от постсъветското възраждане на Русия. Сигурността на тези нови независими членове на ЕС между Германия и Русия ще бъде гарантирана от НАТО, а не от ЕС. В резултат на това редица германски правителства поддържат силни енергийни връзки с Русия и ги представят като икономическа необходимост, която не е свързана с никакви геополитически рискове. От гледна точка на Берлин, именно зависимостта на Русия от износа на енергия, а не зависимостта на Германия от вноса на газ (което е уязвимост на целия ЕС), осигурява на Германия лостове върху Москва.

Но Путин отдавна е решил, че енергетиката е геополитически въпрос. Той прекара две десетилетия в реконструкция на газовата мрежа от Русия до Европа, за да изключи Украйна от списъка на транзитните държави. Това са смисълът на газопровода "Северен поток", който пренася газ директно от Русия до Северна Европа по дъното на Балтийско море, и газопровода "Турски поток", който доставя газ до Южна Европа по дъното на Черно море. Когато новоизграденият "Северен поток-2" най-накрая заработи - вероятно още през следващата година - дългогодишните опити на Путин да изключи Украйна ще се увенчаят с успех. Обвързан от дългосрочни газови мрежи, които освобождават Русия от възпиращото влияние на Украйна, ЕС не е готов да се противопостави на руската агресия по централно-източните си граници.

Всеки сериозен отговор на Русия от ЕС зависи от Германия. Възраждането на Русия обаче изненада Германия. Когато Русия анексира Крим през март 2014 г., Ангела Меркел се запита: "Кой би си помислил, че само 25 години след падането на стената нещо подобно ще се случи точно в сърцето на Европа?“ Сега, към края на кариерата си, тя разтревожи правителствата на ЕС, като излезе на първа линия на беларуската криза и разговаря два пъти с Лукашенко, молейки го да предостави хуманитарна помощ на попадналите в капан мигранти, въпреки че целият смисъл на санкциите срещу Минск е да лиши президентството му от всякаква легитимност.

Но дори и без германските връзки с Москва, ЕС не е в състояние да действа като сплотен геополитически блок и да стабилизира централно-източните си граници. Полша, Литва и Латвия се нуждаят от военна подкрепа, а ЕС иска "да се размине с малко кръв“. На 14 ноември полският премиер поиска от НАТО "да предприеме конкретни стъпки“ за разрешаване на граничната криза. Но единствените страни от НАТО, които се отзоваха на неговия призив и изпратиха по около 100 войници в Полша, са Великобритания и Естония.

Както и да е, въпросът за бъдещето на Украйна витае над беларуската криза. От март руските военни засилват присъствието си в Крим и на границата с украинския Донбас, който се контролира от проруски бунтовници. Еманюел Макрон предупреди Путин на 15 ноември, че Франция е готова за защита на суверенитета и териториалната цялост на Украйна“. Но е трудно да му се повярва. ЕС няма военни средства за подобно нещо. През 2008 г. Франция и Германия наложиха вето на присъединяването на Украйна към НАТО и ако това не стане, все още никой американски президент няма да изпрати американски войници да се бият с Русия заради Украйна.

В интервю за The New York Times на 11 октомври френският финансов министър Бруно льо Мер каза, че Вашингтон трябва да признае ЕС като суперсила наравно със САЩ и Китай. Реалността предполага обратното: за да бъде считан за някаква геополитическа сила, ЕС трябва преди всичко да се справи с Русия.

Превод: Юлиян Марков