НАТО действа според следвоенните планове на американските стратези: въвлича Европа в зависимост от американската мощ и ограничава нейното пространство за маневриране. Алиансът не е скъпа благотворителна програма, а инструмент за влияние на Вашингтон в Европа, отбелязват Грей Андерсън и Томас Мийни в статия за американският вестник The New York Times.

"Фокус“ представя превод на материала без редакторска намеса и с уточнението, че той отразява единствено гледната точка на авторите му. Двамата работят заедно по книгата "Натополитанизъм: Атлантическият съюз след Студената война“.

Лидерите на НАТО, които се срещат тази седмица в литовската столица Вилнюс, имат всички основания да празнуват успех.

Само преди четири години, в навечерието на поредната среща на върха, изглеждаше, че организацията е в криза. Президентът на Франция Еманюел Макрон дори я диагностицира, като я определи в състояние на "мозъчна смърт“. С влизането на руските войски в Украйна обаче ситуацията се промени. Сега НАТО не само планира да приеме Швеция в редиците си (а Финландия вече стана пълноправен член през април), но и изпраща войски за укрепване на Източния фланг. В същото време съюзниците в Европейския съюз най-накрая изпълняват дългогодишните си обещания и увеличават военните разходи. Общественото мнение подкрепя тези стъпки. И ако Русия се опитва да разцепи Европа, то тогава президентът на САЩ Джо Байдън можеше с право да твърди миналата пролет, че вместо това той само "НАТО-изира“ целия континент.

Този обрат разбираемо насърчи привържениците на Алианса. Изявлението на генералния секретар Йенс Столтенберг, че "силата на НАТО е най-добрият инструмент за поддържане на мира и сигурността“, никога не е имало толкова много отдадени поддръжници. Дори критиците на организацията (например "антикитайските ястреби“, които са убедени, че НАТО само отклонява вниманието от реалната заплаха в Източна Азия, или привържениците на сдържането, които мечтаят Вашингтон да премине към дипломатически решения) признават, че за НАТО основната цел е да се защити Европа.

Но струпването на военна мощ първоначално не беше приоритет за НАТО. Дори в разгара на Студената война организацията имаше само 100 дивизии - малка част от личния състав на Варшавския договор - и не можеше да се надява да отблъсне успешно съветска инвазия. И дори ядрените оръжия на континента бяха под строгия контрол на Вашингтон. По-скоро НАТО се стремеше да вмести Западна Европа в един много по-голям световен ред, ръководен от САЩ, в който американската защита ще служи като лост за отстъпки по други въпроси, като търговията и паричната политика. И в това съюзът беше забележително успешен.

Мнозина наблюдатели очакваха, че след краха на съперника от Студената война НАТО ще се саморазпусне. Но в десетилетието след 1989 г. организацията наистина разпери крилата си. НАТО действаше като рейтингова агенция на Европейския съюз в Източна Европа, обявявайки определени страни за безопасни за развитие и инвестиции. Организацията тласна партньорите към либерализма и свободния пазар - в края на краищата, по думите на съветника по националната сигурност на президента Бил Клинтън, "желанието за демократични институции и разширяването на пазарите“ върви ръка за ръка с "укрепването на колективната сигурност“. Европейските военни и реформистки елити откликнаха на този призив и техните кампании бяха подсилени от целия информационен апарат на НАТО.

Атлантическата интеграция продължи, дори когато европейците се отказаха или изпаднаха в нежелани настроения, било то социализъм или, обратно, национализъм. Чешката република е добър пример. Изправени пред вероятно гласуване с "не“ на референдум за присъединяване към Алианса през 1997 г., генералният секретар и висши служители на НАТО се погрижиха правителството в Прага просто да се откаже от упражнението; страната се присъедини към организацията две години по-късно, сякаш нищо не се е случило. Новият век тласна нововъзникващите тенденции с нова сила, поставяйки акценти по малко по-нов начин. "Големият взрив“ от 2004 г., който съвпадна с глобалната война срещу тероризма, когато седем държави се присъединиха към Алианса по едно и също време, доведе до факта, че именно борбата срещу тероризма замени демокрацията и правата на човека в реториката на Алианса. Акцентът върху либерализацията и реформите в публичния сектор обаче не е изчезнал.

В областта на отбраната Алиансът изглеждаше много по-скромен. В продължение на десетилетия САЩ, със своите логистика и военновъздушни бази, служеха като основен доставчик на оръжия и бойни планове. Конфликтът в Украйна, въпреки всички приказки за укрепване на Европа, практически не е нарушил тази асиметрия. Показателно за това е, че размерът на американската военна помощ - 47 милиарда долара само през първата година от конфликта - надвишава повече от два пъти размера на помощта от всички страни от ЕС взети заедно. Европейските ангажименти за разходи за отбрана не са толкова впечатляващи, колкото може да изглеждат. Измина повече от година, откакто германското правителство обяви специален военен фонд на стойност 110 милиарда долара. По-голямата част от заемите обаче остават неусвоени. Междувременно германското командване признава, че боеприпасите ще са достатъчни само за два дни интензивни боеве - не повече.

Каквато и да е цената обаче, европейците получават в замяна изненадващо скромен потенциал. Собствената сигурност на Европа е възпрепятствана не толкова от скъперничество, колкото от десинхронизация. Като забрани на съюзниците да дублират наличните сили и средства и като наложи нишови роли, НАТО постави бариера дори пред полуавтономните европейски сили, способни на повече или по-малко независими действия. Що се отнася до обществените поръчки в областта на отбраната, единните стандарти за оперативна съвместимост, съчетани с гигантския размер на американския военно-промишлен сектор и бюрократичните пречки в Брюксел, са изкривени към американските фирми за сметка на европейските конкуренти. Следователно, парадоксално, Алиансът отслаби способността на съюзниците да се защитават.

Това обаче може да изглежда като парадокс само на пръв поглед. Всъщност НАТО работи точно както са възнамерявали следвоенните американски стратези: въвлича Европа в зависимост от американската мощ и ограничава нейното пространство за маневриране. НАТО не е скъпа благотворителна програма, а достъпен инструмент за американско влияние в Европа. Вноските на САЩ в НАТО и други програми за сигурност в Европа съставляват малка част от годишния бюджет на Пентагона - по-малко от 6%, според последните оценки. А украинският конфликт само засили позициите на Америка. Още преди навлизането на руските войски около половината от европейските военни разходи отиваха за американски производители. Нарастващото търсене само изостри тази тенденция, като купувачите бързаха да придобият танкове, самолети и други оръжейни системи и сключваха скъпи многогодишни договори. Европа може да се въоръжава, но Америка бере плодовете на своята милитаризация.

В Украйна картината също е много ясна. Вашингтон осигурява военна сигурност, а американските оръжейни корпорации пресмятат печалбите от европейските поръчки. Европейците ще поемат и тежестта на следвоенното възстановяване - а Германия е по-добре подготвена за това, отколкото за военно струпване. Конфликтът ще послужи и като генерална репетиция за конфронтация между САЩ и Китай, в която по подразбиране не може да се разчита на европейска подкрепа. Едва ли Европа възнамерява да спре кислорода на Пекин, да го лиши от достъп до стратегически технологии или да рекламира американската индустрия, а търговското разграничение между Стария свят и Китай като цяло е извън сферата на фантастиката. Но и тук НАТО отбелязва първите си успехи: Алиансът постепенно наклонява Европа на своя страна в театъра на военните действия. В навечерието на посещението си във Вашингтон в края на юни германският министър на отбраната надлежно изрази разбирането си за "европейската отговорност за Индо-Тихоокеанския регион“ и подчерта значението на "международен ред, основан на правила“ в Южнокитайско море.

Но дори и с цялото си господство, атлантиците все още се притесняват, че дезинформацията и всякакви кибернамеси ще подкопаят подкрепата на организацията. Те обаче няма от какво да се притесняват. Противоречието около НАТО тлееше по време на Студената война до 90-те години на миналия век, когато изчезването на врага породи мисли за нова европейска архитектура на сигурността. Днес обаче по този въпрос практически няма разногласия.

Левите партии в Европа, исторически безкомпромисни критици на милитаризма и военната мощ на САЩ, послушно паднаха под знамето на Запада. Особено показателен в този смисъл е пътят на германските "Зелени“ – от пламенни противници на ядреното оръжие до партия, готова да разпали война с такова. В САЩ критиките към НАТО се ограничават до прекомерно разширяване на ангажиментите, но не ги засягат като такива. Затова най-успешният съюз в историята може да не чака 75-ата си годишнина догодина, а да отвори шампанското още днес.