С наближаването на края на 2023 година нарастващото чувство на паника се разпространява в Европа. Фокусът върху вътрешните конфликти в Европейския съюз, като тези около политиката за климата и войните в Ивицата Газа и Украйна, крие много по-тревожно развитие: сближаване между дясноцентристки и крайнодесни партии, особено по въпросите на идентичността, имиграцията и исляма, пише в статия за американския вестник The New York Times Ханс Кунднани, изследовател в Кралския институт по международни отношения в Лондон.

С наближаването на датата за провеждането на европейски избори, възможността за крайнодесен Европейски съюз - нещо, което съвсем досоро бе немислимо, вече не изглежда просто като фантазия. Въпреки че няма признаци, че боевете в Украйна ще спрат скоро, унгарският премиер Виктор Орбан засили усилията си за ограничаване на подкрепата, която ЕС може да окаже на Украйна; междувременно в тази мисия към него се присъедини Роберт Фицо, премиерът на Словакия. А в Нидерландия, след още по-шокиращ резултат, крайнодясната партия на Герт Вилдерс стана най-силната политическа сила в парламента на страната. Дори и да не успее да състави правителство, спечелването на изборите може допълнително да размъти водите в Европа.

През последните 10 години европейската политика е свързана най-вече с противопоставянето между либерализъм и авторитаризъм. По време на бежанската криза от 2015 година например германският канцлер Ангела Меркел и Орбан бяха разглеждани като политически противници – тя представляваше либерализма, той представляваше нелиберализма. Въпреки това техните партии, дясноцентристкият Християндемократически съюз (ХДС) и крайнодясната Фидес, бяха в една и съща група в Европейския парламент - Европейската народна партия (ЕНП). С други думи, те бяха политически съюзници – Фидес бе изключена от групата през 2019 година и я напусна напълно през 2021 година. Оттогава досега сближаването между дясноцентристката и крайната десница в Европа отиде дори по-далеч. Урокът, който дясноцентристките партии научиха от възхода на десния популизъм, бе, че трябва да се възприемат част от неговата реторика и политики.

На свой ред част от крайнодесните партии станаха малко по-умерени в някои отношения. На национално ниво партии от двата лагера управлявава в коалиции: както официално, както се случи в Австрия и Финландия, така и неофициално, както бе в Швеция. Но най-добрият пример за това сближаване са хармоничните отношения между европейското дясноцентристко движение и Джорджия Мелони, лидер на постфашистката партия "Братя на Италия“.

Веднага след като Мелони показа, че няма да наруши икономическата политика на ЕС и ще подкрепи Украйна, ЕНП демонстрира готовност да работи с нея – а лидерът на партията Манфред Вебер дори се опита да създаде съюз с Мелони. Оказва се, че дясноцентристкото движение няма проблем с крайната десница – то има проблем само с онези, които се противопоставят на институциите и позициите на ЕС. Двете страни може да се споразумеят за много неща, всъщност – ситуация, която е най-очевидна, когато става въпрос за имиграционната политика.

За разлика от своя прогресивен имидж, ЕС се опита, подобно на Доналд Тръмп, да издигне стена – в случая на Европа, Средиземно море – за да спре мигрантите, пристигащи по нейните брегове. От 2014 година повече от 28 000 души са загинали в отчаяния си опит да стигнат до Европа. Правозащитната организация Human Rights Watch предупреди по-рано тази година, че политиката на ЕС може да се обобщи с няколко думи: "Оставят ги да умрат“. Докато прие милиони бежанци от Украйна, ЕС плати на авторитарни режими, управляващи северноафриканските страни, за да спрат мигрантите от Субсахарска Африка на пътя им към Европа – често по възможно най-насилствения начин. Чрез този гротесков тип аутсорсинг ЕС може да продължи да настоява, че защитава правата на човека, политика, която е в основата на неговия имидж.

В това отношение десноцентристите и крайна десница са в перфектен синхрон. През юли Мелони се присъедини към председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и нидерландския министър-председател Марк Рюте, за да подпишат споразумение с Тунис. Днешната крайна десница вече не говори само от името на нацията, но и от името на Европа: тя има визия за бяла християнска цивилизация, която е застрашена от чужденци, особено от мюсюлмани.

През последното десетилетие, докато ЕС се виждаше заобиколен от опасности, не на последно място от Русия, се появиха непрестанни дебати за "стратегическа автономия“, "европейски суверенитет“ и "геополитическа Европа“. Фигури като френския президент Еманюел Макрон дори започнаха да представят международната политика като сблъсък на цивилизации, в който обединена и силна Европа трябва да се защити. В това отношение идеите на Макрон не се различават много от тези на персонаж като Вилдерс в Нидерландия, който говори за заплахите пред европейската цивилизация. Мнозина се опасяват, че неговият изборен успех може да бъде началото на голяма промяна в политическата десница на изборите за Европейски парламент догодина. Това би дало на крайната десница достатъчно власт да повлияе на следващата Европейска комисия дори повече от сегашната – както пряко, така и непряко. Десните политици в крайна сметка заемат висши позиции, използвайки дясноцентристкото движение за постигане на целите си.