В хода на шестте мисии до Луната от 1969 до 1972 г. астронавтите на Аполо събират повече от 360 кг лунни камъни и пръст. Химични и изотопни анализи на материала показват, че той е подобен на скалата и почвата на Земята - богат на калций, базалт и датира от около 60 милиона години след формирането на Слънчевата система. Тогава планетарни учени на конференция в Хавай стигнаха до извода, че спътникът е образуван от отломките на младата Земя.

Изследователи от Пенсилвания обаче не са съгласни с тези изводи. Planetary Science Journal има ново проучване, публикувано от Дарън Уилямс, професор по астрономия и астрофизика в Penn State Behrend, и Майкъл Цугер, старши инженер-изследовател в Лабораторията за приложни изследвания. Те са убедени, че Луната е привлечена по време на близка среща между нашата млада планета и двойна система - Луната и друг скалист обект.

Както обяснява Уилямс, спътник, който се образува в резултат на планетарен сблъсък, придобивайки форма, когато космическите отпадъци се събират в топка, ще обикаля в орбита над екватора на планетата. Нашата Луна обаче се върти в друга равнина.

"Луната е по-съгласувана със Слънцето, отколкото с екватора на Земята“, посочва ученият.

Според една алтернативна теория за улавяне на Луната, гравитацията на Земята разделя двойна система, улавя един от обектите и го прави свой спътник. Има такива примери на други места в Слънчевата система. Така най-големият от спътниците на Нептун - Тритон, е "откраднат" от пояса на Кайпер, където всеки 10-ти обект е двоичен.

Тритон обикаля около Нептун по ретроградна орбита - в обратна посока на въртене на планетата. Орбитата му е силно наклонена под ъгъл от 67 градуса спрямо екватора.

Уилямс и Цугер вярват, че Земята може да е уловила спътник, дори по-голям от Луната. Може да е обект с размерите на Меркурий или дори Марс, но тогава получената орбита може да е била нестабилна.

Проблемът е, че орбитата на "захващане“, в която се движи Луната, започва като удължена елипса, а не кръг. С течение на времето, под въздействието на екстремни приливи и отливи, формата й се променя.

"Днес приливът на Земята изпреварва лунния прилив. Приливът ускорява орбитата. Дава й тласък, ускорява я малко. С течение на времето Луната се отдалечава малко повече", обяснява Уилямс.

Чрез изчисляване на промените в приливите и отливите и размера и формата на орбитата, изследователите установяват, че първоначалната елиптична орбита на Луната се е свила в продължение на хилядолетия. Освен това става по-кръгла, докато не е фиксирана във формата, в която е сега.

Въпреки това, поради развитието на приливите и отливите, ситуацията се променя и спътникът започва постепенно да се отдалечава. Всяка година Луната се отдалечава с 3 сантиметра. На сегашното си разстояние тя усеща значително привличане от гравитацията на Слънцето.

"Луната вече е толкова далеч, че и Слънцето, и Земята се състезават за нейното внимание. И двете се дърпат", добавя ученият.

Неговите изчисления показват, че от математическа гледна точка спътник, уловен от двоичен обмен, може да се държи по същия начин, както спътникът на Земята.