Повечето демокрации са запознати с бунтовете и изблици на насилие. На техния фон Франция изглежда като изключение поради нарастващия мащаб на протестните движения и загубата на държавен контрол върху обществения ред, пише Никола Бавере в материал за Le Figaro, представен без редакторска намеса от "Фокус“.

Резултатът от вълната от градско насилие, която заля Франция след трагичната смърт на тийнейджър в Нантьор, надхвърля последствията от бунтовете през 2005 г. и противоречи на здравия разум. Избухването на насилие демонстрира безспорното ускоряване на процеса на разпадане на френската нация. Този произвол няма граници и касае както хората, така и тяхното имущество. Насилието не е ограничено до така наречените приоритетни области, а  обхвана всички области. Атакува предимно държавната власт, причинявайки щети на сгради и длъжностни лица, както и разрушавайки магазини, банки и застрахователни компании.

Независимо че в повечето демократически страни има протестни движения и изблици на насилие — като се започне със САЩ, разкъсвани между активистите на Black Lives Matter и бунтовниците, които щурмуваха Капитолия на 6 януари 2021 г. — Франция е изключение поради увеличения мащаб на демонстрациите и загубата на контрол над обществения ред от държавата.

От 2015 г. четири случая на протестни движения създадоха атмосфера на все по-малко студена гражданска война. Вълна от ислямистки терористични атаки доведе до дестабилизиране на институциите и ценностите на Републиката от част от мюсюлманската общност. "Жълтите жилетки“ показаха упадъка и изостриха усещането за изоставеност на периферна Франция. Масовите протести срещу пенсионната реформа показаха тревогата на средната класа от обедняването й. И накрая, бунтовете в предградията подчертаха липсата на справедливост в някои квартали, чиито жители живеят в разделящо се общество, управлявано не от законите на държавата, а от правилата на търговията с наркотици и съответните им общности.

Разнообразието на тези бунтове и прояви на гняв доказва, че източникът им не трябва да се търси в системния расизъм на обществото или държавата. Истинските причини трябва да се търсят в ускоряването на упадъка на Франция, превърнала се в "болния човек“ на Европа. Фалирала икономика с нулев растеж и намаляваща производителност предвещава излизане от десетте най-големи икономически сили в света преди края на десетилетието. Социалният фалит е очевиден: богатството на глава от населението е с 15% по-ниско, отколкото в Германия, масовата безработица и бедността засягат повече от 9 милиона души. Както и финансов фалит с публичен дълг над 3 трилиона евро и частен дълг от 146% от БВП, както и търговски дефицит от 7% от БВП. Фалит на жителите на социална държава, която унищожи гражданството, тъй като доходите на 70% от французите са изцяло зависими от социалното подпомагане; сепаратизъм на неконтролирана имиграция; млади хора, чиято единствена референция са социалните мрежи. Политическият фалит на една тежка и безсилна държава, която монополизира 58% от БВП, неспособна да изпълнява основната си задача да поддържа сигурността, по-специално да осигурява основно образование, здравеопазване и транспортни услуги. Морален фалит, свързан с нарастваща омраза, насилие и страх, който подхранва недоверието на гражданите към демокрацията и подготвя крайната десница да дойде на власт.

Изправени пред такава сериозна ситуация, все още виждаме нежеланието на френските лидери да се справят с дълбоката криза, през която преминава нашата страна, която ни връща в 30-те години на миналия век. Колкото по-високо е нивото на насилие, толкова повече обществото се разпада, толкова повече се разделя нацията, толкова по-опасни стават вътрешните и външните заплахи, толкова по-малко се променя нещо. Изправен пред бунтовете, Еманюел Макрон каза само следното: "Трябва да квалифицираме събитията, преди да правим изводи“, а след това се ограничи до организирането на департамент за психологическа помощ за кметовете на градове в Елисейския дворец. Бруно Льо Мейр, противно на закона, положи разходите за протестите на застрахователите и обяви удължаване на изплащането на заплатите или отлагане на сметки за комунални услуги за опожарените и разграбени магазини. Никога досега разделянето на политиката от реалността не е било толкова подчертано.

Дойде време не за осъзнаване, а за мобилизация и действие. Озверяването на обществото и свличането на страната ни в бездната налагат национален взрив. Трябва да признаем, че френският модел на растеж, движен от дълга, вече не е приемлив. Трябва да си поставим много ясни приоритети: производство и иновации, не само потребление; сериозни инвестиции в образованието; възраждане на интеграцията със строго регулиране на имиграцията; възстановяването на социалния ред, необходим както за развитието, така и за свободата; преориентиране на държавата към нейните суверенни мисии и мощна децентрализация на властта; гаранция за националната сигурност пред лицето на заплахите от авторитарни империи и джихадисти.

По този начин тази криза може да даде възможност на Еманюел Макрон да преосмисли своя петгодишен президентски мандат. Той трябва радикално да преориентира политиката си и да се занимава преди всичко с възстановяването на Франция, без което няма да получава доверие нито в Европа, нито в света, както и сплотяването на народа за защита на нацията и Републиката.