Изминаха 75 години, откакто еврейската общност в Британска Палестина отхвърли в последната минута молба от администрацията на Труман и обяви независимост, когато последните британски сили напуснаха раздираната от конфликти земя. Това не беше най-благоприятният момент. Един ден по-рано стратегически разположеният блок от еврейски земеделски селища (кибуци) Гуш Ецион падна в ръцете на арабски нападатели след ожесточена обсада, пише The Wall Street Journal в материал за бъдещето на стратегическите отношения между Йерусалим и Вашингтон, представен без редакторска намеса от "Фокус".

Пренебрегвайки молбите на Труман и предупрежденията на западните военни лидери, че са изправени пред сигурно поражение, евреите от Палестина гласуваха за независимост. Те спечелиха Войната за независимост, до голяма степен благодарение на притока на съветски оръжия от Чехословакия, но 75 години по-късно въпроси за нейното бъдеще все още се обсъждат активно из еврейската държава.

През последните седмици станахме свидетели на ракетни атаки от Газа, съобщения, че Русия ще достави модерни бойни самолети на Иран и повторното приемане на Сирия в Арабската лига. Преди няколко месеца израелците спекулираха с вероятността Саудитска Арабия да се присъедини към Авраамовите споразумения. Днес те работят усилено, за да разберат последиците от саудитско-иранското затопляне, постигнато с посредничеството на Китай.

Но най-важният въпрос, пред който са изправени израелците днес, е бъдещето на отношенията им със САЩ. Няма нищо написано в камък, което да гарантира тяхната трайност. През първите 25 години от независимостта на Израел американските президенти бяха по-заинтересовани от култивирането на арабските лидери и блокирането на израелската ядрена програма, отколкото от присъединяването към Йерусалим. Едва след като Ричард Никсън заключи, че поражението на Израел във войната "Йом Кипур“ през 1973 г. ще засили твърде много Съветския съюз в Близкия изток, Вашингтон се насочи към стратегически отношения.

Тази връзка оцеля след падането на Съветския съюз. Вашингтон гледаше на Йерусалим като на необходим партньор в сдържането на Иран и, след 11 септември, войната срещу тероризма. Но когато последните погледнат в огледалото за обратно виждане и на фона на новите предизвикателства от Русия и Китай в Украйна и Тайван, приоритетите на Америка може да се променят.

Това, което движи каквато и да е промяна, няма да бъдат BDS активисти, които настояват за бойкот, лишаване от инвестиции и санкции и спазване на "Седмицата на израелския апартейд“ в университетските кампуси. Това няма да e и дейностите на така нареченото израелско лоби. Тези сили осигуряват фоновата музика на отношенията, а в периферията и по някои много специфични въпроси имат ефект. Но истинските движещи сили се крият другаде.

Американската политика спрямо Израел зависи не толкова от числата на социологическите проучвания, колкото от това как даден президент на САЩ вижда американските интереси в световен мащаб и къде Израел и Близкият изток се вписват в глобалната външна политика на администрацията. През последния половин век американските президенти като цяло вярваха, че Близкият изток, благодарение на петролните си запаси, е висок приоритет в американската стратегия за глобално ангажиране и че близките отношения с Израел като цяло укрепват позицията на Америка в региона и извън него.

Днес обаче много американци, особено прогресивните демократи, вярват, че интересите на САЩ в лицето на изменението на климата изискват бързо глобално преминаване от изкопаеми горива към възобновяеми източници. Много други, особено сред приятелските на Тръмп републиканци, се съмняват дали САЩ трябва да останат глобално ангажирани. Бъдещето на отношенията между САЩ и Израел зависи от това как ще бъдат разрешени тези два дебата.

Колко важен е Близкият изток, ако светът се отдалечава от изкопаемите горива? През XVIII век доходоносната карибска захарна индустрия беше основен фокус на френско-британската конкуренция и през 1763 г. Франция беше готова да отстъпи Канада на Великобритания в замяна на връщането на шепа малки карибски острови. Петдесет години по-късно Карибите бяха стратегическа затънтеност. Ако нещо подобно се случва в Близкия изток, не трябва ли САЩ постепенно да се откажат от отговорностите си там?

По същия начин, ако изолационистките перспективи сред прогресивните демократи или популистите републиканци доминират в дневния ред, отношенията между САЩ и Израел вероятно ще се охладят. Дори петролът да остане важна глобална стока, САЩ вече не се нуждаят от суров петрол от Близкия изток. Защо, питат неоизолационистите, Америка трябва да харчи пари и да рискува война, за да защити петрола, предназначен за Европа, Индия, Китай и Япония?

Маневрирането при американско изтегляне би било предизвикателство, но не и катастрофално за Израел. Други потенциални партньори чакат и в момента. Индия на Нарендра Моди с нетърпение би прегърнала по-тесни технологични и военни отношения с еврейската държава. Китай, Русия и дори Турция ще видят сериозни ползи в стратегически отношения с Йерусалим.

Но вероятността за цялостно изтегляне на САЩ от Близкия изток вероятно се надценява. Енергийният преход вероятно ще отнеме повече време и ще бъде по-малко тотален, отколкото се надяват зелените. А глобалната геополитическа конкуренция е по-вероятно ще насърчи американската подкрепа за ограничаване на китайското влияние в Близкия изток, отколкото да разшири изолационистките настроения у дома.

Във всеки случай Израел днес е с пъти по-силен, по-богат и по-влиятелен, отколкото през 1948 г. Историята не предлага гаранции и проблемите остават, но гражданите на тази необикновена държава имат всички основания да гледат напред с надежда.