В Западните Балкани САЩ имат два-три лични и няколко тематични проблема. В тази първа група най-големият проблем е Албин Курти. Проблем номер две е Милорад Додик, а кандидат за номер три е Александър Вучич. Той обаче все още има достатъчно пространство за маневриране, за да избегне статуса на "проблем“ и да се опита да се превърне в част от решението на първите два въпроса, пише политологът и професор във Факултата по политически науки към Загребския университет Деян Йович в статия за "Велике приче“, публикувана и в електронното издание на македонския вестник "Независен“.

"Фокус“ представя превод на материала без редакторска намеса и с уточнението, че той отразява единствено гледната точка на автора му.

Сред тематичните проблеми за съвременната американска политика на Балканите открояваме: 1) гарантиране, че никоя страна от региона няма да стане съюзник на Русия, ако не може да се избегне неутралитета и неангажираността на Сърбия и Босна и Херцеговина; 2) де факто интегриране на региона в западните, т. нар. "евроатлантически" институции, без де юре членство в тях и 3) прекратяване на процесите, които все още са наследство от войните от 90-те години на миналия век. Разбира се, излишно е да се споменава, че целта е преди всичко – запазване на мира.

В контекста на войната в Украйна демократичният характер на съюзническите страни вече не е толкова важен. Можем да кажем – жалко, но ситуацията все пак е такава. Америка е готова да толерира автократични лидери, стига да са нейни съюзници. В крайна сметка какво друго може да направи? Капацитетът й за "смяна на режима“ в други страни, особено в големите, сега е значително по-нисък, отколкото беше през 2014 година.

Дори Европейският съюз – чиято Комисия трябваше да стане "все по-геополитическа“ от създаването си – се отказа от трансформирането на Полша и Унгария, две държави-членки, които доскоро бяха остро критикувани и санкционирани, за да запази единството на ЕС по време на войната в Украйна. Демокрацията – особено либералната демокрация – е бонус, ако се случи, но не и целта, заради която Америка да се намеси. Ерата на "либералния интервенционизъм" на Бил Клинтън е зад нас. Дори демократическата – склонна към либерален интервенционизъм – администрация на Байдън осъзна това.

Опасенията на някои от най-видните политически анализатори в Сърбия, които иначе имат много добър компас и отлична интуиция, за победата на Байдън над Тръмп и назначаването на Кристофър Хил за посланик в Сърбия, се оказаха неоснователни. Може да е точно обратното: войната в Украйна – и свързаното с нея завръщане към геополитиката – може да бъде шансът на Сърбия да излезе от дълъг период на стигматизация и частична изолация. Но много зависи, както винаги, от нея и от по-нататъшното развитие на събитията извън нейния контрол.

Америка днес не иска нестабилност в никоя част на Европа. Тя вече съществува в Украйна и Вашингтон не иска тя да се разширява на Балканите или в страните от постсъветското пространство, като тези в Централна Азия. Тя е сила на стабилокрацията и съюзник на стабилократите. Това не означава, че не би искала същите тези стабилократи да бъдат демократи. Напротив, Америка смята демократичния ред за много по-стабилен от автократичния, тъй като автократичният, като изключва голяма част от населението (опозиция, критично настроена публика), всъщност води до самоподдържаща се нестабилност.

Автократите, които като Ердоган печелят всеки път, но с 52 процента от гласовете, докато опозицията получава 48, са повече или по-малко безпроблемни за Америка. Тези, които печелят, като изключват другите от процеса – било то кметовете на Курти в общини със сръбско мнозинство или сръбският президент Вучич (който в момента няма опозиционни кметове в страната) – причиняват нестабилност. В съвременния свят де факто еднопартийната система е посрещната с протести, демонстрации и понякога насилие.

За тези протести Америка не взема предвид онези, които протестират, а тези, които преди това са ги изключили, оставяйки улицата като единствената им възможност.

От тази гледна може да се заключи, че Албин Курти е проблем за Америка. Той се противопоставя на Америка, упорито, заради визията си, която носи нестабилност. Тази визия е последователно етнонационалистическа, както във вътрешната политика, която води до изключване на сърбите, така и във външната политика - в която се застъпва за обединението на Косово с Албания. Курти има своя история, с която го свързват американците. Той все още се помни днес като сътрудник на Адем Демачи, единствената албанска политическа и видна обществена фигура, която отказа да дойде в Рамбуйе през 1999 г., обяснявайки на Кристофър Хил, чиято задача беше да събере всички, че Америка подготвя капан и иска да върне Косово на Сърбия. Хил, разбира се, не забрави това. Двадесет и повече години по-късно Курти отново отхвърля Америка, по стария маниер на югославските лидери от 1990 и 1991 г.

Когато Джеймс Бейкър заяви през юни 1991 г., че Америка иска "демократична и обединена Югославия“, в която няма да има нито сепаратизъм, нито война за запазване на Югославия, всички чуха само половината послание. За другата половина – онази, която не искаха да чуят, ушите им бяха запушени.

На кого му пука какво мислят САЩ - това беше отговорът на Кучан, Милошевич, Туджман и други – особено в онези години, когато Америка беше еднополюсен хегемон, на върха на своята мощ. Колкото по-малки бяха, толкова по-предизвикателни бяха към Америка. Тази обида към Америка по-късно струва на някои скъпо, докато на други им бе простена. На онези, които – след няколко години неуспешна война за възстановяване на изгубеното – се обърнаха за помощ към Америка, приемайки статута на клиент, им бе простено. Именно те позвилиха на Америка да се върне на голямата сцена на Балканите, т.е. в Европа – при това по-силна, отколкото бе в годините на Студената война.

Америка, като всяка друга велика сила, не търпи обиди и не обича, когато силата й не се признава. Следователно игнорирането на Америка от Курти може да му струва скъпо. Америка вече има впечатлението, че фактът, че Косово все още остава непризнато от цели четири членки на НАТО и пет на Европейския съюз, е шамар за самите САЩ. Ако Америка не може да гарантира, че дори нейните съюзници признават едно Косово, това говори нещо за нейната (не)сила. В момента Косово е един от провалите на американската външна политика.

Повече от двадесет години след 1999 г. косовският въпрос не е решен. Разбира се, Америка няма да се срине от този провал на Балканите. Косово е на първо място в списъка с приоритети на външната й политика при днешните обстоятелства. Но след началото на войната в Украйна Америка разчита на единството на Европа и за това трябва да се реши косовският въпрос. Необходимо е да се реши и този за Балканите като цяло, поради което Америка подкрепя идеята за "Отворени Балкани“ като най-важната инициатива за регионална интеграция днес. Подкрепя и германо-френската инициатива и Берлинския процес, макар и с по-малко ентусиазъм, тъй като други страни стоят в основните, а Америка е на заден план.

Във време, когато Европа се нуждае от Америка – заради войната на европейския континент, която заплашва отново да се превърне в световна война (както бе на два пъти през XX век) – САЩ се опитват да "довършат“ несвършената работа от миналото . Косово е едно от тези неща. Нещо повече, днес това е най-голямата спорна точка в европейската външна политика, един от малкото въпроси, по които няма консенсус сред държавите-членки на Съюза. Етнополитиката на Курти, както и отказът на Сърбия да признае Косово, са проблеми. Затова, предполагам, Александър Вучич избегна пряк отговор на въпроса защо Сърбия не признава Косово в скорошното си интервю за CNN. Той не искаше да поема лидерската позиция сред проблемите, оставяйки това място на Курти. По същата причина той се съгласява на сделки, които се надява Курти да провали.

Друг случай, подобен на този на Курти, е Милорад Додик. Неговото предизвикателство към Америка е още по-ясно. Връчването на орден на Владимир Путин и след това заминаването му за Москва с думите, че заради руския президент Босна и Херцеговина няма да стане член на НАТО, са потенциал той да се нареди до Курти. През 90-те години на миналия век Сърбия беше заложник на радикалната политика на хърватските и босненските сърби, т.е. лидерите на Сръбска Крайна и Република Сръбска, които се противопоставяха на всеки компромис, всяка реинтеграция в Хърватия и Босна и Херцеговина.

Милошевич, който съвсем не беше невинен във всичко това, тъй като първоначално ги насърчаваше и защитаваше, след това ги въоръжаваше и финансираше - както показва присъдата, произнесена тази седмица по делото Симатович и Станишич - още през 1993 г. наложи санкции на Република Сръбска, която отхвърли мирния план, подкрепен от Белград. За да стане обаче Дейтънското споразумение възможно, лидерите на Република Сръбска трябваше да бъдат изключени от него. Помним също колко много те се противопоставиха на Дейтънското споразумение, което днес Република Сръбска смята за алфата и омегата на всичко.

Сърбия плати скъпо за техния екстремизъм, който все още носи стигматизиране. Този исторически урок не бива да се забравя и при сегашните обстоятелства. Разбира се, Додик не е Караджич - той не е обявил отделяне от Босна и Херцеговина, а по-скоро говори за отделяне (и обединение със Сърбия).

Сърбия никога не призна Република Сръбска, дори през 90-те години, защото още тогава знаеше какво ще означава това за нея самата. Шансовете някога да го направи са изключително малки, въпреки че в международната политика никога не трябва да казваш никога. Днес по-вероятно в неин интерес е Република Сръбска да остане в състава на Босна и Херцеговина и да влияе на външната й политика, предотвратявайки членството й в НАТО. Но неподчинението на Додик на САЩ вече е един от проблемите в "нормализирането“ на отношенията между Белград и Вашингтон.

Що се отнася до самия Вучич, той е потенциален проблем за Америка, който Вашингтон се опитва да минимизира или дори да избегне, ако е възможно. Освен това може (подчертавам: може би) Вучич да се превърне в решението на първите два проблема и докато има надежда, че това е възможно, Америка ще има амбивалентно отношение към него, последвано от политика на "моркова и тоягата“. Америка гледа на Вучич в светлината на грешката – която тя осъзнава – която направи по отношение на Зоран Джинджич. Именно тя смята, че е отчасти отговорна за трагичната съдба на този премиер на Сърбия, изисквайки от него радикална и бърза промяна на вътрешната и външната политика. Когато Джинджич показа, че е готов за такъв обрат - и предаде Милошевич на Хага - Западът нито го подкрепи, нито го защити достатъчно. Америка не иска да повтори подобна грешка сега. Вучич е наясно с това, както се вижда от изявленията му за рисковете, които поема, и несигурното бъдеще.

Америка не иска да рискува да "загуби“ Вучич (и Сърбия) от Курти. Тя не иска да рискува вълната от недоволство от Вучич да бъде канализирана в още по-националистическа посока и да бъде водена или по-значително въвлечена от проруските сили в самата Сърбия. Поучена от опита от 2000-те години, Америка предположи, че прозападната опозиция би била само временно решение за Сърбия, точно както Кощуница и Тадич бяха временни от днешна гледна точка, заменени десет години по-късно от старата коалиция на Милошевич на (уж реформираните) радикали и социалисти. Тези страхове се подхранват още повече от факта, че опозицията против Вучич в Сърбия днес няма ясна позиция нито по въпроса за Косово, нито по въпроса за външната политика. Общественото мнение също се промени, така че въпросът е дали прозападната опозиция може да успее в Сърбия, както наскоро се случи с Яков Милатович в Черна гора.

Днес Америка иска Сърбия, която няма да бъде съюзник на Русия и всичко друго е по-малко важно за нея. Членството в НАТО не е определящо, така че Америка не настоява за това. Членството в ЕС е почти без значение и не е реалистично - докато не настъпи радикална промяна на отношението в самия ЕС към разширяване към Западните Балкани, което Америка нито се страхува, нито вярва, че ще се случи. Вучич е "дяволът, когото познават“. Той не би бил първият избор на Америка, нито Америка е влюбена в него. Но в светлината на новата геополитика, която взема превес над политиката на "общите ценности" и либералния универсализъм, той все пак е приемлив, докато не се намери някой, в когото Америка да вярва по-ясно и твърдо. Той го знае и разчита на това. В същото време Вучич работи, за да гарантира, че няма да се появи алтернатива, която би била по-приемлива за Америка – и за Запада – от него самия. Въпросът е дали демократичната опозиция може да намери такъв и да ги разубеди.