Писателят Владимир Зарев, автор на романа "Объркани в свободата“, в интервю за предаването "България, Европа и светът на фокус" на Радио "Фокус"

На пряката ни телефонна линия е г-н Владимир Зарев, един от най-четените писатели у нас. Здравейте, г-н Зарев.

Здравейте.

На 31 август отбелязваме Международният ден на свободата и солидарността. Празникът е обявен с декларация, приета на 31 август 2005 г. в полския град Гданск, по повод 25-та годишнина от създаването в Полша на профсъюз “Солидарност". Отбелязва се с решение на Европейския парламент от 28 септември 2005 г. Г-н Зарев, поканих ви днес да говорим, защото неотдавна вие написахте роман със заглавие “Объркани в свободата". Как подбрахте това заглавие и защо?

Заглавието отговаря на текста, който съм написал в романа. Той се състои от две, на пръв поглед независими сюжетни линии. Едната е съвременна и разглежда проблема за COVID пандемията и психологическото влияние, което оказа тази пандемия върху много от нас, тя засегна почти всяко семейство. COVID пандемията наруши привичното в семейния ни живот. Тя донесе няколко наистина невероятно силни преживявания на всеки един от нас. Това беше страхът, страхът преди всичко от това, човек да не се разболее или да не загуби някой от своите близки. Второто, е страхът от неизвестността, защото никой от нас не знаеше кога и в кой момент може да му се случи. Третото, това беше страхът от несвободата. Беше отнета свободата на хората.

Точно така, да. Бяхме затворени, трябваше да стоим вкъщи.

Да стоим вкъщи, трябваше да изпълняваме определени неща, които почти се превърнаха в ритуали, както вие казахте, да си стоим вкъщи, да носим маски и т.н. И последното, което е изключително важно, тази пандемия върна всеобщото усещане за несвобода, в смисъл такъв, че всеки от нас беше абсолютно притеснен да изразява себе си, да изразява личната си свобода. По принцип, свободата е форма на различие, колкото по-различен е един човек, толкова той е по-свободен, той е толкова повече вътрешно свободен. Беше ни отнето точно това различие. Хората започнаха да живеят по един начин, който доведе до стресове.

До стресове, до болести, панически атаки, да.

Да, да, просто много хора се разделиха по това време. Много хора се намразиха през това време на несвобода. Втората сюжетна линия, действието се развива в средновековието, в далечната 1437 г.

Доста назад ни връщате.

Да, и разказва историята на един монах, фактически това е историята на исихазма, едно важно духовно учение в националната ни история. Исихасти са били Патриарх Евтимий, Теодосий Търновски, Ромил Бдински и много други, много важни светци в българското ни съзнание. А също така разказва и проблемите и случилото се по времето на Фераро-Флорентинската уния.

Това е последният опит да се примирят католицизма и християнството. По това време цялата територия на Балканите е под турско робство. Свободен е единствено Цариград - Константинопол и земите около него. И тогава на константинополския император му хрумва идеята да се опита да примири източноевропейското християнско с католицизма, т.е. православието с католицизма. И по този начин да предизвика по-късни кръстоносни походи, които да дойдат и да освободят земите от турците. Тъй като по това време Западът е много силен, той е силен във всяко едно отношение.

Г-н Зарев, бих искала да ви попитам сега, има ли допирни точки? И къде са те, ако има такива, в двата сюжета, които описвате в романа, за който говорим с вас?

Това са две допирни точки. Първо, това е проблемът за свободата. Аз изследвам за властта и за свободата, това са две свързани неща помежду си. И в този роман аз се опитвам, и мисля, че доста сериозно ги изследвам. Проблемът за властта е проблем във всеки мой роман. Това е един от най-важните екзистенциални проблеми на човека. Всеки човек, колкото и да звучи странно и измислено, в своя живот, в ежедневието си и във всичките си важни стратегии, житейски стратегии се стреми да властва, да властва над нещо, над някого.

Над някого, да. Може би това ни е заложено.

Да, това е заложено. Това е фактически природен закон, всичко в природата се стреми към ентропия, към хаос. Всичко в природата се стреми към разпад. Единственото нещо, което поражда ред, това е гравитацията. Но какво е гравитацията? Гравитацията е форма на власт.

Точно така, защото някой ни подчинява да паднем или да станем, да абсолютно е така.

Точно. И фактически властта, която всеки от нас се мъчи по някакъв начин да постигне е форма точно на този природен закон, който се отразява и в човешкото битие, в човешкото съзнание. И всичко е форма на власт. Красотата е форма на власт, познанието е форма на власт, общественото положение, да не говорим, е форма на власт, парите са форма на власт, дори страданието може да бъде форма на власт. Сакатият човек демонстративно показва отрязания си крак, и по този начин, чрез страданието си се опитва да упражни властта си над нас и ние да му дадем милостиня.

Половината от времето бебето плаче, не защото е подмокрено или гладно, а за да упражни властта си над родителите си, инстинктивно да се наложи, да привлече вниманието им и да упражни властта си над тях. Така че абсолютно всичко към което човек по някакъв начин се стреми в този живот. Изкуството е форма на власт. Всеки голям писател, всеки голям художник е един очарователен тиранин.

Второто нещо, което много силно ме е занимавало в този роман, това е за вярата. Човек може да вярва по два начина, единият начин, това е както диша, простичко, но много силно, много ангажирано да вярва. И втория начин, това е чрез познанието, това е моят начин, за жалост. Но познанието е изменчиво. Познание е било, че Земята е център на света, после, че Слънцето е център на света. После достигаме до това, че може би нашата галактика е център на света и т.н. Познанието непрекъснато се разширява, едни са законите на Нютон за гравитацията, различни са законите на Айнщайн. Познанието непрекъснато се разширява и то е несигурно. Така че тази форма на вяра, чрез познанието да се постигне Бог, е доста мъчителна и доста несигурна.

Г-н Зарев, да разбирам, че свободата е неизменна част от истинската ни същност, това, което говорихме и досега. Но властта е част също от нашата същност, ние сме родени така, да подчиняваме някого, да искаме от някого нещо, но дори не го осъзнаваме как го правим. Бенедикт Спиноза е казал нещо интересно, че “свободата е осъзнатата необходимост", но дали наистина ние осъзнаваме свободата, според вас?

Аз мисля, че свободата е най-ценното нещо, което може да притежава едно разумно същество. Свободата е наистина възможността на човек да бъде себе си, да изразява себе си и да постигне себе си.

Но ние много често в живота си играем роли, сменяме различни идентичности, в зависимост от функциите, които ни се налага да изпълняваме всеки ден?

О, разбира се, разбира се, това е точно така. И ние непрекъснато променяме и представите си за свободата.

Да.

Именно, според тези роли, които се мъчим да изпълняваме. Една е свободата на един писател, друга е свободата на един политик, който непрекъснато се гъне, особено да не говорим за българските политици.

Как стоят българските политици в днешната демокрация и демократично общество?

Българската политическа класа не изпълни нито една от задачите си, които бяха поставени от този преход. И затова този мъчителен преход е безкраен, той продължава и до днес, вече 30 и кусур години продължава този преход. Българската политическа класа превърна политиката в най-доходоносния и сигурен бизнес, защото не влагаш нищо - нито средства, нито умения, нито труд, нито безсънни нощи, но непрекъснато преразпределяш.

Затова и този стремеж, на всяка цена да се влезе в политиката, тъй като това гарантира поне да реши проблемите на този политик, на него, на децата му, ако по-дълго остане в политиката, и на внуците му. Този истеричен егоизъм на българската политическа класа, фактически доведе до това, че 3 милиона българи напуснаха страната. Защото тук не намират нито икономически причини да останат, а също не намират и психологически причини.

Защото в България по един ужасен начин е нарушено човешкото достойнство и е нарушено чувството за справедливост. Много от хората, които напуснаха България я напуснаха именно заради това, че тук не усещат никаква справедливост - нито съдебната система участва, за да възстанови това усещане на обикновения гражданин, нито политиците.

Г-н Зарев, неотдавна, четох, че вие искате да видите Васил Левски, ако това е възможно, но не бихте го направили от срам. Защо, г-н Зарев?

Защото, това, което се случва с българския народ днес, това, което се случва с майка България днес е наистина срамно, бих употребил една по-силна дума - позорно. И тази светла личност, тази най-красива, прекрасна личност, която осветява националната ни история, аз копнея да се срещна с Васил Левски, копнея да му се преклоня, да му се поклоня, но се срамувам, защото нямам какво да му кажа за днешния ни ден. Той не е по-добър от времето, в което е живял самият Васил Левски или е малко-малко по-добър.

Тоест, ние днес не осъзнаваме свободата, тя за нас не е отговорност и може би мнозина се страхуват от нея, или нещо друго

Да, от свободата се страхува. По принцип робите приемат свободата като форма на насилие, защото те са свикнали с несвободата. В несвободата някой друг мисли за тях, някой друг ги храни, някой друг ги облича, някой друг решава проблемите им. Докато при свободният човек, свободата го принуждава сам да прави тези неща. Той трябва да взима решенията, той трябва да прави избора, а изборът е нещо мъчително, защото в живота ние постоянно сме изправени пред някакъв избор.

И когато вземем решение и поемем в една посока, ние реално губим всички останали посоки. Разбира се, има ежедневни, простички избори - да изляза ли навън, или да не изляза, но има и съдбовни избори. Съдбовни избори, които решават много важни проблеми в живота на човека. И в това отношение именно, свободата е изключително нужна, защото свободният човек е този, който може да направи правилните и важни, наистина съдбовни избори.

Г-н Зарев, вие лично как възприемате свободата? 

Свободата - това е възможността да бъда себе си, възможността да изразявам себе си, възможността да живея като себе си, да постигна себе си. Това е изключително важно за мен, това за мен е свободата. И разбира се, възможността да правя избора в моя живот. За съжаление, аз съм вече доста възрастен човек, надявам се, разбира се, да поживея още, да имам възможност още да правя избор. Но да имам възможност да се чувствам и да бъда свободен. Свободата за мен е да напиша книгите си. И винаги във всички свои книги, аз съм изразявал, проявявал съм тази своя жажда за свобода.

Замисляте ли нов роман?

Сега все още не. Може би ще подготвя една книга с новели, по-стари и по-нови новели, която ще представя пред българския читател. Но надявам се, горещо се надявам и честно искам да ви призная, копнея да напиша, ако даде Бог, още един роман.

Ние ви го пожелаваме от сърце.

Благодаря ви.