Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с историка Видин Сукарев, за най-новата му книга "Архивът на майор Райчо Николов", която вече излезе от печат.

Г-н Сукарев, за майор Райчо Николов обикновеният българин знае малко, като че ли?. Знаем го като единствената жертва на Съединението. Но всъщност, зад това име има много история. Кой е Райчо Николов?

С няколко думи е трудно да се отговори, но все пак ако мога да го обобщя в едно изречение, той е герой на три държави от три войни, или той е голям български национален герой, който както отбелязахте и вие, твърде незаслужено е останал в сянка и съответно нашето общество има сериозен дълг към него и паметта му.  Дори фактът, че ние, като пловдивчани, отбелязваме неговата гибел в Деня на Съединението, защото 6 септември е празник на Пловдив, но и официален празник от вече близо 30 години, по начина, по който го правим, също говори за това незнание, даже бих го нарекъл и невежество. Защото това, което се тиражира, че е единствената жертва, не е така - той не е единствената жертва на Съединението, има още няколко души, като неговият убиец също е жертва, въпреки че е в негативен план. Много интересен е този въпрос и трябва да му се обърне внимание.

Дори това не знаем със сигурност - дали той нарочно, или случайно е бил убит. Нали така?

По-скоро е случайно. Да, за съжаление вече не можем да направим щателно разследване, тъй като имаме само запазени писмени свидетелства, които със сигурност не са от всички хора, видели инцидента. Те не са се обичали с неговия убиец, не са се харесвали, имали са някаква вражда, и просто тя е ескалирала в този светъл иначе ден. За съжаление все още не може да се каже повече.

Аз считам за свой дълг да напиша биографично изследване, строго научно, за Райчо Николов и тогава ще се опитам да потърся повече отговори, изобщо по-задълбочен отговор, защото би трябвало отговорът да е един на въпроса как е загинал, и изобщо на всички свързани с биографията му въпроси. Но все още не съм се заел с него, направил съм първата стъпка с това, че проучих архива му.

Да, кажете ни какво интересно има в този архив, за който вие разказвате във вашата книга?

Тук също е трудно да се отговори накратко, затова и книгата, която предстои да излезе, е доста обемна. Тя е над 530 страници. Всъщност архивът е основно, наричаме го "Архив на Райчо Николов" – със сигурност той не е и само негов, той е и на неговото семейство. Има и по-късни документи, които са постъпвали в тази колекция и след времето на неговата смърт. Някои са си чисто странични данни, непряко или изцяло свързани с Райчо Николов, но има и такива, които са свързани и дават сведение за живота му, макар и да са от по-късно време. Самият архив се състои грубо казано от около 450 единици. Оказа се, че архивът е заведен в музея, и то още преди десетилетия. На няколко части постъпва, основно в някогашния Музей на революционното движение. Една малка част снимки и документи постъпват в някогашния Музей на възраждането и националноосвободителните борби. Тези два музея през 1993 г. са обединени и сега съставляват Регионален исторически музей Пловдив. Оказва се първо, че не са особено задълбочено изследвани, обработени и съответно повърхностно са заведени. В много от тези документи се откриха данни, които още не са отразени в инвентарните книги. Така че всъщност това е една задълбочена обработка на документи, които аз описах. Има също така и може би около 90 снимки, които също дават ценна историческа информация. Не само визуална, но и наративна, защото имат различни надписи. Та така, този архив, той разбира се е част вече от историческите изследвания за живота на Райчо Николов, в смисъл това, което аз съм написал. Но въпреки че е доста богат, не може само върху него да се напише изследване за живота му, говорим за пълно биографично изследване.

Кое е интересното в архива? Знае се, че той е бил един изключително скромен човек. 

Всъщност аз не бих го нарекъл скромен. По-скоро е човек, който е знаел цената си, да кажем. Изключително родолюбив и отдаден на националната кауза. Човек, който силно обича отечеството си и го поставя винаги и във всичко на първо место. Той е бил избухлив, в никакъв случай Райчо Николов не може да го окачествен като ангел и светец. Така че аз се опитах някакъв реален образ да извадя от тези документи, въпреки че пак казвам, не ми е било това първостепенната цел. Но за съжаление това, което намираме като информация за Райчо Николов е преди всичко в издания, публикации, които са преди 1990 година. Т.е., във времето на комунистическия режим, когато той беше по-известен на поколенията, между другото, които са раждани, живели, учили тогава, той не беше неизвестен. Аз съм все пак също от това поколение и трябва да кажа обаче, че той беше известен с неща, които са свързани преди всичко с пропагандата. Той е личност, която е била доста умело използвана от националната пропаганда. Не бих казал, че това е нещо удачно в много отношение, защото пак от друга страна тънат в забвение други негови качества, достижения, изобщо епизоди от живота му. По-лошото обаче е, че след демократичните промени, неговият живот, биография, изобщо това, което знаем за него, потъна в забрава.

Всъщност книгата се състои от три големи глави. Те са си реално като части, но разбира се тясно свързани. Първата разглежда историята на постъпването на архива в музея, която също е доста интересна. Втората е представянето на документите и снимките. Тя реално, ако е публикувана само като книга, щеше да е около 300 страници. Това е основната част, но разбира се другите също не са маловажни. И третата глава е анализ на настоящото положение на архива, на институцията, която го съхранява и на съвременните проблеми със съхраняването на архивното богатство в България от институции на националната памет, каквито са музеите. Но в същност се оказа, че има немалко проблеми със съхраняването, и най-вече с употребата на архивите в музеите. Иначе, понеже вие ме попитахте кое е най-интересното по-напред, трябва да кажа, че в този архив има изключително ценни документи, които са познати под една или друга форма, но например в оригинал тук се съхранява черновата и първият препис – от ръката на Райчо Николов, това е със сигурност черновата, преписът по-скоро, но той се е подписал на края, на първият на практика съвременен български военен устав.

Това е Закон за българските войници, както го нарича той, или това е Караулен устав –  правила за носене на караулна служба, тъй като когато се създава Българското опълчение, то няма такива правила, няма такива документи. Със самото означение "опълчение“ означавали доброволци – хора, които са нестроеви, които не са първокласни войници, така да кажем. Но те разбира се също трябва да минат обучение, и Райчо Николов е човекът, който според мен изключително незаслужено е пренебрегната неговата роля в създаването, организирането и обучаването на Българското опълчение, незнайно защо и преди и след 10 ноември 1989 г. не се отчита така, както би следвало. Най-странното е, че неговото име липсва в енциклопедичните справочници на Българското опълчение, които са издадени в края на миналия и началото на настоящия век. А той не е просто редови опълченец, той е човекът, който е един от протагонистите на Българското опълчение. Един от демиурзите - да използваме тези звучни гръцки думи, които означават "централна фигура“, "творческа фигура“. Това не мисля, че се дължи на някакъв заговор, но реално като започнеш да виждаш колко много съвпадения има, и все в ущърб на личността на Райчо Николов в нашата историография, и започваш да вярваш в някакви такива теории на конспирацията.

Сякаш нарочно е прикривано? Все едно, че някой е прикривал неговата роля.

 Да, точно така. Защото той е човек, който сега не е известен, но той се е покрил със слава, особено много в навечерието на Освобождението на България, по време на Сръбско-турската война, когато избухва непосредствено след Априлското въстание и се води през лятото-есента на 1876 година. В тази война се включват няколко хиляди български доброволци. Тя има две фази, особено участието на българите. Най-напред са в чети, после се формира бригада. Формира се бригада, която е от български и руски доброволци. И един от командирите в тази военна част е именно Райчо Николов. За него е написана книга почти веднага след края на войната от Филип Симидов – един български поборник, който се занимава и с литературна, и с книгоиздателска, и журналистическа дейност. Освен това, примерно той е споменат в "Немили-недраги“, в заключителната глава, с "Бедни, бедни Македонски!“ Ако всеки, който я е чел, се замисли, ще се сети, в едно стихотворение на възрожденския поет Христо Недялков. Изобщо, този човек е бил герой от първо лице. Опълчението е формирано вследствие на същите хора, основно които са български доброволци, емигранти, родолюбци, които след края на Сръбско-турската война всъщност се прехвърлят в Румъния и след това отиват в Кишинев, и после в Плоещ. Сформирането на Опълчението, всъщност масовото записване на българи, се осъществява именно след като в българската възрожденска емигрантска преса се публикуват неговите възвания реално към неговите събратя и войници, доброволци, които той е водил. Така че той е бил легендарна фигура. Много интересно, в архива намерих един марш, т.е. не е нотиран, но е със стихове, които са може би писани точно в тази връзка, на български език с почерк, който не е на Райчо Николов и това, което си спомням: "Виждам вече братя аз, Райчо не води нас. Капитано що е бил..“ и нататък вече не мога да се сетя.

Освен това може да се разучи и да се музицира. Изобщо, много интересни документи има. Има няколко заповеди, подписани лично от ген. Столетов за организирането на Българското опълчение. Тези заповеди за сега ги имахме само в преписи. Те отдавна са известни, публикувани са и т.н., но не в оригинал. Ние тук ги имаме в оригинал, с оригиналните подписи на началник щаба и на ръководителя на Опълчението. И защото Райчо Николов в никакъв случай не трябва да заема това положение в нашата национална и културна памет, до което сега се е стигнало.

Да. А каква голяма ли е била ролята му за самото Съединение, за свалянето на главния управител на Източна Румелия?

Със сигурност не е била малка. Замислете се, той е станал комендант на Пловдив. Значи, той не е присъствал в организацията директно, на снимките нямало и как всъщност да е, защото тези снимки са правени постфактум, след Съединението. Може би ако беше жив, щеше и да присъства. Макар че неговата роля е много важна, защото той във времето, когато е навечерието на Съединението, е в командването на пловдивската жандармерия.

И когато започват първите вълнения в Голямо Конаре, днешният град Съединение, именно Райчо Николов е изпратен да ги усмири. Това се знае, това не е някаква тайна, но и на него също като гледам много не му се обръща внимание. И всъщност Райчо Николов, отивайки там, в средата на август 1885, съобщава, че няма такива вълнения и че просто това е някакво недоразумение станало, няма никаква опасност, никакви притеснения и че е най-добре да си ходи. Ако си беше изпълнил дълга да арестува всички подбудители на движението, реално той щеше да обезглави Голямоконарската чета, за която знаем добре, че е една от основните сили. Т.е. тук вече изпадаме в някаква хипотетичност, която не е исторична, но при всички положения виждаме колко важна е ролята му за Съединението.

Има един известен епизод, който описва Симеон Радев, който между другото, ако се заровим в литературата от по-старо време, ще видим, че буйният характер на Райчо Николов е уловен от тогавашните автори. Даже аз бих казал, че те малко са попрекалили, попресолили са манджата, казано по-разговорно.

Но всъщност този епизод е доста важен, според мен, защото Райчо наистина е бил човек, за който е интересно как се е задържал толкова дълго време военен, той и затова е имал проблеми. Той е бил в тежък конфликт с майор Данаил Николаев.

И изобщо не се е погаждал с доста хора от командването. Самият той, през 1880 г. е уволнен от Източнорумелийската милиция и след това минават две години докато бъде назначен отново, този път в Жандармерията.

Но той казва: "Щом е в името на отечеството, в името на Съединението, аз забравям за всички мои пререкания с Данаил Николаев и майор Димитър Филов и се включвам в делото.“ Така че точно това е една много достойна постъпка, от която и до ден-днешен мисля, че има какво да се учат представителите на т.нар. национален, пък и не само национален, но и политическия елит.

Т.е. ние виждане и ролята му в Съединението, той е герой и от Съединението. Аз съм убеден, че ако беше доживял до Сръбско-българската война, би станал герой в нея, защото той е герой от Кримската война, герой от Сръбско-турската война, герой разбира се и от Руско-турската война, макар че в нея не блести толкова, не е на предна линия, но най-малкото, както казах, той има важна роля за организацията на Опълчението. Награден е с медали за участието си, бил е на Шипченските позиции. Така че със сигурност и от там се е проявил. Въобще, той е една много сериозна личност от нашата история. Както казах, има си и недостатъци, бил е буен, не се е подчинял на военната дисциплина. Поради това очевидно и кариерата му в Руската армия доста бавно се е развивала, достигнал е до чин капитан, след което е напуснал и се връща в Руската армия вече при обявяването на Освободителната война.

Самият той влиза и в конфликт, както казах тук и след Освобождението с военните власти. Той самият е държал да го наричат Райчо, не с фамилия, която за военните е потрес – откъде закъде ще се подписва той майор Райчо или капитан Райчо. И всъщност едно от наказанията, които му налагат, е точно в тази връзка. А той обяснява, че е от такова поколение и такова е неговото детство и традиции, че българите фамилни имена нямат. Защото наистина, тази трикомпонентна фамилна система, която имаме ние сега със собствено, бащино и фамилно име, тя е заимствана от Русия най-вече, тя се налага вече след Освобождението.

Хората са имали лично име или прякор, или те се наричат по бащино име. Той самият взема за фамилия името на баща си. Баща му се казва Никола и той затова се нарича Николов. Това, че самият той решава, че името Райчо му носи, такова име в Русия няма така или иначе, и може би поради тази причина той е бил станал популярен. Така или иначе имаме и други подобни от същото време случаи с офицерска или особено със свещеническа титла и малко име.

Ето например - все още имаме Патриарх Евтимий или пък Отец Паисий, капитан Дядо Никола, Капитан Петко, имаме и Капитан Райчо в тази връзка.

Значи, в книгата някои от тези неща не са толкова разширено представени, както сега ги говоря, защото в книгата всъщност аз представям документите и снимките.

Но навсякъде, където има нещо, във връзка с което трябва да се доразвие исторически коментар, аз съм го направил. Съответно, аз покрай този архив съм направил вече немалко, може би 5-6, сега не мога да ги изброя, публикации в научния печат, също имаме популярни, които даже вече гледам, че се цитират и в научни издания, които са свързани с Райчо Николов. Например такъв е казусът с това кога е роден, тъй като в съвременни издания се пише, че той е роден на 1 юни 1840 г., но всъщност това е една грешка, която е допусната от хората, колегите, които са го вкарали, не са виновни, защото едни семейни спомени са публикувани през 1971 г. от неговата внучка, която обаче не го помни, тя е родена близо 20 години след смъртта му, тя пише такова нещо. Но всъщност се оказва, че на 1 юни е родена неговата дъщеря, т.е. нейната майка, а самият той пише на едно място, че е роден във времето, когато почнали щъркелите да си поправят гнездата.

Другото интересно, което аз разкрих и мога да кажа от първо лице, е, че той самият очевидно не е знаел през коя година е роден. И първоначално във времето, докато е в Русия, категорично от доста документи се вижда, че е роден през 1841 г., след което обаче, връщайки се в България, очевидно влизайки във връзка с някакви негови роднини в родното му село Райковци, той започва да тиражира, че е роден през 1840 г. Така че по-вероятно наистина да е бил роден тогава, ако се е срещнал със свои роднини. Той напуска България през Кримската война като момче 13- или 14-годишно. Майка му е била вече починала – той остава сирак през 1949 г. Бащата му е почива през 1872 г. Но все пак той има чичовци, вуйчовци, те са били голямо семейство – 8 деца са били в семейството. Така че това е такъв един също интересен казус кога е роден Райчо Николов. И много други неща има, които са пропуснали негови по-предни да кажем биографи, защото аз също съм вече негов биограф, макар и да не съм написал цялостна биография.

Трябва да кажем обаче, че той не е привличал вниманието на сериозни български изследователи, или поне дотолкова, доколкото ги е привлякъл е било във връзка с пропагандното използване на неговия образ. Аз в третата глава съм представил точно такива проблеми. Може би една част от енигмите и неизвестностите около образа на Райчо Николов се дължат именно на факта, че документите за неговия живот в България не са в архив или в библиотека, които са много по-лесно публично достъпни за изследователи, за хора с интереси, а са в музеи. Защото огромната част от тези документи са тук, при нас, една друга сравнително малка, но също значителна част, т.е. те са и по-ценни като представителство, и вещи също имаме, както и там, в другите музеи, в който са, защото това пак е музей, това е Националния военно-исторически музей.

Така, или иначе, той заслужава повече внимание и повече да се знае за него.

Със сигурност, да. Аз лично вече съм горещ привърженик на тази кауза и изобщо той ми е крайно симпатичен. Въпреки че както вече на няколко пъти казах, аз знам, че той като всеки друг човек си има недостатъци. Но аз не съм работил толкова последователно и с толкова много документи, които доказват колко много този човек обича и е предан на отечеството си.

И друго нещо, което е редно да се каже. Това няма да бъде бестселър, ясно е, че това е строго научно изследване, но според мен то ще е полезно за хора с академични, с научни, с исторически интереси, особено сред колегите, които работят в музеи и в архиви. Защото аз мисля, че това е иновативно изследване за това как трябва да се обработват архивните документи, когато се издават в музеи.