Любопитна изложба "Сандро – княз Александър фон Батенберг. Една европейска съдба“ ще бъде открита в РИМ - Пловдив за Деня на Съединението и празник на Пловдив. Изложбата е повод за интервю в предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с историка Видин Сукарев, който ни разкрива любопитни страни от личността на българския княз. 

Мисля, че е много подходящо времето да поговорим за Александър Батенберг. Това е първият български княз, станал такъв на 22 години, избран с абсолютно мнозинство от Първото велико народно събрание и то измежду трима кандидати. Да започнем от тук – кое е това нещо, с което той печели доверието на народните избраници?

Най-напред, той го печели с връзката си с освободителката Русия. На практика, естествено, от дистанцията на времето сигурно е трудно да се говори еднозначно, но наистина той е без друго най-подходящият кандидат в очите на българския народ и на неговите първенци, които реално съставляват елита в депутатския състав от Великото народно събрание. Не бива, разбира се, да подценяваме и обстоятелството, че той е млад, представителен, висок, строен и красив, както гласи клишето. И той е руски генерал, участник в освободителната война, която съвсем наскоро е преминала. Т.е. има съвсем пряка намеса в изграждането на новата българска държава. И разбира се, той е племенник, и то любим племенник на руския император Александър II, който е женен за неговата леля.

Да, така е, но е без никакъв политически опит. Все пак, това е една новосъздадена държава, иска се здрава ръка.

Това, разбира се, е фактор, който надали тогавашните ни предци са си давали сметка колко е важен. Защото всъщност кой е имал тогава политически опит? Разбира се, нашите ветерани от църковното движение, българската възрожденска интелигенция, елитът, който прави основните стъпки към големите успехи преди освобождението, а именно – създаването на Българската екзархия. Така че имаме хора, които са имали известен опит в политическо отношение, но това е нещо съвсем различно. В случая не мисля, че това е недостатък, всъщност е, но надали много хора са си давали сметка за това. Иначе следващите събития доста добре свидетелстват, че липсата на политически опит, държавнически, пък и житейски, защото това е един съвсем млад човек, си казват думата. Но от друга страна, пак от това, което е видно, отправяйки поглед от съвремието назад във времето, се вижда, че Александър Български се е учил от грешките си и всъщност той е имал една много добра перспектива да стане истински добър държавник и монарх, ако не бяха обстоятелствата, които са го превърнали в заложник на външнополитическата игра между Русия и другите Велики сили, съответно малка България. Вие много правилно казахте, че в това време, сегашното, има едни много интересни нюанси, аналогии, даже бих казал доста преки, които според мен могат да се обяснят само и единствено геополитически и народопсихологически. Защото, геополитиката, географското разположение общо взето знаем, че няма как да се промени. При народопсихологията е нещо подобно – тя се променя, но много бавно и много често се вижда, че от времето след Освобождението, първите години, като отправим взор към съвремието и направим паралел, ще видим, че нещата не са много по-различни. Политически схватки, зависимости, разделение, което сега особено много тежко се усеща, и пак отгоре ни виси от север една много тежка, мрачна сянка на една силна, могъща държава, северна империя, която винаги си е фактор в отношенията тук – някога е била Руска империя, сега е Руската федерация. Естествено, по разбираеми причини, към тази държава в България има много симпатии. Така или иначе, цар Борис го е казал – също един изстрадал български монарх – че българският народ в една голяма степен си е русофилски настроен. И това всъщност, както и много други от факторите, свързани с нещата, за които вече споменахме, си е оказало влияние.

Добре, за Съединението да поговорим и за ролята на княза при този акт. Безспорно това е негов актив. 

Да. Съединението в много отношения е актив както на княза, така и по принцип в новата и най-новата българска история. Въпреки че според мен е време някои неща да бъдат подложени на – президентът Първанов, който е историк, той много обичаше да говори за "нов прочит“ – може би анализ, дебат, дискусия, защото аз съм много далеч от намерението, че Съединението трябва да се неглижира. Разбира се, то е много светъл, много важен акт и княз Александър, най-малкото с него ще остане като положителна фигура и остава като такава в нашата история. Аз бих казал, че управлението на княз Александър се разделя на два доста отчетливи периода – преди и след Режима на пълномощията. До Режима на пълномощията, който е грубо казано от 1881-1883 г., това е още наивният Александър, българският княз, който опипва почвата, който иска като един наследствен аристократ, за когато е писано доста – все пак той е човек със самочувствие, даже от първо впечатление се е придобило малко негативно такова мнение, че е надменен, сноб и т.н., после тези неща очевидно е станало ясно, че не са точно така. Но всъщност той е искал да управлява, той е искал да властва, поради което общо взето не е пестил усилия и средства. Постепенно обаче, опознавайки народа, опознавайки ситуацията, той проявява сдържаност и гъвкавост – нещо, което според мен е много важно, винаги е било важно, особено пък в сегашното ни време също, за всеки един политик. Проявява склонност към компромиси. Вижда, че руските генерали и изобщо руските политици, дипломации, към които се обръща в подкрепа на неговите планове, реално не му оказват тези услуги, всъщност те си преследват други интереси, сведени от Санкт Петербург. Така че в крайна сметка княз Александър става един осъзнат пробългарски политик и съответно истински български държавен глава.

В движение се е учил на политика.

Да. За съжаление това е характерно в българското общество, но в случай не мисля, че това е можело да бъде по друг начин, защото който и да беше – някакъв завършен от първо ниво аристократ и държавник, надали щеше да дойде в България. В тази връзка е много интересно това, което му е казал Бисмарк – чувал съм го от колеги. Бисмарк, като един визионер и много опитен кукловод на сцената на Европейския концерт на Великите сили, изобщо на целия тогавашен Европейски континент, той така е казал, когато е разбрал, че княз Александър е спряган за български владетел: "Много хубаво, Ваше височество. Идете в България, ще ви остане един много хубав спомен“. В смисъл, че за такъв човек като Бисмарк не е било далеч да прозре, че вероятно това няма да е завинаги, няма да е основател на династия княз Александър. Поради една или друга причина наистина се случва така, но разбира се, трябва да признаем, че неговото управление, вероятно заради Съединението, но и по принцип според мен, е със много положителен знак. Мисля, че няма колега, който да го оценява негативно. И ако Александър беше останал – тук влизаме в неисторически дискурс, но ако той беше останал на българския престол, може би по друг начин щяха да се случат и другите исторически събития и обстоятелства.

Той е свален с военен преврат, а преди това доста героично застава начело на младата Българска армия при Сръбско-българската война. Какво точно настройва така рязко Русия срещу него?

Всъщност, на първо място той, самият Александър, вижда, че България, за да бъде самостоятелна, независима държава, която да има съответната такава политика, трябва да бъде ръководена така, че да излезе извън орбитата на Русия и изобщо по принцип да се намира извън каквато и да било друга политическа орбита, което естествено, за малка държава е много трудно. Но трябва да има лавиране, гъвкавост, както казах. Въобще, България все пак има, макар и християнски, православен, славянски народ, близост в култура, език и т.н., но все пак България не е Русия. С други традиции и други нужди и потребности при всички положения е България и българското население. Така че княз Александър това го разбира, прозира. Тук трябва да намесим и нещо друго. Той в началото има една много сериозна подкрепа от съпруга на леля му – руския император Александър II. Така че Александър II, докато е жив, той пък е известен със своите либерални разбирания, една част от които всъщност са прокарани в България, особено в образа на Търновската конституция. По онова време Русия още няма конституция, но Александър II е имал такива планове и всъщност той неслучайно е цар Освободител, защото освобождава руските селяни от крепостно право. Ние също го наричаме, разбира се, цар Освободител, но той си е бил цар Освободител още отпреди това. Така че именно руският император Александър II, докато е бил жив, е бил основната причина княз Александър да сдържа своите властолюбиви желания и амбиции. И след смъртта, след атентата през март 1881 г., когато умира руският император, вече българският княз Александър се чувства с развързани ръце, като разбира се той сондира със своя братовчед – наследникът, император Александър III, своите намерения и получава одобрение. Оттам нататък, обаче, вече в хода на Режима на пълномощията, когато както казах, нещата се променят и българският княз вижда, че всъщност зависимостта от Русия невинаги е в негова полза, така да кажем, и в полза на държавата и народа, които са му предоставени за управление. В крайна сметка връщането на Търновската конституция му печели един доста сериозен враг, какъвто е руският император, неговият първи братовчед Александър III, който по принципи някак си много не го е харесвал, поради чисто такива детски, човешки причини. Може би заради това, че неговият баща му е обръщал голямо внимание, че му е бил любимец, заради красивата външност и други фактори. И от там вече нещата придобиват и доста по-мащабно измерение, от чисто личностно преминаваме към политически, национални, международни отношения. Всъщност така се случва и всичкото това, обаче – на фона на една изгаряща сърцата и душите на голяма част от българския народ русофилия, не се харесва. Много българи и до ден днешен – аз не знам откъде и защо се корени това чувство, но го виждам – не могат да си представят, че нещо, което е добро за Русия, ще е лошо за България и обратно. И това е вече 146 години, откакто е освободена и създадена съвременната българската държава. Какво да кажем за пет, шест, седем години след нейното освобождение! Българските офицери до един са руски възпитаници. Българската армия всъщност се обучава по руски военни устави, стратегии, тактики. Висшите офицери по онова време са руснаци, те играят ролята на инструктори. Няма как просто да го няма това. Така че голямата част от тези офицери всъщност са крайни русофили. Реално точно след Съединението се появяват тези два лагера – т.нар. "русофили“ и "русофоби“. И именно в годината след Съединението, когато би следвало всичко да е прекрасно, оптимистично, народната енергия да кипи и България да се развива възходящо и в политическо, и във всяко едно друго отношение, всъщност се започва тази политическа криза, свързана с разрива между руската и българската държава. Този разрив тогава все още е в зародиш, но е бил достатъчно осезаем. И точно поради тази причина тази група офицери, която се радва на доста широка подкрепа, но не цялостна, разбира се, както знаем, организира преврата. Т.е. изненадата по-скоро е контрапревратът, защото пък се вижда, че друга, немалка част от българското офицерство и политическия елит пък заема съвсем обратната страна. И това пак са хора, много тясно свързани с Русия, като един Стефан Стамболов, например, който също е руски възпитаник. Та, точно тези противоборства раждат до голяма степен тогавашната българска политическа класа, която въпреки многото промени и трансформации, все пак носи някаква традиция и до ден днешен, най-малкото с отношението към Русия.

Това противоборство продължава и днес.

Да, някак си много избуя през последните години, както знаем, във връзка с войната, която се разрази. Но на практика то си е било факт през всичките десетилетия и години след Втората световна война, дори и след демократичните промени, с някои затихвания. Факт е обаче, че откакто Русия се засили, тя отново погледна към своите бивши зависими по една или друга причина, и по един или друг начин, територии. И тук, естествено, пак се среща и едно по-радушно отношение в следствие на тази традиция сред българското общество и сред части от политическия елит. Това, естествено, няма общо с Александър Батенберг, но за пръв път е видяно и изпитано при него и от него даже, можем да кажем, с тази пряка аналогия и препратка.

Ако трябва да кажем в едно или два изречения, ако трябва да обобщим, каква точно е била личността на Батенберг? Какво може да се каже за него?

На мен ми е безкрайно симпатичен. Това е един млад човек – той умира съвсем млад, ненавършил 40 години. Чисто физически, както казах, е млад, строен и красив, благороден и обичащ България. Като казвам благороден, имам предвид не това, че е от благороднически произход. Наистина това е един доста светъл образ, към когато трудно могат да се намерят някакви трайни негативи, освен както посочих, грешките на младостта. Защото, ако примерно се заровим към следващия български монарх, княз и после цар Фердинанд – сега тече една кампания към неговата реабилитация, която аз лично не одобрявам особено, макар че много уважавам колегата проф. Петър Стоянович, който е нейният основен инициатор сред нашата гилдия особено, но ако се заровим в личността на Фердинанд, ще намерим свидетелства за какво ли не. Не твърдя кое е вярно, кое – не е и т.н., но просто около него има интриги, скандали, проблеми, докато при княз Александър такива може да се каже, че няма. След като напуска България, личният му живот също е доста интересен. В крайна сметка той се жени по любов, което в онези времена е доста рядко срещано, извън аристократичния си кръг, поради което се налага да се откаже от херцогската си, княжеска си титла. Но очевидно наистина се чувства много силно свързан с България, защото за него е било ясно, че няма връщане назад, но въпреки това кръщава децата си с български имена, волята му е да бъде погребан в България. Т.е. той наистина е бил досегнат от нашата Родина, от нашия народ и това не може да не му се отчете като актив.

Всъщност да кажем, че поводът да си говорим за Александър Батенберг е изложбата, която предстои във вашия музей.

Предстоящата изложба, да, която ще приемем. Между другото, аз също я чакам с голямо нетърпение, защото това е гостуваща изложба. Аз не знам какво точно ще има в нея и ще ми бъде наистина интересно да посрещнем изложбата, да я експонираме, да я разучим.

Може би ще видим и още нещо любопитно и интересно.

Всичко това, естествено, е свързано с предстоящото отбелязване на 139-годишнината от Съединението, за което както казах е редно да се обърне внимание и от други поставени поради една или друга причина встрани, но важни гледни точки, защото Съединението е наистина важна дата. На първо място – защо точно на 6 септември се отбелязва тази дата е много странно, тъй като всичко останало, освен 6 и 22 септември, е преизчислено по Григорианския календар, което освен всичко друго пък показва колко е бил несвързан с традициите нашият политически елит, родил се по времето на прехода, защото точно тогава Съединението стана официален празник. Ако вие разгледате стари вестници, каквито вече много лесно могат да се намерят по различни платформи сканирани – на институции, музеи, библиотеки, ще видите, че Съединението винаги е отбелязвано след 1916 г. по Григорианския календар. Аз не твърдя, че това е правилно, но българският национален календар трябва да се уеднакви, т.е. трябва да е или само по Григорианския, или само по Юлианския, защото сега, в момента, имаме един микс, който създава проблеми. Но това е общо взето от по-малките.

Ще говорим пак за Съединените, ще ви търся със сигурност пак, за да говорим в специално предаване за това.

Добре, нямам възражения. Ако има нещо, с което мога да помогна, с готовност!