Велислава Дърева, публицист, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България"  

Пет години безрезултатно шества из Столична община идеята в Борисовата градина да се изгради мемориал на децата, загинали между 1923 и 1944 г. Първоначално проектът е за изграждане на Паметник на децата жертви на фашизма, сега формулировката на името е "За децата, загинали по време на трагичните конфликти в България в годините 1923-1944 г.“. Инициатор на идеята е публицистът Велислава Дърева, която поканих да я представи. Тя е наш гост. Велислава, с теб се познаваме отдавна, колеги сме и предлагам да прескочим официалностите.

Да, разбира се, точно така.

Какво те предизвика да се обърнеш към тази идея?

Най-напред искам да кажа, че всичко започна с една публикация във вестник "Марица“ – пловдивския вестник, където бяха публикувани имена на 52 деца, загинали по време на антифашистката съпротива. Във вестник "Дума“ имахме една рубрика – "Черно на бяло“, където се публикуват документи. Публикувахме този материал. Малко по-късно аз написах един публицистичен текст с идеята, че би било добре да се направи паметник на децата, загинали в периода 1923-1944 г. Истината е, че до появата на публикацията във вестник "Марица“ ние не се сещахме за повече от десетина деца – ястребинчетата, братовчедчетата Васил и Сава Кокарешкови, Митко Палаузов. И изведнъж колегите от "Марица“ публикуваха това. Вече тази идея да се създаде паметник изведнъж придоби много голям интерес и започнахме да получаваме писма. Искам да кажа, че е изключително трудно издирването на имената на тези деца по една идиотска причина – без извинение, защото след 10 ноември бяха закрити и унищожени, разтурени всички  музеи, които съществуваха, за антифашистката съпротива. Така изчезнаха много архиви, много документи, много артефакти, но за велико наше учудване се оказа, че все пак са оцелели такива архиви и започнахме от цялата страна да получаваме писма с информация, с цели списъци на децата и списъкът, който започна от 52 деца, изведнъж започна да расте. Този списък продължаваше да набъбва. Междувременно ние по този начин продължавахме нашата издирвателна дейност. Понякога съвсем случайно изскачат имена. Да речем, аз търся нещо съвсем друго и се появява някакво паметниче някъде в някаква гора и на това паметниче има три имена – на три момчета, на по 16 години, ученици, убити 1923 г. Разбира се, ние проверяваме всяко име, всеки факт, за да сме наясно какво става. Много от имената не сме ги публикували по простата причина, че още ги уточняваме, издирваме и т.н. Например имаме данни за още 22 непълнолетни деца, убити 1923 г. Това е по  свидетелство на Анри Барбюс, но трябва да ги изследваме, да видим точно кое как е. Съвсем наскоро попаднах на нещо, което съм пропуснала някак си, минало ми е край очите. На 21 юли 1943 г. 25-то Народно събрание приема на първо и второ четене без никакво разискване срамно допълнение към Закона за защита на държавата. Това допълнение узаконява екзекуцията на непълнолетни и по това допълнение в закона са съдени, осъдени и екзекутирани над 60 непълнолетни, като половината от тях са под 16-годишна възраст. Тепърва ще установяваме име по име всяко едно от тези деца. Отделно при депортацията на евреите от Тракия и Македония са установени 2900 загинали деца. Те са от 0 до 15 години. Някои от тях загиват по време на самата депортация, други се раждат в самите тези ледени вагони и естествено загиват. Голяма част, разбира се, стигат до "Треблинка“, за да излетят от комините на крематориума. Този списък е пълен, ние разполагаме с него, няма никакъв проблем, всички деца са много точно документирани. Ето това е съвсем накратко историята около тази инициатива. Ние създадохме преди пет години инициативен комитет, в който участват поети, писатели, журналисти, издатели, архитекти, художници и т.н. Председател е Анжел Вагенщайн. В инициативния комитет е акад. Светлин Русев – светла му памет, той избра това място в Борисовата градина, което наистина много добре стои като ситуиране. Свързано е пряко с Братската могила, то е точно зад Братската могила, която е в плачевно състояние, защото изобщо не се поддържа. Зад могилата има едно водно огледало, което също е запуснато, и след водното огледало има просто един овраг, който е създаден сякаш специално. Паметникът няма да бъде някакъв мемориален комплекс, това ще бъде един малък паметник с едно детенце и там няма да пише абсолютно нищо друго, освен думите "Никога повече“. И пет години нашият проект митарства из Столичния общински съвет. А, да не пропусна да кажа, че автор на проекта, скулпторът е проф. Иван Славов – един изключителен творец, който не иска нито една стотинка. Но нашият инициативен комитет има специална банкова сметка, в която събираме средства за самите материали, с които трябва да бъде изработен паметникът, средства, които са предназначени също и за оформяне на архитектурната среда. Този паметник, разбираш ли, той наистина е всенароден, защото получаваме писма, в които има 5 лева и казват "Ами, толкова мога – ето, искам и аз да участвам“. Хората участват, участват хора най-различни, от цялата страна, без разлика на политически възгледи, убеждения, без разлика на етническа принадлежност. Няма абсолютно никакво значение. Хората сами се включват в цялата тази инициатива и всеки каквото може да намери, да помогне като сведения, с имена на деца, просто хората откликват. Ние не сме очаквали толкова спонтанна реакция, защото не знам, ти знаеш, колеги сме – има паметници, даже не просто паметници, има цели мемориали навсякъде по света на децата жертви на фашизма. Има в Испания, има във Франция, има в Германия, има в Чехия, в Беларус и много от тези паметници са създадени не преди 70 години да речем, много от тях са създадени сега, преди десетина години. Особено паметникът на децата в Лидице – той е покъртителен просто, защото по велика случайност са запазени снимките на всички тези деца. Те са 82 и на паметника децата са възпроизведени едно към едно – това са 82 бронзови фигури така, както са изглеждали самите дечица. И даже авторката на този паметник получи голямата държавна награда за този мемориал. И аз не мога да разбера, защо в България продължава това митарстване, като проектът непрекъснато бива спиран в тъй наречения Експертен художествен съвет, който не се произнася по естетическите стойности – не, той се занимава с политически заключения. Ама това не му е работа. Работата на Художествения съвет е да се произнесе за художествените качества на предложения проект. Това е.

Според теб какви са политическите резерви за такъв паметник?

Те са прозрачни, политическите резерви. Например казват един странен аргумент: защо паметникът е в този исторически период – ами защото в този исторически период е фашизмът, защото този исторически период е антифашистката борба. Няма как да измислим друг исторически период, просто няма как да стане. И това е един наистина смешен аргумент. Това не му е работа на Художествения съвет да се произнася по този въпрос. Другият проблем е – и няма защо да се заблуждаваме – че от едно известно време според едни академични тоги в България както не е имало турско робство, така не е имало и фашизъм, така че ние въобще какво сме седнали да се тръшкаме и да се притесняваме за някакви си жертви. Списъкът е потресаващ, защото точно сме издирили, как е загинало всяко дете. Аз ще ти кажа кой е най-големият враг на онзи режим до 1944 г., страшен враг – казва се Николчо Чампоев от Русе. Това е едно дете на 1 година и 7 месеца, разстреляно с 12 куршума. Това е едно бебе. Повечето от тези загинали деца са обикновено деца, братя, сестри, роднини, близки на партизани, на ятаци. Много от тях загиват, заедно с целите си семейства са избити. Така са ястребинчетата, така са братовчедите Васил и Сава Кокарешкови. На много от децата дори снимки не са запазени. На много от тях дори няма гроб, просто всичко е заличено, всичко е изчезнало. Аз мога да ти кажа например за ястребинчетата. Най-напред те са убити, след това са заровени, през нощта отиват и ги изравят и правят една клада и ги изгарят, за да не остане никаква следа. Ако някой смята това за висок демократизъм на режима до 1944 г., е за негова сметка.

Това са черни моменти от българската история.

Да, да, ужасно е.

Те са факти и те трябва да бъдат прочетени, независимо кой какви убеждения има, дали му харесва или не му харесва.

Да, да, точно. Именно, именно, да, точно това е.

В тази връзка искам да те попитам, как гледаш на идеята, защото тя е твоя, да бъде преформулирана тя така: Паметник-мемориал на децата, загинали по време на трагичните конфликти в България? Защото след 9 септември има също избити деца. Не съм се занимавала с темата, не зная колко са, има ли документи и т.н. за тях, но съм била в лагерите в Ловеч и Скравена и знам, че там са откарвани ученици заради това, че момиченцата са били с минижупи, а момченцата с тесни суинги, панталони.

Да, да. Историята работи с факти, документи и доказателства. Това е категорично. Както виждаш, имаме имена, които още проучваме, имаме други деца, на които дори не им знаем още имената. Така че ако някой реши да направи това изследване – чудесно, нека да го направи, нямам нищо против. Но искам да ти кажа още нещо. Пет години… Само за да не забравя – този Експертен художествен съвет се оказа, че има навика и да фалшифицира. Да, да, да. Например, в протоколите установихме, че да речем проф. Ваклинова, която е част от Художествения съвет, е гласувала "против“. Проф. Ваклинова не е участвала – е как да гласува? Проф. Евгения Калинова напусна заседанието, напусна едно от заседанията, тъй като не е зачетено нейното особено мнение и вместо да пише "особено мнение“, пише "против“. Тя не е гласувала "против“. На едно от безкрайните заседания не беше допуснат автора на проекта проф. Иван Славов. Той беше държан пред вратата. Извинявай, как се обсъжда един проект в отсъствието на неговия автор, а също така в отсъствието на самите инициатори? Друго нещо също исках да ти кажа. Беше преди две години може би, когато беше тази вълна BLM в САЩ – започнаха да рушат там на Христофор Колумб, на бащите основатели и т.н. паметниците. Тази вълна достигна до Великобритания и аз полюбопитствах, какво възнамеряват там да правят. И с потрес установих, че възнамеряват да съборят четири паметника на Уилям Гладстон. Уилям Гладстон. Моментално написах едно писмо на тогавашната посланичка на Великобритания, така и не можахме да се видим, защото нейният мандат вече приключваше. После се свързах с нашия посланик в Лондон г-н Марин Райков и ние започнахме да пишем писма до всички възможни британски институции, до кмета на Лондон, до хората от неговия екип, до премиера на Уелс и т.н. И след много активна кореспонденция аз видях, какво означава работеща администрация. Всеки път, когато примерно изпращам писмо, веднага ми се отговаря, казват "Да, получихме вашето писмо, до една седмица ще получите отговор“. До една седмица получавам отговор. И така, за по-малко от пет месеца, а не пет години, паметниците на Уилям Гладстон във Великобритания бяха спасени от двама души – посланик Марин Райков и моята скромна персона. Това за пет месеца – Великобритания. Те мен не са ме виждали. Те не знаят как изглеждам, обаче реагират веднага, моментално и решават проблема така, че вече няма проблем. Казвам това за сведение на великите съветници в общината – как работи администрацията, отговорната администрация на всички равнища в една държава като Великобритания. Това е факт, който няма как да изчезне. Това е истината.

Може би тя е свързана и с глупавите, нелепи вече политически аргументи, че трябва да има разделение, че трябва да застанем едните жертви срещу другите жертви.

Да, да, да.

Мисля си, като те слушам, че когато говорим за прочит на историята, за национално помирение, за път, в който да тръгнем българите, а не да се мразим и да се избиваме, защо не започнем от паметта на децата жертви? Те са най-невинните.

Именно, именно. Разбира се. Ама ти си напълно права – това е пътят, защото паметта на тези деца ни задължава. Те са невинни жертви, невинни жертви на страшно насилие и това не може да бъде подминавано. Това е факт, т.е. всичко е документирано. Нашият инициативен комитет също няма как да си ги измисли, те са факт, има ги. Има ги като спомен, като имена, те съществуват. Аз понякога си мисля, какво ли би могло да стане, ако тези деца бяха оживели. Ами може би някои щяха да станат писатели, други да станат художници, трети да станат стругари, инженери – кой каквото иска. Но може би. Край. Техният живот е прегазен по най-чудовищен начин, по най-чудовищен начин. И затова е нашият апел, той наистина е апел на хуманността, на хуманизма, на човечността: ако ние не чувстваме задължение към паметта на тези деца, аз не знам към какво се чувстваме задължени.

Аз ти благодаря за това, че се съгласи да говорим по тази тема – тя е болезнена.

Да.

Но за сметка на това е важна, защото през цялото предаване, във всички интервюта тази вечер аз търся възможността, пътя да се оттласнем от тая тиня, в която сме се закотвили.

Да.

И едно от нещата е да си прочетем, ама наистина да си прочетем историята.

Да, да си прочетем историята, да, съгласна съм.

Благодаря ти. И това е разговор, който със сигурност ще продължи.

Цоня Събчева