В Пловдив за 14-ти пореден път се проведе поетичен конкурс на името на Добромир Тонев. Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с Тони Симидчиева, инициирала конкурса, което е била приятел на поета.

Какъв човек беше Добри Тонев и защо направихте конкурса?

Тонев беше един изключително добър приятел, боготворях го като творец преди всичко. Имахме много близки приятелски отношения, ежедневно се виждахме. По стечение на обстоятелствата аз държах Клуба на телевизията и това беше мястото, където се събираха всякакви такива творчески личности, имаше много близки отношения между тях. Подкрепяла съм го във всяко едно тежко за него, било финансово, било друго състояние. При мен му беше офисът, така да се каже, даже когато списваше една страничка в “Пловдивски новини", той беше дал нашият телефон, за да го търси всеки, който иска. Там се събираше академията, бъдещата Академия “Добри Тонев" и от там той си тръгна в последния си път, тъй да се каже. Тръгна си от там, през нощта беше починал, и го очаквахме, след 3 дни трябваше да дойде пак, в академията го чакаха всички. И така разбрахме, че си е отишъл. Отидоха, разбиха вратата и разбраха, че си е отишъл от този свят. Понеже той е едно изключително талантливо перо, просто човек, когато го чете, усеща как минава всичко през душата и сърцето му, всяка дума, която е написал. И беше един много обичан от много хора поет, когато веднъж във фейсбук става въпрос, че на същия този ден си е отишъл от този свят, всички казаха: “Е, как никой нищо не направи". И аз тогава казах “Аз ще го направя". Финансирах първото издание с наградите. Привлякох като организация всички негови близки приятели, част от които вече ги няма на този свят. И така създадохме конкурса и след това го прехвърлихме на общината, като едно събитие, което да бъде организирано. Много приятели смятат, че сега липсва тази заушевност и личностно отношение на близките и на хората, които би трябвало да вземат по-активно участие. Скоро се бяхме събрали с идеята да се опитаме да помогнем на Община Пловдив да го направи с повече лични спомени за него, отколкото само четене на спечелилите конкурса.

Ще се получи ли така, ще стане ли това?

Миналата седмица ми се обади жената, с която той живя последните години и каза: “Тони, да отидем до общината." Аз й казах “Много е късно, нали знаеш, че всичко вече е организирано, сценариите са направени. Късно е". Казвам: “Догодина, ако искате ще отидем, ще разговаряме, хората са отворени от отдел “Култура" за тези неща. Просто да споделим какво мислим, че е хубаво да се добави към събитието. Защото дори фактът само, че има такъв конкурс и се споменава неговото име, означава, че името му е живо, творчеството му е живо. Но първите издания бяха направени по друг тертип, така да се каже. Водеха ги негови близки хора, всеки споделяше нещо за него, имаше по-разчупена обстановка.

А сега е по-официално някак  си?

Някак си е по-делово и по-официално, защото това са хора, които не го познават, нямат отношение към него.

Вие искате да се върне емоцията и спомена за него?

Емоцията чисто и споменът за него да се върне, негови близки хора да споделят случки, да споделят нещо от живота му. Някак си, така си го представят близките му хора и аз им обещах, че ще им съдействам. Защото наистина имаме пълно съдействие от Община Пловдив, просто трябва да отидем навреме и да споделим какво мислим, че е добре да се случи.

Изключителен поет, изключителен, просто толкова тънко и точно перо. Като го чете човек и си казва: “Господи, как можа да го роди главата му". Значи толкова дълбоко е минавало през неговото сърце, че няма как да не те докосне и да не го усетиш. Заминава на море например и казва, заминава с Людмила, тази жена, с която живееше и с Кольо, едно тяхно дете осиновено, и казва: “Аз къде, парите не ми стигат, така, така, винаги нямаше, просто все нямаше пари.

Това е съдбата на хората на изкуството, за съжаление.

И особено такива горди хора, като него, които имаха изключителна чувствителност към процесите, които вървят в обществото. “Голямата лудница", мисля, че се казваше една творба, който ми се иска да се прочете и да се види колко е точен. Та, давам му аз там някакви пари, и казвам: “Ето, нали, да не се притесняваш". И казвам: “Но искам да ми напишеш един стих, като отидеш там на морето." За да е все пак овъзмезден, да не се чувства някак си неудобно. Връща се той, не ми написал стихотворение. Казвам: “Добри, ти ми обеща стих!" На другия ден пристига и ми го носи, начукал го на пишещата машина, с една ръка пишеше на пишещата машина:

"Волю-неволю, бях на Китен с Кольо,

не написах стих, щото много пих.

На слънце пих, на сянка, сам си бях седянка.

Тука ми е клубът, не в ТВ клуба".

Това беше завършекът, и така наистина се оказа, че си отиде от Клуба на телевизията, последният му път в Пловдив, офисът му беше в Клуба на телевизията, където беше всеки ден.

Тъй като темата е деликатна за това, че искаме промяна, да не се обиди някой в общината. Защото първите конкурси минаваха по този начин. Тогава Божана Апостолова, понеже тя също беше една майка-закрилница за него. Тя участваше, бяха привлечени всички негови близки приятели. Те и сега ме канят, ама то е да отидеш и просто да присъстваш само. А пък хората искат нещо и да споделят, нещо да кажат. Неговата сподвижница в живота, тя може би има някакви по-конкретни идеи.

Та така беше - просто събрах ги всички при мен, най-близките му приятели, и казах: “Аз поемам всичко, само да се случи". И след това вече оттам-нататък общината го пое като финансиране конкурса. И така си продължи и се радвам, че го има, независимо кой какво ще да казва, хубаво е, че го има.