Стефан Софиянски, бивш министър председател и 10 години кмет на София“, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус“ "Това е България“

На 12 февруари се навършиха 26 години от назначаването с указ на президента Петър Стоянов на служебното правителство с министър-председател Стефан Софиянски. Тогава екипът му успя да овладее трицифрената инфлация, стабилизира българския лев, въведе  валутния борд, България подаде кандидатурата си за членство в НАТО. Наш гост е Стефан Софиянски – бивш министър председател и 10 години кмет на София. Добър вечер.

Добър вечер. Добър вечер и на слушателите, които имат настроение да ни слушат.

26 години по-късно България е член на Европейския съюз и на НАТО, но започнахме да се сблъскваме, макар и не в такава степен, с реминисценциите от 1997 година. Имаме, макар и от по-различно естество, но все пак политическа криза, цените на стоки и услуги вървят нагоре и стават все по-трудно достъпни и продължаваме да сме със служебно правителство. Докога това дежа вю, г-н Софиянски?

Трудно мога да ви отговаря на този въпрос, защото не участвам пряко в процесите, които стават. Но ако започнем икономическата част, мисля че инфлацията стигна тавана си и лека-полека ще бъде овладяна. Защото гледах и данните днес на статистиката, потреблението започва да се свива, а това ще притисне и търговците, и ще има тук, а общите европейски процеси икономически са в тази посока, ще има едно овладяване на инфлацията. Друг е въпросът, че перспективата ни не е добра, защото имаме едни избори, при които не се очертава ясна визия за това, накъде ще вървим. Политиците спорят за глупости, казвам го с пълното съзнание, че употребявам тази крайна дума, но общественият елит се занимава с дребнавости и несериозни неща, и с едно противопоставяне, което е абсолютно излишно. И това отнема енергията върху това, върху което трябва да се съсредоточим. А ние трябва да се съсредоточим върху едно добро стопанско развитие на България. Дори не бих казал овладяване на инфлацията, казах, че мисля, че сме стигнали предела, ние трябва да се съсредоточим върху развитието, върху градежа. И тук се губи ясната цел на всички, подчертавам, на всички участници в обществените процеси.

Вие многократно призовавахте от миналата година насам да се направи всичко възможно, като цел № 1 на България да се приеме Плана за възстановяване и устойчивост, да се приемат законопроектите, но до този момент сме до под кривата круша. Как си го обяснявате?

Преди малко мисля, че дадох достатъчно аргументи – едно разсейване около несъществени теми, без да се концентрираме върху най-важното. И тук без да ми се сърдят ще помоля, но аз бих обвинил и служебните правителства. Ами не може, ти имаш нещо да свършиш и трябва да го свършиш. Нямаме бюджет, нямаме приет окончателен План за развитие, имаме някакво частично усвояване неясно къде. Ние този План за развитие, той трябва да стигне до всеки предприемач, всеки човек, който има инициативност, и да бъде ясно: в този сектор ще имаме такива пари, в този сектор ще имаме такива пари, такива проекти ще бъдат насърчавани, такива няма да бъдат толкова насърчавани, и да може да се насочи и да се обединят хората, да се обединят българите около един икономически растеж и едно стопанско развитие. Това ни трябва в момента. Това, че в един момент инфлацията ще спре, това че ще свием потреблението си до крайност, това че ще пазим парите в банките, как беше "бели пари за черни дни“ или имаше нещо такова, това не върши работа. На нас ни трябва развитие, трябва ни инициативно правителство, което да насочи бизнеса, да го подпомогне, да осигури една добра инвестиция в инфраструктурата на страната, да реши енергийния да кажем пъзел, хайде да го наречем, просто да подреди нещата така, че да се знае доколко искаме алтернативна, колко атомна, колко конвенционална, да подредим всички тези неща и да почнем да ги изпълняваме. Не са толкова сложни нещата, които трябва да се свършат, но трябва да се свършат, и трябва работа. И всяко разсейване по пътя е загуба е за всички ни.

Какви конкретни управленски стъпки, г-н Софиянски, трябва да предприеме служебното правителство?

Първо, казах, да адаптира Плана за развитие така, че да може да го изпълнява. Добре, тук липсвал закон, там липсвал закон – добре, ти ще го адаптираш така, че поемаш ангажименти, че ще го изпълниш този закон, ще направиш и законодателството така, че да приемеш този План за развитие, и да почнеш да го разясняваш и да го осъществяваш. Никой не говори за това нещо. А това са пари, които са над тези, които ние сме изкарали. Това е външно финансиране, и то при изключително благоприятни условия. Върху това трябва да се съсредоточим първо и най-важното. Второ, да се работи с 1/12 от бюджета е добре, ами винаги има възможности да се адаптираш, така че да ти стигат тези пари. И аз съм работил с 1/12 от бюджета. Обаче ти трябва да имаш визията и трябва да покажеш тази визия за бюджета на България – къде ще отидат парите в отделните отрасли, в отделните сфери, за да може системата да бъде подготвена да ги приеме. Това е второто изключително важно. Дори при неприет бюджет ти трябва да дадеш бюджетните насоки, за да може, да кажем така: от обикновения учител до инспектора по образование и от обикновения лекар до шефа на болницата да са ориентирани в каква посока ще вървят. И най-вече отново се връщам към това, което казах:  икономиката и енергетиката. Вие сте опитен журналист, за съжаление помним се от много години, дайте ми в момента едно обобщение на визията на България за енергетиката.

Трудно мога да го направя. Те приеха някаква енергийна стратегия, която мисля, че и тези, които я гласуваха, не я разбраха.

След самия израз "някаква енергийна стратегия“, отговорът е ясен. Нали? Така че на тези неща трябва да се съсредоточат. Временното правителство наистина има една основна задача – да проведе нормално изборите. Но това е, когато е в нормални условия. За съжаление ние не сме в нормални условия. Ние сме в условия на стопанска криза, ние сме в условия на война между две, бих казал, братски славянски държави, махам управлението, говоря за хората – славяни срещу славяни се бият, православни срещу православни се бият. Това естествено утежнява цялата ситуация, това не е нормална обстановка. И колкото и да си служебно правителство, ти трябва да си подредиш така нещата, че да покажеш пътя, по който България ще мине. А пък още по-голяма отговорност носят и партиите, които се явяват на изборите. Те трябва да очертаят следващите стъпки. Да ви личи това някъде в предизборната кампания?

Не.

На мен, извинявайте, доколкото следя, не го виждам никъде.

Няма го, няма как да го видите, г-н Софиянски, няма го. Не може да видите нещо, което го няма.

Ами тогава се чудим, откъде идват проблемите. Ние трябва да знаем какво правим утре дори през служебното правителство, дори през кандидатите за следващите правителства, но ние трябва да го имаме. А пътят, който трябва да мине България, не е многообразен, нямаме огромен избор. Имаме една стеснена пътека: икономика, икономика, икономика, оттам нататък при силна икономика, далечната цел – еврото, близката цел – каквото можем през една усилващата се и вървяща напред икономика да осигурим един нормален социален статут на хората. Но фактът, че в момента се търси работна сила, означава, че хората могат да изискват и да получават това, което биха дали заради труда си. И оттук нататък вече ти трябва да си сложиш приоритетите, да насочиш икономиката, да подпомогнеш икономиката, да подпомогнеш инициативните хора, така че България да произвежда. Разбира се, сферата на услугите е важна, но много по-важно е България да произвежда повече и повече. Оттам нататък когато видиш, че произвеждаш достатъчно, за да наситиш вътрешния пазар, да търсиш пазари навън, да можеш да реализираш това, което си произвел, да получиш средства отвън и да качваш стандарта на хората, да усилваш растежа – това е пътят. И пак казвам, нямаме 1000 варианта. И вече който ни убеди, че по-добре може да направи точно това нещо, за него да гласуваме. В момента, както току-що се уточнихме с вас, няма някой, който да ни убеди в нещо. Има дребнави разправии, махленски буквално, на всяка крачка. И за съжаление това не е само в кандидатите, това е институционално.

Като ви слушам, всичко изглежда толкова простичко при управлението на държавата. И ненапразно ви смятат за най-успешния премиер, макар и служебен, на България.

Благодаря за комплиментите. Нямам  това самочувствие, но имам самочувствието на работещ човек и на знаещ човек. Всеки трябва да разбере едно нещо, знаете ли, понеже говорим на обществена тема, дали си министър-председател или си тракторист е едно и също нещо. Аз не мога да бъда добър тракторист, защото не съм добър шофьор и съм с две леви ръце. Предполагам, че някой много умен тракторист може да стане министър-председател, но при всички случаи той ще е по-полезен на нивата отколкото аз бих бил полезен там. Всичко е работа. И всичко е да си специалист в това, което правиш, да си натрупал опит и да работиш. И всеки трябва да приеме, който иска да се ангажира с обществения живот, всеки трябва да приеме едно ясно нещо: общественият живот е работа, не е секретарка и кола, то е работа, работа, работа от сутрин до вечер. Това липсва, откакто сме членове на Европейския съюз, съжалявам, че ще бъда малко краен, но ние имаме хора в управлението, които нямат трудови навици. Ето, това е най-меката форма, която мога да кажа.

И имаме един народ, който престана да има национална цел. Целта ни беше членство в Европейския съюз, и дотам. Не знаем сега, каква е.

Това, колкото и да обвиняваме Прехода, ние, участниците в тоя Преход, казвам ние със самочувствие, защото се смятам за такъв участник, ние постигнахме целите си. Ние направихме частната собственост, ние пуснахме свободния ефир и свободната преса, всичко това, ние станахме членове на Европейския съюз, ние станахме членове на НАТО, ние напуснахме СИВ, напуснахме Варшавския пакт. Това го направихме ние, демократите, аз дори бих обобщил седесарите, така бих обобщил, защото и аз съм бил член на СДС. Друг е въпросът, кой каква вина носи, включително и аз, за това, че тази организация вече я няма или да кажем съществува маргинално. Но това го постигнахме. Имахме цели и ги постигнахме тези цели. Къде са целите на сегашните хора? Една-единствена цел можа да бъде днес: българинът да живее по-добре от вчера, и утре да живее по-добре от днес. Това е единствената цел, която всяко правителство трябва да има. Това нещо се губи някъде в крамолите ежедневните и в едно на много махленско, ниско ниво противопоставяне. И това ме обижда. Скоро казах в едно предаване и получих от приятели и симпатизанти много поздравления: днешният политически елит не отговаря на нивото на нацията. Това е. Дали нацията е виновна, дали кой е виновен, трудно ми е да анализирам, но е факт: днешният политически елит, общественият елит не отговаря на нивото на средния българин, който е интелигентен и работлив. Това е.

Г-н Софиянски, казахте нещо много важно – че съвременният политически елит не отговаря на нивото на нацията. Ако ми позволите и да допълня вашите думи – не отговаря и на историческата си мисия. Защо?

Защото някак си не могат да се осъзнаят проблемите. Гледа се повърхностно на тях. Когато се ангажираш в обществения живот или политиката, както искайте го наричайте, винаги трябва да имаш цел. Това се губи, това се губи. Но ние сега, в момента, обобщаваме и даже малко се мъчим да опростим проблемите. По-същественото, отново казвам, е, че се губи това, защо се кандидатират партиите. Губи се целта им. Остава едно впечатление, че дай да вземем властта. Добре, ще я вземем, ама какво ще правим с нея? Този момент се губи, губи се конкретиката, губи се професионализма, който е много важен в кандидатите, губи се ясното послание за политиката в отделните сектори. На мен много би ми се искало в дебатите, които ще бъдат в предизборния период, тези неща да проличат, много би ми се искало. И тогава ние, избирателите, ще можем да си направим конкретните оценки в каква посока да тръгнем. Аз не крия, че предпоследния път гласувах за "Промяната“, защото ми се искаше да има някаква промяна и така усещах, че хората имат амбиция. Миналия път гласувах за "Български възход“, защото бяхме партньори и подкрепихме Стефан Янев. Сега най-вероятно може би ще бъде по същия начин. Поне в разговорите досега ние очертаваме някаква пътека, но това послание, което и ние ще се опитаме да дадем, и другите трябва да дадат, трябва да го направим по такъв начин, че да достигнем до хората. Аз направих една реплика преди малко с началото на промените след 90-те години, когато целите бяха ясни. Имахме Венци Димитров, който беше един от нашите лидери. Той казваше "България ще стане Швейцария на Балканите“. Е, това беше химера наистина и всички знаехме, че е химера, но все пак беше някаква цел. Сега ние като че ли станахме едни от слугите на Балканите и това дразни поне голяма част от хората, които аз познавам.

Когато казвате, че станахме един от слугите на Балканите, пред мен излиза веднага вторият списък по Закона "Магнитски“, реакциите, които се случиха около него, коментарите и най-вече посещението и отзвука след него на координатора по санкциите от кабинета на Джо Байдън О`Брайън. Поведението му в България даде неприятното усещане, че сме третирани като втора ръка. Така ли е?

Аз откровено ще ви кажа, че не съм следил подробностите, за да мога да ги коментирам с познания, нека така да кажа. Но списъка, разбира се, го погледнах и той остави привкуса на една ангажираност към конфликта, към войната – да не бягам от тази дума, защото то си е война, – между Русия и Украйна. Мислех си, поне досега съм смятал, че "Магнитски“ е повече икономическа, отколкото политическа санкция. Сега оставам с впечатлението, че той е и икономическа, и политическа санкция. Как ще реагира българската държава, вече зависи в момента от служебното правителство, което не заема позиция по случая, а според мен то е това, което трябва да заеме позиция. Миналия път, когато излезе Законът "Магнитски“, правителството отново се скри, не стана ясно, как приема, как тълкува нещата. Службите замълчаха. Не бива така, защото у нас остава впечатлението, че крием нещо или че сме гузни. За какво сме гузни, не е ясно – дали че не сме ги разпознали тези хора, които са обвинени, или пък че сме ги разпознали и не сме ги казали, или пък не знам какво, или пък че не сме ги защитили, примерно, ако смятаме, че не са виновни. Изобщо, липсата на позиция по отношение на Закона "Магнитски“, на официалната държавна власт ни поставя в едно подчинено положение. Дори позиция "Да, приемам тези санкции поради това, че ние имаме информация, че тези хора са виновни за това и за това“ е позиция. Но не. Ние имаме едно скатаване, едно мълчание и излиза, че това ни е спусната директива отгоре, което дразни. Аз не мога да кажа, каква трябва да бъде позицията, защото нямам достатъчно информация, но е ясно, че българските правителства в момента, в който излиза Законът "Магнитски“, се скриват и изчезват така, както си спомням Жан Виденов и Благовест Сендов – Бог да го прости, които бяха министър-председател и председател на Народното събрание, изчезнаха, когато Царят дойде в България. Просто ги нямаше, не можеше да ги намериш. Не знам защо ми дойде това на ума, но защото тогава аз бях единственият, при който тичаха полицаите и викаха "Какво да правим?“. А Царят, знаете, как беше посрещнат. По същия начин сега има едно изчезване, едно омъгляване. Служебно правителство, вземи позиция! Кажи: "Да, прави са и са прави поради това, това и това“. А когато ти пуснат нещо и ти нямаш аргументи "за“ или "против“, а го приемаш като агнето на заколение, вече ти се превръщаш в това, което говорихме преди малко. Няма държава, върху която да са се изсипали толкова "Магнитски“ фигури, няма такава държава.

Осем човека са вече в черния списък.

Да, да. Не знам в Русия колко са, може би и в Русия има много "Магнитски“, но със сигурност ние, ако не сме първата, сме втората. И никаква позиция от официалните власти. Е, за какво става въпрос?! Как няма да си слуга, когато пак казвам, ти стоварват нещо на главата и ти мълчиш?! Ами приеми го и се аргументирай, защо го приемаш!

Г-н Софиянски, още един много важен въпрос, по който искам да ви попитам: защо парламентарните избори се оказват в залог за местните, а овладяването на София – голямата политическа цел, за сметка на всички останали на България? Изхождам от презумпцията на многобройни социологически изследвания, според които 49-то Народно събрание ще прилича на 48-то и на практика през есента ще има избори 2 в 1, по простата причина, че за политиците са по-важни местните избори.

Напълно възможно е това да е така, аз вярвам в социологията. Но ще кажа, защо смятам, че са важни местните избори, и то най-вече за София. Защото ние имаме прецедент. Когато СДС беше загубила всички позиции, когато – припомням си, – ДПС и БСП свалиха Филип Димитров, назначиха правителството на Беров, това не бива да го забравяме, и то именно защото Филип се изправи срещу безпринципността, тогава обратът започна през София, за мое щастие. Щастие, защото това бяха много хубави, борчески времена, аз можах да участвам в тези процеси. Тогава ние спечелихме първо изборите в София, след това спечелихме изборите за президент и след това спечелихме изборите за парламент. Очевидно това остава в съзнанието и днес, защото бяха значителни победи, обърнали и направили България, окончателно и безвъзвратно я изправили на пътя към демокрацията и към членството ни в НАТО, в Европейския съюз, т.е. имахме един исторически обрат с тези победи, които пак казвам, почнаха от София. Очевидно това е сега в съзнанието на днешния политически елит и те всички смятат, че ако спечелят София, ще спечелят и в страната. Това е и така, и не е така, защото ако спечелиш столицата, независимо от това, че София е над 1,3 милиона вече, почти 1/6 от България, не е достатъчно, бих казал. В никакъв случай пък не трябва да правим противопоставяне София и останалата част на страната. Но е знаково. Но заради това да правиш избори и да не правиш правителство – не си струва. Просто на България й трябва трайно правителство. И ако могат да се отърсят от егоизма си днешните политически лидери, трябва в следващото Народно събрание, защото сигурно всички ще имат мандат, да потърсят едно професионално правителство, с хора с биография в отраслите, доказана биография в отраслите, в които са работили, да го подкрепят, да му дадат едногодишен мандат примерно и да го оставят да работи на мира, и да се съсредоточат върху това, върху което трябваше да бъдат съсредоточени досега, а именно – Плана за развитие. И тогава, ако сработи този механизъм, оставят на мира правителството, може да имаме и добри резултати. Но ако тръгнем на чистия егоизъм лидерите пак да се поставят да стават министър-председатели без да имат качествата и познанията за такава позиция, тогава ще отидем в същия тупик, в който сме.

Цоня Събчева