Теодора Ангелова - писател, спортен психолог и бивш баскетболен национал, в интервю за предаването "Спортът на фокус" по Национална радиоверига "Фокус" 



Водещ 1: В студиото сме вече с Теди Ангелова – спортен психолог, бивша баскетболистка от националния отбор и шампион на България. Нейният лайтмотив е: "Най-великите спортни постижения се случват в съзнанието, а не в тялото“. Сега ще говорим за новата й книга "Стоп паник атаки. Как се справих с паническото разстройство“. Много са начините да се справим с този проблем според, но тя все пак съветва, ако имате физически симптоми или съмнения, че получавате паник атаки, да потърсите специалист. Здравей, Теди, добре дошла в студиото на Радио "Фокус“.

Здравейте, много ми е приятно да съм тук, сред вашата компания.

Водещ 1: Нека започнем с въпроса какво представлява паник атаката?

Много хубав въпрос. Паник атаката всъщност е тревожно състояние, може би най-силната форма на тревожно състояние, която се изразява под формата на физически симптоми. Те могат да бъдат най-различни – треперене на крайници, сърцебиене, учестен пулс.

Водещ 1: Това са симптомите?

Различни са, могат да бъдат много различни, както казах. Няма строго определено дефиниране, което може да дадем, точно какви са симптомите. Могат да бъдат разнообразни – силно чувство на страх, на притеснение, че нещо лошо може да ти се случи, че се намираш в някаква опасност, чувство дори, че ще полудееш. Разнообразни симптоми. Както казах, най-високата форма на тревожност и обикновено пикът на паник атаката около 10-а, 15-а минута.

Водещ 1: Как да различаваме паник атаките от някое друго състояние, подобно на това. При по-голям адреналин ли се получава всъщност, някакъв стрес за организма ли?

Абсолютно, абсолютно си прав. При по-висок адреналин, когато сме под напрежение, симптомите са много сходни. Например, на мен, когато съм била на баскетболното игрище, изпълнявала съм фал пред претъпкана зала, остават секунди, резултатът е равен, абсолютно същите симптоми се получават – треперене, сърцебиене. Така че сходни са. Разбира се, това нещо е хубаво да се консултира със специалист, все пак да се направи консултация с медицинско лице, с психолог неслучайно. Вече и в България, макар че в чужбина все повече, всеки един отбор или спортист си работи със спортен психолог.

Водещ 2: Добре, а защо в толкова ранна детска възраст започват атаките, специално при теб, и то са свързани със спорта?

Обикновено изследвания – доказано е, че най-често, разбира се, невинаги, но най-често се отключват точно в тийнейджърска възраст и ранна зряла възраст, около 18-20 години. Както знаем, тийнейджърството е един доста деликатен период, изключително много хормони бушуват в нас.

Водещ 2: Всеки тийнейджър търси себе си.

Абсолютно, точно, много добре го каза. Всички търсим себе си в този период и то под някаква форма, неизразените емоции, тези терзания вътрешни. Все пак всеки има някакви очаквания от нас – родители, треньори, учители, и когато ние се стремим постоянно да бъдем на това ниво и да се докажем, а пък то може да не е нашето и да не изразяваме себе си по най-добрия начин, се получават тези отклонения, бих казала, физически симптоми, паника атаки.

Водещ 2: Нали не е проблем да говорим и за твоя случай конкретно – ти си го описала в книга?

Не, няма проблем.

Водещ 2: Възможно ли е твоите родители да са имали твърде високи очаквания към тебе и към високото спортно майсторство, към което се стремиш?

Родителите ми по-скоро не толкова в професионален план, колкото в личен план имаха очаквания, които мога да кажа, че аз не съм оправдала. Треньорите ми със сигурност имаха също високи очаквания, така че тези високи очаквания от страна на треньорите ми, от родителите ми – за личния живот, за това как трябва да продължа и професионалната си кариера, и личния си живот, мисля, че беше една съвкупност, която отключи при мен паник атаки.

Водещ 2: В твоята книга ти споменаваш за безкрайните обиколки по лекарските кабинети. Кое объркваше лекарите и кое донякъде ги караше да подценяват случая?

Медицинският модел действа така: отиваш на лекар, правят ти изследвания. Ако има някакво отклонение, ти дават хапчета и така се лекува. Т.е. медицинският модел по-скоро гледа чисто физически как си, а не задълбава в това душата ти как е. На мен всичките ми изследвания бяха в норма, абсолютно всички изследвания. Аз регулярно минавах с отбора профилактични прегледи. Имах много тежки главоболия, буца в гърлото, което също ми създаваше усещане за задушаване. И когато всичките ми изследвания бяха в норма, просто те ми даваха някакво болкоуспокояващо, да кажем за главоболието или за някакво физическо неразположение, което имам, но то е болкоуспокояващо. Това болкоуспокояващо ще облекчи болката за някакъв момент, но то всъщност не лекува първопричината за това състояние.

Водещ 1: Отчая ли се тогава и какво ти помогна да обърнете посоката на вятъра и да се изправите срещу паник атаките?

Разбира се, минах през много различни етапи – отчаяние, ярост, гняв, безсилие, разочарование, страх, много силен страх, че нещо лошо ми се случва, че мога да съм болна от някаква неизлечима болест.

Водещ 2: А кога дойде приемането?

Приемането дойде много години по-късно. Заминах за Испания. Всъщност там е разковничето в моята житейска и спортна кариера, и в живота. Когато заминах за Испания, там се промени всичко. Всъщност в Испания аз за четири години не съм получила нито една паник атака. И тук е много важна средата. Взех доста уроци от Испания, и може би най-важният е този, че е необходимо аз да бъда себе си и да проявявам всичките си емоции, да ги изразявам, без да се притеснявам, както позитивни, така и негативни, да изразя цялата си същност. Фундаментална роля имаше подкрепата на съотборничките ми в Испания, на треньорите. Аз видях едно много по-различно отношение. Да, в България също го има, но до онзи момент не го бях срещала. И когато имаш една безрезервна подкрепа, тогава самият ти се чувстваш много по-добре.

Водещ 2: Защо българските треньори и твои съотборници са се отнасяли така с теб? Защо е това недоверие?

Предполагам, че е комплексно. Не е нещо лично, просто по онова време още не се говореше толкова много за ментални проблеми.

Водещ 2: Говорим за периода след 2000 г.

Да, точно така. 2004, 2005, 2006 г. Аз 2007 мисля, че заминах за Испания. Да, там някъде, 2004-2005 г. В България по онова време изобщо не се наблягаше на психическото здраве, а то е не по-малко важно от физическото. За да бъде успешен един спортист, той е необходимо да тренира менталната си настройка така, както тренира физиката си. Колкото тренираме техническите качества, тактически качества, толкова според мен е необходимо да се тренира и тази ментална настройка. И когато не се говори за това нещо, то е като тема табу. По онова време нямаше информация за паник атаки. Аз съм търсила много в интернет, опитвах се да разбера точно какво се случва с мен, след като изследванията ми бяха добри. Очевидно беше, че причината е ментална, някакви психически неразположение. И предполагам, че на това се дължи, може би на липсата на знания, липсата на знания.

Водещ 2: Ако си проверила назад в своя род, имало ли е нещо подобно с твои предци, родители, баби, дядовци?

Да, връщала съм се също назад. Майка ми мога да кажа, че също е доста тревожна, потискала е емоции, тя е малко по-затворен тип човек. Когато аз бях тийнейджър и ми случваха всичките неразбории в личния живот, аз също повече си премълчавах, не съм говорила, таих го и това неизменно се прояви и в професионалния ми живот, в баскетбола. На мен липсата на увереност в личния ми живот и тези проблеми всъщност отразиха и на баскетболното поле. Аз започнах да ставам все по-неуверена, все повече да се съмнявам в себе си. И когато заминах за Испания, в началото ми беше много тежко, далеч от семейство, приятели, но истината е, че там срещнах едно друго, не биологично семейство, както аз си го наричам, още от ден първи имах подкрепа, каквато наистина до този момент не бях срещала в България от треньорите, от президента на клуба, от всичките ми съотборнички.

Водещ 2: Само да уточним – на каква възраст заминаваш за Испания? Като част от средното или висшето образование?

Не, завърших училище, завърших средното образование и на 19 години заминах за Испания да играя професионално баскетбол във Втора лига в Испания. И това беше нещото, което преобърна живота ми. Да, идеята ми беше да отида да играя наистина на високо ниво и да се развивам чисто професионално, но мога да кажа всъщност, че това беше един житейския урок, може би най-ценният, от престоя ми в Испания за тези четири години. Нещата не се получиха в професионален план така, както ми се искаха, но пък израснах страшно много, изключително много в личен план, научих много важни уроци за живота – точно подкрепата, това да изразяваме себе си, да не се страхуваме от чувствата си, от емоциите си, да си говори за това ментално здраве. Защото ние много говорехме там, имаше и психолог в отбора.

Водещ 2: Какъв съвет би дала на децата, юношите, които са в България в момента, в най-различни клубове? Защото в една съблекалня може да бъде жестоко. И аз съм бил съблекалня, не на твоето ниво, но има по-добри деца, по-талантливи, с по-здрави характери, по-ярко изразени личности. Има и такива, които са по-скромни, по-малки. Големите мачкат малките. За съжаление, в тази възраст е така.

Да, така е. За съжаление, децата са жестоки.

Водещ 2: Как да реагират те, за да не стигнат до твоето състояние, в което си била ти? Защото то е следствие на някакви симптоми.

Много хубав въпрос, само че аз малко ще го перифразирам и по-скоро съветът ми би бил към родители и към треньори, защото поведението на децата е следствие от поведението на родителите и на треньорите.

Водещ 2: Нима визираш прекалено амбициозните родители?

Абсолютно. Болните амбиции в родителите, перфекционизма, както и високите очаквания от треньорите. Това, че ако не направиш нещо, има наказание, е много, много опасно.

Водещ 2: Дай пример за наказание в твоята юношеска баскетболна кариера.

Да кажем, не си направил нещо на тренировка – гонят те, не ти позволяват след това примерно дори да пиеш вода, следващия мач няма да започнеш титуляр, да кажем ще си резерва. Всичко това са наказания. Т.е. ако аз реагирам, аз очаквам да бъда наказана. И децата в такава ситуация, те се опитват да съхранят себе си, те се опитват да угодят на родителя или на треньора и да бъдат може би незабелязани или да реагират по начин, по който ще удовлетвори техните нужди, което всъщност не съответства с нуждите на детето.

Водещ 2: Ако реагират по друг начин, те всъщност ще станат като черната овца.

Абсолютно. Когато има родители, които са прекалено амбициозни, прекалено изискващи, прекалено поставящи ограничения. Дори понякога насилието може да бъде не само във физическа форма, то може да се изразява като емоционално насилие.

Водещ 2: Даже това е по-опасното насилие.

Точно така. И всъщност това, което може да се случи с детето, е или да се затвори изключително много, да бъде неуверено, притеснително, да има проблеми и със социализация, с комуникация, или да стане и то насилник в един момент, когато се превърне във възрастен.

Водещ 2: Знаеш ли, Теди, сетих се, в световен мащаб преди почти две години на Олимпиадата в Токио имаше един космополитен пример може би за нещо подобно. Световноизвестната Симон Байлс – гимнастичка от САЩ, спортна гимнастика , стана жертва на нещо подобно. Тя изразяваше своите опасения от неориентираност и липса на контрол по време на летежната фаза, когато прави своите изпълнения. Дали мислиш, че с нея се е случило нещо подобно? Въпреки, че трябва да уточним, че тя стана жертва, заедно с много нейни съотборнички, на сексуално насилие от страна на лекаря на американския национален отбор, за което той беше осъден на 60 плюс 40 години. С две думи, какъв е нейният случай според теб?

Запозната съм с случая. В дълбочина не мога да го анализирам, защото всичко е строго индивидуално, в крайна сметка ние сме различни индивидуалности, личности, от различни неща се мотивираме, различни неща ни събарят, вдъхновяват. Но по това, което съм чела за Симон, да, мога да кажа, че тя точно е получила някакъв панически пристъп, липса на увереност, буквално срив в цялото й емоционално състояние. Чела съм и коментари, които я подкрепят, и такива, които всъщност са против нея. Но за мен душата може да бъде контузена така, както може да си контузим крака или ръката, и това да не ни позволи да излезем да направим следващото съчетание, следващия мач и т.н. Ако тя се е усетила по този начин, в крайна сметка най-важното е здравето. И аз напълно подкрепям нейното оттегляне. Може да се случи на всеки, никой не е предпазен. Знаем и за Майкъл Фелпс, също е споделял за менталните си проблеми, Юсейн Болт също е говорил по темата. Така че със сигурност нещата, които са й се случили в личния живот, те малко или много рефлектират и върху професионалното й представяне, спортното представяне. Цялата драма там, която са имали с лекаря, който ги е изнасилил, това е една доста тежка травма, която оставя следи.

Водещ 2: Дали тези паник атаки не са данъкът, който трябва да плати всеки голям спортист? Не трябва, а се случва да плати.

Да. Както обичам да казвам от книгата на Андре Агаси и неговата автобиография "Открито“, цената, която плащат за тези спортни постижения я има и понякога е доста висока. Всъщност цената я има и въпросът е дали си готов да я платиш, защото всичките тези ментални неразположения със сигурност са следствие.

Водещ 2: Да припомним на нашите слушатели за Агаси, защото го спомена. За какво става дума при него, накратко неговият път?

Накратко, много накратко. Андре Агаси израства с тираничен баща, който буквално още от бебе е решил, че ще го направи най-добрия в света, и той го прави. И ето точно тук е въпросът на каква цена. Агаси е бил под физически, под психически тормоз от баща си. Той му е купил къща с двор, където е направил корт и е тренирал от сутрин до вечер. Дори му е забранявал да ходи на училище. В следствие на това Агаси става №1, но отключва паник атаки в тийнейджърските години.

Неговият бунт са обеците, по-предизвикателното облекло. Провалени връзки, стига до депресия, до наркотици – дори казва в книгата, че е взимал наркотици. Така че ето това е цената, която той плаща, за да стане №1. И тук е много интересно да кажа – той, когато става №1 и печели първата си титла от Големия шлем, казва, че се чувства абсолютно празен, тъжен, нещастен, а той току-що е триумфирал.

Водещ 2: Ти спомена за влиянието на неговия баща в отрицателен смисъл. Ако може обаче да съпоставим с един друг баща – бащата на сестрите Уилямс , който ги тренира и амбицира за едно по-добро бъдеще. Гледала си филма вероятно?

Гледала съм го, да.

Водещ 2: Каква е разликата? Защото те някакси си се отнасят с разбиране към неговите стремежи и откликват, и се превръщат в това, което са – легенди.

Абсолютно, да. Подкрепата на бащата на сестрите Уилямс за мен прави разликата с тази на Агаси. Всъщност сестрите Уилямс са имали безрезервната подкрепа на баща си и желанието да станат тенисистки, да станат най-добри, то е било също и  тяхно, докато Агаси не е имал избор. На него му е било предначертано, че ще стане тенисист.

Водещ 2: Т.е. мечтата на бащата на Агаси се е превърнала в ежедневието на Андре Агаси.

Точно така. Това е била неосъществената мечта на баща му.

Водещ 2: Добре, и ако го прехвърлим това на наша територия, има много неосъществени български футболисти, , чийто деца очевидно не могат да станат най-големи във футбола, но те ги мачкат. Казват им “Ти си най-добрият, ще станеш номер едно“, атакуват треньорите. Как да противодействаме! Как едно дете да противодейства? Защото то се срамува дори от това, че баща му се опитва да влияе на треньора, то олеква в съблекалнята, в мнението на съотборниците и така се стига и до паник атаки – да не дава Господ.

Да, така е. Но тук пак не мога да кажа как детето да противодейства. По-скоро тук е родителят, родителите е необходимо да разберат, че всъщност най-важното е да имат децата им избор, да предоставят избор те как да продължат живота си. И ако това не съответства с желанията на родителя, т.е. родителят тук е необходимо да работи със себе си и да го приеме. Защото родителят може иска да иска детето му да стане футболист, но детето да иска да стане математик.

Водещ 2:  Или обратно.

Или обратното, разбира се. Но когато нещата се случват насила, това неизменно със сигурност ще доведе до някакви психически проблеми.

Водещ 1: Теди, ти казваш в своята книга, че да си уязвим, не значи да си слаб. Тук се получава нещо като оксиморон. Ето, например, Агаси е бил уязвим. Той е бил много малък и въпреки всичко, явно не е бил слаб, за да се противопоставя по някакъв начин на баща си, и въпреки всичко, да стане пак №1.

Едно дете не може да се противопоставя на родителя си, имам предвид, когато е малко. То първо физически е по-малко, то се страхува всякак от родителя си. И когато родителят му доминира над него, него го е страх, то няма избор това дете.

Водещ 1: Нека да продължим разговора за тази уязвимост, за която говореше преди малко, която е присъща при децата, и се получава после, че не е било толкова опасно, защото все пак се получават исканите резултати.

Водещ 2: Опасна ли е тази уязвимост?

Да. Аз едно време си мислех, че е много опасна, мислех, че е много страшно, че е слабост, че всъщност, ако покажа уязвимост, това ме прави автоматично слаба. Бяха ми необходими години, за да разбера, че това не е така. И може би един от най-добрите примери, които мен лично ме накараха, вдъхновиха, мотивираха да започна да бъда по-уязвима, е Роджър Федерер. Този човек за мен е учител, ментор. Аз много обичам да се уча от хора, които са успели, които са постигнали много в живота си, да видя тяхното поведение, да разбера те какво са правили. За мен един емблематичен момент, в който Федерер показва уязвимост, беше финалът 2008 г., когато падна от Рафаел Надал. Предната година Надал падна от него.

Водещ 2: Това се смята за един от най-великите мачове в тениса.

Абсолютно. И всъщност уязвимост е точно да покажеш слабост, да покажеш, че те боли. И двамата си спомням, че се разплакаха, показаха сълзите си пред целия свят. Разбира се, имаше всякакви хейтъри от сорта "Виж го тоя какъв мъж е – реве“, и т.н. Но всъщност ти, като покажеш слабост, уязвимост, това те прави човек, а в крайна сметка ние сме човешки същества и изпитваме емоции.

Водещ 2: Ако на единия полюс е уязвимостта, на другия полюс ли е перфекционизмът, за който ти пишеш в своята книга "Стоп паник атаки“?

Перфекционизмът също е доста опасен, по мое лично мнение. Аз съм се парила много от него. В стремежа си да бъда перфектна и да правя всичко перфектно, това отново ме доведе до паник атаки, доведе ме до това да се затворя в себе си. Защото перфекционизмът сякаш ни краде от радостта. Дори да направя 99 хубави неща, независимо дали става въпрос по време на мач или в личния ми живот, ако съм направила едно нещо, което не е перфектно, то всъщност ме човърка и не ми дава мира, и аз не мога да се зарадвам на другите 99 хубави неща.

Водещ 1: Тук искам да направя един паралел за перфекционизма, за който ти говориш. В книгата пишеш "Не се критикувайте“. Обаче вътрешният глас ти казва съвсем друго, казва ти "Това е реалността" и тогава какво, вървиш срещу професионализма си ли?“.

Най-големият критик всъщност на всеки един човек, поне по мое мнение, от това, което до този момент животът и опитът ми показва, сме самите ние. Без значение колко човека са ни изкритикували или обидили.

Водещ 2: Себе си не можеш да излъжеш.

Точно така. Най-големият критик е този, който живее в нас самите. И всъщност, ако ние се научим да го обуздаваме, ето тогава бихме постигнали по-големи успехи.Това важи за всеки.

Водещ 2: Ти си била в Испания – там казват tranquilo, manana.

Точно така, всичко е tranquilo, manana, да. Но разбира се, едно е да се опитваме да бъдем перфектни да си вършим нещата качествено, да постигаме високи резултати, но когато постоянно се критикуваме, ние не може да се зарадваме на хубавото. И когато постоянно се критикуваме, всъщност е много по-трудно и да постигнем по-високи резултати.

Водещ 2: Тук ще си позволя да цитирам една велика мисъл на Алберт Айнщайн: "Нещата в живота трябва да се правят максимално просто, но не по-просто“.

Много хубава мисъл.

Водещ 1: Благодаря Ви 

Венцислав ДРАГОМАНОВ и Бойко СЕРАФИМОВ