Росен Йорданов, социален психолог, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

 

Оформя ли се вече психологията на местните избори? Гост в студиото е социалният психолог Росен Йорданов. Добре дошли в аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“, г-н Йорданов.

Здравейте. Радвам се, че съм ви гост за пореден път.

Нека да започнем с това – различни от предходните ли са тези местни избори?

Краткият отговор: биха могли да бъдат. По-дългият отговор е, че засега не изглежда да бъдат много по-различни, защото отново превес взимат черните краски на кампанията, а не толкова идеите, концепциите, промяната в лидерството. Тези неща ни липсват. Но за мен е разбираемо, защото целият този катаклизъм, да го наречем обществен, започна през 2020 г., всеки го нарича по различен начин, аз знаете как съм го наричал в предишни ваши предавания, в които съм участвал. Знаех наистина, че ще се стигне до това състояние на обществото, в което доминират чувството за безперспективност, отчаянието, желанието да се скриеш от дефанзивното мислене в отношенията между хората, злобата, ако щете.

Завистта.

Завистта. Всички онези прекрасни наши национални черти, описани от класиците преди мен, които за съжаление взимат връх над обществения дух. Разбира се, ние ги виждаме под различна форма, защото състоянията са като в клиничната психология. Едно е, какво е вътрешното състояние, съвсем друго е неговото видимото проявление. То сега видимото проявление е в агресия, в недоверие, в бягство от опити за поединично спасяване, в липсата на сътрудничество, в мнителността, в подозрителността, в параноята, в абсурдните, дори ако щете в кандидатурите, някои от които дълго време се коментират. И всички тези процеси подсказват, че нацията е разкъсана, духът й е сломен, никой не вярва в синергията и в способността ни да управляваме живота си най-вече. Т.е. дълбоко засегнато е чувството ни за контрол над ситуацията. Никой няма да ви го признае. Всеки от играчите на политическия терен ви претендира, че е в кондицията да управлява процесите, но всъщност истината е, че според мен чувството – пак използвам тази дума, а не "усещането“, чувството, което е водещо, е за липса на контрола. А то е фундаментално, то е базисно за човешките същества. Дори илюзорната му измеримост. Много често авторите и специалистите казват, че е по-добре да си с малко по-високи дози на оптимизъм, с малко по-висока степен на увереност, че контролираш живота си, отколкото да си реалист и да знаеш, че твърде много зависиш от обстоятелствата. Ние се докарахме до ситуация, в която твърде много зависим от обстоятелствата, обаче не си го признаваме, защото сме неуверени, разкъсани от тези борби и т.н.

Накратко казано, нацията е болна. Има ли лекарство? Терапията каква е?

Много пъти съм го казвал, че както в моята индивидуална практика и консултиране и психотерапия пътят винаги е един и същ. Той минава през отделния човек, през осъзнатостта, през инсайта за проблемите, през поемането на личната отговорност за нещата, през вглеждането в себе си най-вече, през разкаянието, ако искате. А виждаме, че се случва точно обратното. Поднасят ни се кандидатури, които следват пътя на неразкаянието, на липсата на елементарна хигиена на мисленето.

Какви тенденции в подбора на кандидатите се налагат?

Тенденциите са различни. Като цяло общото е, че се търсят нови лица. Някак може би инстинктивно…

Бърка се в торбата и се вади ново лице?

Не, не, не, не е точно така. Според мен има някаква обща идея, че кредитът на доверие и нещата, които са ни били до болка познати през изминалите 33 години и са водили политическия процес, като че ли са изчерпани и се търси по-активно участие, както биха казали политолозите и социолозите, на гражданските квоти, каквото и да значи това: от там да се почерпят нови идеи, от там да се почерпят нови послания за аудиторията, за хората. Само че за съжаление – аз затова казах, че кампанията не е особено различна от предишните – за съжаление не се правят достатъчно усилия, за да се привлече онази част от аудиторията, която аз много често критикувам, защото тя си е завряла главата в пясъчника и смята, че принципът "всички са маскари“ е много адекватен. Но казано по-научно, посланията не са към една аудитория, която не е толкова силно предварително мотивирана, нека така да го кажа. Пак  посланията са към познатите формулировки, към твърдите ядра, към хората, които предварително са заели позиция. И на практика се оказва, че долу-горе 1/3 от обществото взима решения за цялото общество.

Е, какъв е смисълът от новите лица, след като те отправят послания към аудиторията на старите?

Ами може би тук трябва да обърнат внимание по-скоро екипите, които предлагат тези лица, и начина, по който те ги подготвят. Аз лично очаквам повече – не е късно, очаквам повече от тези екипи, очаквам да видя едни истински модерни дебати, в които се говори наистина за концепции и за идеи, а не да се правят опити просто да се правят някакви опаковки. Аз в едно друго предаване коментирах, че приличат на консервни кутии. Всъщност усилията са хвърлени в това да изглеждат по-атрактивно самите консервни кутии, да се минимизират опитите на другата страна да пробие дупка в кутията, откъдето да излезе зловоние, което да отблъсне. Разчита се на примитивните неща. Знаете ли, тук сега като говоря – неслучайно придоби масовост понятието "усещане за“, и то за неща, за които изобщо усещането няма никакво място.

Като усещане за корупция? То е класика.

Да, усещане за корупция – това е нонсенс, разбирате ли? Това, коректно поднесено, е нонсенс. Всъщност това е впечатление, може би, това е мислене, това е преживяване, но не е в никакъв случай усещане, защото това е по-сложен когнитивно-ефективен процес. Докато усещането е много елементарно. И понеже говорех за усещане и за обоняние – ето, обонянието е точно такова нещо. И когато давам примера с консервните кутии и със зловонията, които могат да се разнесат от тая кутия, както виждаме, че се случва, ние не обръщаме внимание на съдържанието, т.е. очакваме, че съдържанието ще е гнило. И в двете посоки, особено сред двете кандидатури в София, в момента виждам, че се прави опит от екипа на г-н Терзиев да поставят знак за равенство между тежкото наследство на г-н Терзиев с миналото, което засяга, разбира се, хората, които са над 40 години, и те много добре разбират какво означава "Държавна сигурност“ и как едни, грубо казано, 1000 човека се опитват отново да се върнат, да се реинкарнират официално в нашия политически живот, без никакви морални тежести, и да изравнят това ДС минало, на което разбира се, г-н Терзиев е просто негов наследник. Но тук също има морални граници. Ако човек иска да бъде полезен, нека да тръгне по друг начин, не като кмет на София, а да опита по друг начин да печели доверието, не на гребена на някакви конюнктурни събития и фактори с контратезата, че виждате ли, как г-н Хекимян за една нощ взел решение да се запъти към властта под диктовката на Борисов. Т.е. връзката медии и власт, т.е. да се сложи знак за равенство между нея и наследството. Разбирам усилията, но тези усилия са погрешни – по много причини, най-вече, защото те лишават аудиторията от един смислен дебат. И двамата кандидати са нови, нови за самата роля, която искат да поемат. Няма смисъл да убеждават, че те са капацитети в това. Те не са капацитети. Единственият капацитет в познаване на проблемите на София е г-н Лилков. Това, което двамата кандидати могат да предложат, е нещо различно – да има дуел на базата на това какви са лидерските им концепции, как виждат управлението като стил на управление, като модел на управление. Защото през тези неща биха се разрешили проблемите. Не е важно дали единият кандидат ще знае колко, примерно, са социалните заведения в София или пък колко са детските градини. Особено стряскащ е този подход, който г-н Бонев много ни демонстрираше – плочка по плочка. Това наистина е много дребно, много жалко и на никого не му помага, защото плочките няма да се променят от това, че г-н Бонев ще инспектира две плочки и три павета. Концепцията е важна – как ще се управлява. Дали в един корпоративен модел или в един модел, който примерно символизира г-н Хекимян, който е свързан с управлението на медиите, което в крайна сметка е един важен процес за България, особено през последните 33 години. Там да покажат какви идеи имат, там да покажат каква визия имат, там да покажат какви са идеите им за това как ще осигурят сътрудничество, как ще осигурят намаляване на това злостно противопоставяне, на това саботиране на нещата. Аз мога да ви дам реален пример. Сега говорят непрекъснато, във всяка една опорка виждам, как екипите взаимно се опитват да отворят консервната кутия и да се вдигне зловонието. Особено ме забавлява това с детските градини и с яслите. Аз, така или иначе, през последните години съм канен по различни поводи от общината да ги консултирам по теми, най-вече свързани с моите компетентности и възможности, но съм запознат с доста от нещата, работейки с хората. Ами, ако се погледне малко по-детайлно върху този въпрос – разбирам, че всички искат да стоварят на главата на г-жа Фандъкова всичко лошо, макар че те забравят от каква позиция стартира София преди 15 години, в повечето места, където има забавяне на тези строежи и така т.н., са кметове от екипа на г-н Терзиев. И ще видите, че ако приложим сухата рационална статистика, това ще бъде така. Защо трябва да го правим по този начин? Всички са наясно, че София е притегателен център, че всяка година, дори да направиш определен брой детски градини, ще дойдат още 20 000 души, които ще си народят деца тук и ще търсят място къде да живеят и къде да си гледат децата. Това е постоянна борба, това е процес, това не е констативно състояние. И затова този дебат е безсмислен. Аз лично бих искал да чуя много повече за това как тези хора, какъв тип лидери са, какъв тип мислене за управлението имат, дали този модел би бил адаптивен и адекватен за София. Това е много по-важният дебат, а той се скрива зад подобни… как да ги нарека по-меко – балкански модел на кампании. Така че усилието за модерност на кандидатурите като че ли към момента не се случва, за съжаление. Дано до края на кампанията да не продължат в същия стил.

По принцип ли говорите или за първия дебат, който те направиха по "Дарик“? Имам усещането, че говорите за него?

Говоря и за дебата по "Дарик“, говоря и за отделните интервюта, които чух от основните кандидати. Пак се върви към едно дребнотемие, пак се върви към някакви… тука плочка, там гараж, там не знам си какво, особено пък с тези – нямало къде да се паркира и т.н. Ами извинявайте, аз ще кажа нещо, макар че не съм кандидат за кмет на София – ако погледнем реално, София не е строена за такъв мащаб на движение и на хора.

Няма такова градоустройство.

Да, точно така. Тя не може и да има, защото тя е построена върху няколко пласта история. Тук има хора отпреди 5000 години – какво, да изровим целия център, да махнем цялата история, за да може някой, който иска да се преживява ВИП, да си паркира колата пред дома, или този, който пристига тук, за да си свърши някаква работа, да стигне точно до точката в центъра, където иска да си свърши работа. Не е това идеята. Защо трябва да се говори за тия неща? Истина е, че в тая посока беше направено много, най-малкото с метрото – всички сме доволни от това. Но може би трябва да се активизира работата по паркингите, които са в широкия и зад широкия център, където хората да слизат, да има много повече пешеходни зони, което започна като процес, но може би трябва да се задълбочи. Там искам да чуя идеите, а не да се заяждаме за едно паркомясто или за една плочка, или за един тротоар. Това е наистина изключително дребно, изключително бих го нарекъл сиромахомилско. Не ми харесва. София има друг мащаб, в София хората не са бедни – нека да не забравяме това.

До предишни избори гласоподавателите изглеждаха с по-ясна ориентация, докато сега все повече са объркани. Вие започнахте с това. Защо?

Да, объркани са, защото целият политически процес, който се случва и продължава, ни доведе до състояние на по-депресивно поведение. Аз го нарекох преди време "мазохистичен триумф“. Доведе ни до принципа на Вуте и на Нане – аз не искам да съм добре, аз искам другият да е зле. До там се докарахме, което разбира се, не предпоставя оптимизъм, не предпоставя хоризонти, не предпоставя сътрудничество. Защото истината е, че няма как да не си сътрудничим. Да, и затова нарекоха с грозното име "сглобка“ онова, което се случи. Реално погледнато, нямаше какво друго да се случи към този момент. Но това не означава, че когато хората си сътрудничат, те не могат да изграждат мостове. Дори и най-големите врагове, ако вземем примерно от историята – ясно е било, че САЩ и Великобритания не са приятели и не обичат Съветския съюз на Сталин, но е трябвало да се взимат стратегически решения. Да, те може да не са най-добрите като цяло, но за даден момент са преодолели по-голямата заплаха. Когато хората започнат да работят заедно, дори и да са врагове, когато има обща заплаха, а сега, в момента, има страшно много общи заплахи, това би трябвало да създаде ония малки мостчета, които да дадат по-човешки облик на човека, който си обявил за враг, който ще "чегърташ“, ще "премахваш“ и т.н. Тези думи в нашето общество отразяват начина ни на мислене.

Ние отпреди няколко години влязохме в тоя мазохистичен триумф?

Точно така.

И не можем да излезем от него, не му се вижда изходът?

Точно така, за съжаление. И хората – да, те са ядосани, или са отчаяни, или са по-скоро ядосани, гневни, злобни. Вижда се по всякакви коментари на всякакви места, но зад това поведение обикновено, знаете ли, в индивидуален план също е така. Когато човек е най-злобен, най-агресивен, най-ожесточен…

Той е най-губещ?

Той е най-уплашен, най-отчаян и това издава, какво е истинското състояние на нацията, на хората, независимо с каква поляризация са и по кой вектор се движат. Тук наскоро имах възможност да чета какви ги – извинявайте за израза, какви ги плещи един човек, който познавам и за който си мисля, че не му отива да има този език – говоря за проф. Дайнов. Стана обект на коментари, защото той преля по повод стачката на миньорите, преля. Този език показва тази злоба, тези крайности показват дълбочината на отчаянието и на фрустрацията в човека. А това никога не води до оптимизъм. И затова в крайна сметка не сме свидетели на кампания, която събужда, дори ако щете интереса на електората, защото обикновено – можем да се доверим на колегите социолози и политолози – се казва, че местните избори са по-атрактивни за избирателя. Дори и това в момента е поставено под съмнение.

А как да се ориентират гласоподавателите все пак? Все повече хора, и то млади хора ме питат: "За кого да гласувам?“, особено в София.

Аз мога да им дам един съвет: да слушат тези, които предлагат, или разбира се, и журналисти, ако могат да им позволят вашите колеги, които отново задълбават в жълтото, много по-интересно е според тях, също и там има какво да коментираме, но тъй като съм все пак възпитан, няма да подема тази тема. Но бих ги посъветвал да слушат за концепции, за концепция. Това е идея. Бих ги посъветвал да слушат за честност, за откровеност в начина, по който кандидатите говорят. Не да слушат тези, които им обещават – обещанията са празно нещо. Обещавам ви да построя 2 000 детски градини – това е абсолютно нонсенс и лъжа, няма да се случи така. Но ако чуете как разсъждава даденият кандидат и каква идея има, за да осъществи, да решава проблемите, тогава може да се доверите. Защото ако това е един човек, който все пак има едно по-модерно мислене, който не схваща лидерството просто като овластяване или…

Удряне по масата?

…  удряне по масата, или не схващали лидерството като форма на отмъщение: "Сега ще ги окастрим всички и ще ги избием там, ще ги премахнем“. Когато ви казват: "Аз съм готов с всички решения“ – това е лъжа, извинявайте. Няма човек, който да е готов с всички решения. Но ако чуете, как разсъждава този човек, как мисли, и повечето проблеми, за които се говори, в крайна сметка са процес, те никога не могат да бъдат решени изцяло, но могат да бъдат решавани по-добре или по-зле. Това означава, че кандидатът, който каже: "Аз имам такава идея, и мисля, че това ще реши доста сериозно голяма част от проблемите или ще удовлетвори голяма част от нуждите“, това е по-откровено, по-честно и нещо, на което може да се има по-голямо доверие.

Какви са залозите на партиите за тези избори?

Залозите аз ги казах. Странно е защо, при вас винаги се случва така, че звуча като врачка, което не искам да е така, разбира се.

Винаги познавате и затова ви каня.

Дали е винаги не знам, но доста често, за съжаление.

Винаги познавате, колегите ни цитират седмици наред и се позовават на нас.

Ами залогът е може би това, че искат, това ще им бъде една много важна проверка за моментното състояние на по-скоро негативите, които са натрупани през тези месеци, през които се осъществи тази некоалиция. Едно преброяване, което ще има, разбира се, последици, които вероятно както и предния път казах, те ще доведат до някои размествания. Ключово е, разбира се, какво ще се случи, особено важно е, какво ще се случи в София, тъй като дори и при липсата на каквито и да е по-сериозни национално представителни социологически изследвания повечето социолози и хора, които измерват пулса на демоса, нека така да се изразя, казват, че няма да има сериозно разместване от гледна точка на последните парламентарни избори. А и вижте, в крайна сметка за ГЕРБ не е беда в това да загубят примерно един или два града, тъй като те от доста време имаха доста сериозно представителство на национално ниво. Но ако коалицията "Продължаваме промяната“ и "Демократична България“ не спечелят София или я спечелят буквално на косъм, аз все повече си мисля, че шансовете намаляват за тях, тъй като те тръгнаха от една почти безапелационна победа, в момента никой не говори за безапелационна победа, говори се за балотаж, а тук балотажът ще е много интересен, ако се случи, и да приемем една хипотеза, че те не победят, това всъщност за мен ще бъде истинско крушение за тази коалиция. Защото ще покаже, че доверието от местата, където те черпиха най-голяма електорална подкрепа, са изстинали и пораженията са сериозни, което не е далеч от истината. В крайна сметка в момента управлява академик Денков. Той управлява постоянно в дефанзивен режим, буквално непрекъснато тича да решава въпроси, които са от неотложен характер. Постоянно гаси пожари, казано по народно му и това не създава впечатлението, че се следва някаква стратегия или концепция, а по-скоро се запушват дупки. Корабът непрекъснато се пробива и някой отива и слага тапи, които са временно решение. Няма го онова, няма го изпълнението на онази заявка, с която тръгна това формирование, което управлява, а именно да се следват стратегически приоритети, те някак си се загубиха. Изпаднахме пак в това: "Ама защо Пеевски, примерно, говори от името на това, кой управлява“, пак се търси интригата, а не се гледат стратегическите приоритети. Което за мене е много показателно за клиничното състояние, което описах преди малко.

А в какви образи влизат преди изборите партиите и най-вече техните лидери?

Какви образи? Може ли малко да разясните въпроса?

В какви образи те се представят: като самите себе си или се опитват да представят нещо, което е по-различно? Влизат в роля или са автентични?

Нямат голям ролеви репертоар, нека така да го кажа. Не виждам…

Нямат голямо въображение?

Ами да, те като че ли по-скоро възложиха тази задача на кандидатите, които сложиха. Ето сега например аз няма да скрия, че за мен някои  кандидатури са просто обидни. Приемете го като лично мое мнение. Особено тази на г-н Терзиев, без да имам нищо срещу него, да е жив и здрав човекът, да си успява, но няма как да преглътна неговия произход. Това за мен е много опасно, което може да се случи, казвам го, защото вече видяхме подобни случаи: беше направен опитът с госпожа Манолова преди известно време да се пробута през дясното ляво, след това дойде успешен опит с г-н Радев. Сега виждам, че много хора си бият главите, включително и цитираният от мен проф. Дайнов, само че той беше един от тези, които много яростно обясняваха, как г-н Радев е много надежден, как той ще събори "ламята“ Бойко Борисов и ще цъфнем и ще вържем. Видяхме накъде вървят нещата и сега същите тези хора са най-яростните му критици. И  сега с г-н Терзиев това е вече много, много, много опасен прецедент. Защото пак казвам, това наистина ще бъде абсолютната легитимация на една тайна върхушка, която 33 години само мимикрира и се видоизменя, като този робот-убиец от "Терминатор“ 2, който приемаше такава течна форма и непрекъснато се структурираше под някакъв вид. Затова казвам, че беше ясно, че неговият профил е на млад човек, на човек, който ще отговори на модерните очаквания, но не се получава. ГЕРБ отговориха с подобен профил на кандидат, с г-н Хекимян, който е в друга сфера, но като цяло в същия възрастов диапазон, със същия профил, несвързан с партиите. Т.е. лидерите възложиха ролите на тези кандидати, като изключим г-н Лилков, той не попада в тази категория, но г-жа Григорова е същата. Т.е. партиите като че ли нямат особено голямо въображение и се опитват да почерпят от личната репутация на тези хора, който както си я създал през годините.

Оказаха ли някакво отражение двата големи есенни протеста: на зърнопроизводителите и на миньорите и енергетиците? Дори вече се чува, че този протест на миньорите, освен че все още продължава да тлее, той ще се възобнови от четвъртък нататък.

Оказват в много аспекти. Първо, той както казах, разклаща представата и се конфронтира с убеждението на хората, че това правителство следва някаква стратегия, което е важно. Много е важно да виждаш, че някой следва стратегия, дори да се отклониш малко, да знаеш каква е посоката, да знаеш, че идва пролет, а не идва зима, образно казано. Значи, може да имаш такъв ден, който да е студено, но да знаеш, че идва пролетта.

И след най-дългата зима идва пролет.

Той разкрива и част от слабостите, в случая конкретно по-голямата тежест е върху "Продължаваме промяната“ и неспособността на тези хора да намират подход когато трябва да вземат решение. Все повече се създава, чувам и много крайни мнения от различни коментатори, които са доста крайни, които казват, говорят за митомания, за хора, които наистина чисто корпоративно подхождат към въпросите. Какво значи корпоративно? Означава: "Аз знам кое е правилното, знам правилната формула. Тука имам едно ноу-хау и то трябва да бъде приложено“, изобщо без да отчиташ специфики, как ще бъде възприето, да положиш усилия да го обясниш, да положиш двойни усилия да го обясниш подхода при въвеждането на решения и после при справяне с проблеми. И се получава онова, за което беше упрекван Бойко Борисов толкова дълго време: че когато се създаде проблем, той винаги откликва позитивно.

И раздава пари.

И раздава пари. А какво се случва в момента нека да попитам? Защо? Защото като почнем от това, че даденият проблем не се комуникира добре, но не е само това, нямаме емпатията на хората, които управляват. За да можеш да представиш дадено решение за човек, окей, приемам, че това е неизбежен процес, дали е политически, ясно е, че това е политическо решение на Европейския съюз и т.н., и т.н., не искам да влизам в този обяснителен режим. Но така или иначе това нещо трябва да се случи в тази посока. Ти първо трябва да познаваш какви са наистина тревогите на тези хора, второ, да влезеш в техния бит, в тяхното възприятие на нещата, не да ги обявяваш за изроди, извинявам се за думите и т.н., които чух в някои споделяния и някои мнения по различни социални и други медии. Напротив, да ги разбереш първо, да имаш чувството. Нарича се интенционалност  това от психологична гледна точка – да предположиш какво е в главата на тези хора, от какво се боят, какво ги притеснява, и как в най-голяма степен можеш да потушиш притесненията, да им дадеш някакъв хоризонт, някаква алтернатива, която те да приемат в някаква степен. И тогава да налагаш решението, а не просто да го вземеш еднолично. И аз затова говоря за модел на мислене, разбирате ли, на управление. Ако твоят модел е модераторски модел, ако той е проактивен модел, ти първо ще отидеш, ще се срещнеш с тях, ще направиш внимателно проучване, лице в лице ако трябва, ще разговаряш с тези хора, ще ги проучиш внимателно. След това ще обмислиш, как ще се възприеме това решение, какви предложения за него да направиш. Тук беше: "Ето ви, нали, ние трябва да вземем това решение заради Европа, – оправдаваш се с Европа, - Ще ви дадем тук едни пари и се оправяйте.“ Горе-долу така изглеждаха нещата, което не е  добър подход. И това всъщност показва начина на мислене на хората, които трябва да вземат решения. Така беше и със земеделците. Окей, там идеята беше: ето ги едни зърнопроизводители, които са големите богаташи, и ние няма да им даваме пари, и ще пуснем да освободим пазара, защото така е много готино. Ама извинявайте, особено на г-н Василев – искам да се обърна към него: малко да прочете Даниел Канеман, който взе Нобелова награда за икономика, а е психолог. Той разби един мит, в който г-н Василев вярва, че хората сме рационални същества. Докато ние взимаме решенията, свързани с пари и нещата, които трябва да ни движат, алчността и пресметливостта, ние дори тогава взимаме решенията ирационално.  И да вникне, да разбере защо хората взимат такива решения. И  че е много важно как решението ще бъде възприето на сублимално, или подпрагово, или подсъзнателно ниво – дали като заплаха или като възможност. Не може непрекъснато да налагаш решения, които изглеждат като заплаха, пък дори и да са най-правилните, и същевременно да очакваш друга реакция. Нека да му кажа на г-н Василев също така да прочете, че е напълно доказано, че за най-, най-, най-рационалните хора на света, тези, които взимат решения на Уолстрийт, ориентирани изцяло върху печалбата, има изследвания, които доказват, че всъщност техните инвестиционни решения се влияят дори и от имената на компаниите, не от нещо друго, от имената – дали им звучат лесно за произнасяне или трудно. И това са психологични доказателства за ирационалната природа на хората, в която няма нищо лошо,  защото тази ирационална природа ни помага да оцеляваме. Тя не е блюстител на истината, ние не сме същества, които винаги търсят справедливостта, ние искаме да оцелеем. И тази природа ни пази. Когато ти поднесеш нещата така, че звучиш като заплаха за хората, може да получиш само този отговор. Когато сложиш всички под един кюп: зърнопроизводители, производители на овошки, производители на зеленчуци, хора, които се занимават с животновъдство и т.н.,  няма какъв друг отговор да го получиш, освен този. Първо помисли, "Три пъти мери, веднъж режи“ – простичък съвет на един терзия, но важен.

Международните събития, конфликтите, които избуяват на земното кълбо, те оказват ли влияние?

О, безспорно ще окажат влияние, разбира се.

Войната в Украйна, войната в Израел?

Ами това в контекста на моята наука и на разсъжденията, които изложих до момента, това още повече отнема чувството за контрол над събитията, още повече ги провокира, още повече създава това впечатление и чувство за несигурност, с което ние живеем вече три години, може би. Тази колебливост, тази несигурност е най-опасното нещо за хората. Разберете, от чисто психологична гледна точка това е голямата разлика, ако щете, между обществата, които са живели преди да станем земеделско общество, т.е. дългите години, през които сме живели в малките племенни общности, в които се превръщаме сега. Онова, което е направило обществата големи и способни на големи дела, е способността да останеш на едно място, да произвеждаш достатъчно храна и блага и да се множат хората. Това е създало чувството за сигурност, за стабилност и предвидимост. Когато това чувство бъде разклатено, ние веднага се трибализираме, ние се превръщаме в ония племена, които са били от фамилни групички, които са оцелявали, местили са се постоянно, не са били сигурни за храната на утрешния ден и са ядели веднъж на три дена, наплюсквали са се като хищници и след това каквото дойде. Малко са им били възможностите да съхранят нещо, да го запазят. Затова сме били различни като общества. Когато на едно общество, като което сме ние, земеделско общество, дали на базата на пшеницата или на базата на ориза, няма значение, му отнемеш това чувство по различни причини, това неминуемо води до много тежки и подсъзнателни последствия за способността на цялото общество да решава големи проблеми и за увереността му. Затова няма как ние да се откъснем от тези процеси, и те със сигурност ни влияят. А в конкретната ситуация предвид нашата психологична кондиция и чувството за благополучие, още повече ще ни повлияят, за съжаление негативно.

Спасението? Или то е: "спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се“?

Знаете ли, колкото и банално да звучи, понякога както в един клип казаха "То си ни мина от само себе си“, времето лекува всичко. Но ако трябва да се отнасяме така по-скоро, да имаме някаква увереност, е, че нашият народ е адаптивен народ, при всички положения рано или късно ще излезе навън и ще види, че облаците са се разсеяли и че може да потърси съседа си и да свършат някаква работа. Убеден съм, че сгъстените облаци и във вътрешен, и в международен план в момента плашат много хора, карат ги да бъдат нервни, неспокойни, заядливи…

Но пък сплотяват правителството. Сглобката не се разхлабва.

Но пък сплотяват правителството. Надявам се това правителство да достигне до две от заветните ни цели: "Шенген“ и Еврозоната. Защото не е необходимо всички хора да разбират дълбочината и смисъла на тези решения, но те са фундаментални, както беше фундаментално решението да влезем в Европейския съюз и НАТО. Каквото и да приказват повечето хора, откакто сме влезли в Европейския съюз, ако щат да критикуват тези последни 12 години, нали, имаше всякакви приказки, които се изприказваха, но всъщност благосъстоянието на хората нарасна. Вижда се по всичко. Време е да променим мисленето си, време е да станем европейци психологически, ние материално започваме да ставаме европейци. 

Цоня Събчева