Първан Симеонов, изпълнителен директор на "Галъп“, в интервю за годишния обзор на "Радио "Фокус“.



Г-н Симеонов, вие сте гост на обзора на Радио "Фокус“. Как бихте описали годината, която изпращаме – 2022? 

Доста неприятна година и във външнополитически, и в икономически, и във вътрешнополитически план.  

Може ли да се нарече 2022 "годината на правителството на Кирил Петков и след това“? 

Да. Все пак имаше само едни избори, за разлика от предходната година, когато имаше три парламентарни избора и два тура на президентски избори. Така че да, годината може да се раздели условно на две – първото полугодие, доминирано от правителството на Кирил Петков, и следващото полугодие, второто, доминирано от политическа нестабилност. Но боя се, че основният знаменател на тази година, обединяващ и двете полугодия, беше за съжаление войната.  

В какъв капан през 2022 г. влезе България? 

Надявам се да не е влязла във финансов капан. Това е най-важното. Иначе капан можеше да се окаже и ситуацията с Македония. Благодарение на дълготрайното, сравнително дълготрайното българско вето Френското предложение всъщност съдържаше нелоши за България клаузи. Може би затова и не биваше да се бърза. Продължавам да смятам, че беше грешка от гледна точка на българския интерес вдигането на ветото. И това добро Френско предложение трябваше да има своето време за обясняване пред българите, защото българите останаха с впечатление, че пак България е отстъпила. Затова може би не трябваше да се бърза, иначе предложението беше добро. И за съжаление, оттатък границата се проявиха неприятни процеси. Казвам "за съжаление“, защото хората от двете страни на границата споделят обща история и няма как да не съжаляваме, когато тази обща история не е повод за събиране, а повод за допълнително разделяне. Така че и там можеше да се окажем в капан. Но по-скоро в момента Скопие е в капан, защото топката е в тяхното поле така да се каже. И разбира се, още един капан има – България остава в капана на чакалнята за "Шенген“.  

Според китайския йероглиф "криза“ означава и "възможност“. В българска интерпретация "криза“ означава "следваща криза“. Какви варианти ни чакат? 

Въпросът е да не стават по-сериозни кризите. Ако се редуват, не е нещо, което не сме виждали. Както се казва, пак в добрите стари "Фейсбук“ мъдрости – живели сме в криза, не е нещо особено. Извинявам се, но ние сме българи в крайна сметка, оцеляващи същества и преди всичко в последните 30 години сме скачали от криза в криза. Т.е. въобще не сме изнежени и сме, струва ми се, подготвени, макар че може би вече поредицата от кризи носи умора. Та, ако е поредица – ок, обаче ако ескалира, е лошо. Давам пример: ако се окаже, че политическата криза започне да прилича на криза на демокрацията, т.е. хората да започнат да си казват, че самите партии като институции на гражданското общество, като организации на гражданското общество са неефективни, не тези партии, а партиите въобще, и тогава хората да се размечтаят за други модели на управление. А това е прекият път към едни по-опасни форми на управление. Това – първо. И второ – да не вземат да се размечтаят хората за някакво драстично променяне на правилата на играта, така да се каже. Т.е. сега да решим примерно да си променим Конституцията и т.н., и т.н. То е свързано с първото, което казах, но знаете ли, ние едно правителство не  може да направим – какво ни кара да мислим, че Конституцията си можем да променим, т.е. да си рестартираме държавата? Мен ако ме питате, възможно най-малко трябва да мислим за такива неща. Не може при първата възможна по-продължителна криза ние да решаваме, че трябва да преучредим държавността си. Напротив, напротив. Струва ми се, че сегашната Българска конституция дава в лицето на президентската институция нелош буфер за такива ситуации – давам просто пример. Въобще, струва ми се, че една от големите опасности в момента е настоящата политическа криза да прерасне в някаква по-сериозна и още по-лошо – ние да я привидим и съответно да я произведем като някаква по-сериозна. 

Дали пък няма да се осъществи догодина идеята на Слави Трифонов за референдум за президентска република? 

Ами да видим, но това е само единият вариант на обостряне на ситуацията. Другият вариант на обостряне на ситуацията е някой радикален гражданин да отбележи добър или още по-добър резултат да го кажем така. В такива запушени ситуации отпушването може да дойде на ненадейни, опасни места. 

Как можем да излезем от безизходицата, в която изпаднахме? Дали хоризонтът на местните избори ще ни помогне? 

Местните избори са хоризонт за партиите. Не съм сигурен дали са хоризонт за обществото. Като казвам партиите и обществото – неслучайно го правя. Много сериозна става дистанцията между партиите и обществото. Обществото не е толкова радикализирано, напротив, обществото много благоразумно се сниши. Мисля, че почти няма дори протести, въпреки че има обедняване, въпреки че има икономически несгоди, международна несигурност. Българите реагират  благоразумно. Да, разбира се, синдикатите скочиха, но те винаги скачат в тези моменти на годината. Обратно – елитът е този, който създава проблеми. Политическият елит в момента създава проблемите помежду си първо и второ и по-важно – между себе си и българското общество. Това отчуждение на елит и общество, тази липса на брожения долу и безмерно брожение горе, това може да създаде проблеми, това може да създаде проблеми несъмнено. И знаете ли, какъв може да бъде изходът от това? Изходът от това може да бъде мостове между политическите сили, не виждам друг възможен изход. 

Да, защото какви ще бъдат последиците от политическия спектакъл, който всекидневно се спретва пред българското общество, независимо дали то вече му обръща внимание или не. 

Е, последицата е точно тази – че спира да му обръща внимание. Спектакълът започва да зацикля и някак си всеки спектакъл би трябвало да има някаква кулминация, развръзка, след това епилог. Нищо такова. Ние просто виждаме епизод след епизод, някакво линейно действие на спектакъла и това спира да бъде интересно. 

Защо се провали политическият диалог между президента и парламентарно представените партии? 

Донякъде защото президентът не иска да бъде отговорник за несгодите. Може би и затова той се дистанцира навреме от "Продължаваме промяната“ – формация, която така да се каже беше на неговата сметка и съответно нейните несгоди щяха да бъдат на неговата сметка. Преди това – известно е добре – се беше дистанцирал и от ГЕРБ. Така че той остава дистанциран от двата най-големи електората в страната и това резултира в липса на диалог с партийната прослойка. С началото на войната едни от хората, които обръщат най-голямо внимание – и с право, разбира се – на тези военни действия, "Демократична България“, също се раздалечиха от президента, просто защото неговата позиция е в синхрон с преобладаващата в българското общество позиция и е малко по-мека, вижда се. И не на последно място, г-жа Нинова привижда президента Радев като възможна конкуренция в пространството на лявото и лявоконсервативното в България, съответно и там има брожения, макар че електоратът на БСП продължава да припознава президента Радев като една от най-авторитетните фигури. Казано кратко, заради политическо позициониране и заради международната обстановка президентът остана в обтегнати отношения с почти всички партии по терена. 

Какви очакванията имате за догодина, за 2023 г.? 

Имам надежди по-скоро, не очаквания.  

За какво? 

Ами ще ми се, ще ми се да бъде намерена формула за ефективно управление на страната, защото в противен случай могат да закърнеят функциите на партиите в България. Те вече години на практика не упражняват властта. И това може да доведе до политическа недостатъчност, както с вас го наричахме по-рано тази година, и между другото тогава прогнозирахме, за съжаление правилно. 

Каква формула обаче сега можем да потърсим? Как трябва да изглежда тя? 

Знаете ли, формули, възможни формули – много. Но ще ви кажа коя за мен е формулата. Въпросът предполага много кратък отговор, но няма как да съм кратък, ще видите. Първо, едната формула е да речем евроатлантически формации. Хубаво, ама много далече от обществото ще останат. Българите – няма да крия, не са най-големите евроатлантици. Втори вариант да речем – да се съберат старите партии, ГЕРБ, ДПС, БСП. Видяхме го с хартиената коалиция. Това изглежда системно, изглежда благоразумно, изглежда консервативно като подход. Хубаво, ама ще изглежда отвратително. Може да има протести пак и това е идеалното за "Демократична България“ и "Продължаваме промяната“. Всякакви други варианти могат да се измислят, но нито един от тях няма да изглежда естествен. Защо? Защото в България в момента има много естествено разделение: от едната страна – консервативни, балкански, доста грозновати на моменти формации, от другата страна – прозападните, либерални, прогресистки ентусиасти в лицето на "Продължаваме промяната“ и "Демократична България“. Това е почти вечното за свободната история на България в последния век и половина кажи-речи разделение между стари и нови, между млади ентусиасти и благоразумни консерватори. То обикновено съвпада и с естественото в България деление Изток-Запад. То е и поколенско деление. То е и географско деление – София и големите градове срещу…  нека го кажем така, център-периферия. Въобще, както и да го гледаме в България, в последните 30 години делението винаги е било такова – ориентирани към реформа срещу носталгични. Викахме му комунизъм-антикомунизъм, ама то всъщност беше напред или назад. После му викахме статукво срещу промяна, ама то на практика е същото. Статукво срещу промяна значи традиция срещу реформи, нали така? Това е същото – напред-назад, отворено-затворено. Сиреч – в момента в България имаме абсолютно естествено политическо представителство, абсолютно естествено деление. Заради безизходицата, в която се намираме по конюнктурни причини, ние на това естествено нещо, вместо да му се радваме, го приемаме като трагедия. И тук идва отговорът на вашия въпрос – затварям огромната скоба: за да бъде устойчива една конструкция в България, ето тези две трябва да се разберат. Не евроатлантиците да се разберат, старите да се разберат, младите да се разберат – трябва да се разберат едните и другите, защото това са двете естествени течения в България и ако те не се разберат, все едно никой не се е разбрал. Казвам го просто. ГЕРБ и "Продължаваме промяната“ трябва да намерят някакъв начин да бъдат заедно. Това обикновено минава през различни отстъпки. По-малкият проблем са Петков и Василев. Те са доста гъвкави и лесно биха отстъпили. Струва ми се, че по-трудно би отстъпил един човек – Бойко Борисов. Казано свръхкратко – може би една от основните пречки за намиране на някакъв изход от ситуацията е личната политическа биография на Бойко Борисов.  

Което какво означава?  

Означава, че той трябва да даде стъпка назад. 

Да се оттегли от политиката, да се оттегли от ръководството на партията? 

Да, спорно е вече от какво е останало да се оттегля. Той всъщност се е оттеглил от много неща. Но хайде да го кажем малко по-абстрактно – въобще ГЕРБ да спре да прилича на личен антураж на Борисов. ГЕРБ има много повече да даде от това неизменно да охранява преносно, а понякога и съвсем буквално, Борисов. Разбира се ГЕРБ е партията на Борисов – това е несъмнено, но не бива да се прекалява. Не бива да се прекалява, защото вижте – ГЕРБ има експертизата, има опита, дори самият Борисов има още  какво да даде, но при всички положения личното честолюбие не е добър съветник, не е добър съветник. Аз напълно разбирам Борисов, той има за какво да си връща, най-общо казано, и в човешки, и в политически план, и напълно разбирам, че от другата страна май също прекалиха, но порочният цикъл на отмъстителността не работи добре за държавата.  

Можем ли да видим преиграването на мача в 49-я парламент? 

Ами да, ама стига сме го преигравали. Давайте нов мач да започваме. 

Много ви благодаря за този анализ и за времето, което ни отделихте. Хубава и щастлива Нова година! 

Благодаря ви. Успешна година за вас и вашите слушатели и честито да бъде Рождество Христово! 

Цоня Събчева