Проф. Румен Христов, председател на Съюза на демократичните сили, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България" 

На 1 февруари България отдава почит към жертвите на комунизма. Възникнал по предложение на двама бивши лидери на Съюза на демократичните сили (СДС) и президенти на страната Желю Желев и Петър Стоянов, на този ден се прекланяме пред жертвите от разстрелите на т.нар. Народен съд, на погубилите живот в концентрационните лагери, на избитите без съд и присъда. Официалното отбелязване е от 2011 г., когато е утвърден с решение на правителството на ГЕРБ. След 9 септември 1944 г. за няколко месеца в страната по политически причини са убити и безследно изчезнали над 20 000 души. Изселените са близо 30 000, обявени и за врагове на народната власт. На 1 февруари 1945 г. т.нар. Народен съд осъжда на смърт трима регенти, 67 народни представители, министри, генерали и полковници. Всъщност България е единствената държава, която екзекутира своя парламент. За периода 1945-1953 г. броят на политическите процеси у нас надхвърля 106. Следващите години комунистическата власт без съд и присъда въдворява, измъчва и убива хиляди българи в лагерите на смъртта в Белене, Ловеч, Богданов дол, Скравена, Куциян и други. Все още няма сигурни данни за загиналите от нечовешките условия в тях. Терорът продължава и до 70-те години, макар и не с такава интензивност, а през 80-те години се изражда и в насилствената асимилация на мюсюлманското население – турци, помаци, татари и роми, известна като "Възродителния процес“. Каква е историческата поука от кървавия период, през който българи избиват българи? Наш гост е председателят на СДС проф. Румен Христов. Проф. Христов, с 1 февруари реших да започна нашата среща.

И според мен правилно започваме с тази срамна дата за българската история, защото българи избиват българи – нещо, което никога повече не трябва да се случва.

Защо трябва да я помним? Защо историята, която я предизвика, продължава да остава непрочетена?

Защото част от обществото, или по-скоро една политическа партия, не иска да прочете тази история, не иска да признае вината си и не иска да се извини на българските граждани. Аз смятам, че Българската социалистическа партия (БСП), която произхожда от Българската комунистическа партия (БКП), носи вина за това, което се е случило, и нямаше нищо лошо – напротив, да поиска покаяние, да направи покаяние и да поиска прошка от българските граждани, но това така и не се случи. И предвид на това, че аз обследвам този проблем, не от научна гледна точка, а от гледна точка на традициите на моята партия, на СДС, която в основата си е антикомунистическа, неслучайно казвам, че трябва да помним тази дата, пък и изобщо комунистическия режим, защото по моя справка България днес има някъде близо 1000 улици, които са именувани "Георги Димитров“, "Димитър Благоев“, "Бузлуджа“ и т.н., в много населени места има все още паметници, възхваляващи оня режим. И какво се случва? Малко дете, което не помни историята – в училище не се учат тези неща, вижда определена скулптура или някакъв паметник, който обикновено се слага, поставя, инсталира, монтира, за да напомня на гражданите, че този, който е изобразен там, или тези, които са изобразени там, са направили нещо добро, те са пример за подражание. Тъкмо обратното е това нещо, но така или иначе, законът, който обяви комунистическия режим за престъпен и който изискваше да бъдат премахнати комунистическите символи, не беше изпълнен докрай. И тази неяснота или умишлено замитане под килима ни следва през целия наш преход от 33 години.

Дали ще дойде момент, в който ще можем да прочетем и тази мъчителна страница от нашата история, проф. Христов? Дали ще можем да узреем до национално помирение?

Много е важно да се случи това нещо. Всъщност жертвите простиха, палачите не простиха. Те не се считат за виновни, те не се извиниха, те не се покаяха, те не простиха и това е нещото, което ме кара да се бунтувам от дъното на душата си, защото в крайна сметка една дума, едно извинение за всички тези човеконенавистни действия и отношения към твоите братя и сестри български граждани заслужава това, изисква този жест и реверанс към жертвите.

Ние се изненадваме постоянно на отношението в Македония към нашата страна, на остатъците от Титовия комунизъм там, но защо не погледнем и в България, че ние имаме град Димитровград, който носи името на Георги Димитров? Кога ще намерят край комунистическите символи?

Не знам, това е много сложен въпрос. И Благоевград си имаме, и Велинград си имаме, и Димитровград си имаме. Иначе сте права, ние основателно искаме да бъдат отворени архивите на УДБА, за да видим и какви престъпления е имало в съседната нам Македония, но това до голяма степен важи и за България, макар че в България се прие Закон за разкриване съпричастността към репресивните служби на предходния режим. Да, там нещо се направи, но както казвате вие, символиката, това, което е видно, което го виждат гражданите, което се набива на очи, така и продължава да си стои и като че ли свикнахме да живеем с него, и като че ли ще продължим да живеем и за в бъдеще – нещо, което не е в полза на  поколенията. Така мисля аз.

Лошият прочит и по-точно липсата на прочит на историята поражда и до днес всякакви гафове, които могат да бъдат наречени политически, но поражда и пълно неразбиране, липса на адекватност към ситуацията. Вие излязохте от СДС с декларация, възмутени от думите на депутата от "Продължаваме промяната“ Даниел Лорер, който казва "Господинът, който беше атакуван в Северна Македония, не е български гражданин. Той се самоопределя като човек с българско самосъзнание. България трябва да защитава преди всичко своите граждани“. С този манталитет докъде ще стигнем?

Да, абсолютно сте точна и права в цитирането на г-н Лорер. Аз съм изненадан от това, което казва потомък на българските евреи, защото можеше по същата логика да не бъдат спасени – разбира се, това нямаше да бъде допуснато, но да бъдат определени като граждани с небългарско съзнание, независимо че са български граждани. Вижте, ако говорим за това, кой формално притежава български паспорт, като знаем, че процедурите за неговото придобиване не са толкова лесни, и този, който е с българско самосъзнание, за мен като че ли този, който има българско самосъзнание, без значение дали носи в джоба си паспорт или не, но носи в сърцето си българското, носи българската кръв и се определя като такъв, този е по-важен и по-близък до нас. А що се отнася до реакцията на ПП, аз не се учудвам, защото първата държава, която беше посетена от г-н Кирил Петков, след като встъпи в длъжността си министър-председател, не беше Белгия и Брюксел, не беше Германия, не беше Франция, беше Македония. Без официално решение на Министерския съвет, без санкция на Народното събрание, без подготовка от Министерство на външните работи. И той не постави въпроса за българската история, когато отиде там. Той не попита защо няма примерно Закон за реституцията. Защото едно от изискванията на Европейския съюз е незаконно отнетото имущество да бъде върнато на тези, които са били насилствено лишени от него. И в България има такъв закон – "Лучников“. Той, както знаете, действа от много години, близо 30 години вече. В Македония няма. Защо повдигам този въпрос? Защото ако повдигнем този въпрос, ще видите, че много голяма част от българите, които са били принудени да напуснат Македония, имат основателно право да претендират за имоти в Северна Македония. А какво остава с документите, за които преди малко говорихме, на УДБА и на македонското разузнаване? Ако те бъдат отворени, ще видим и за безчинствата, и за гоненията, и за репресиите спрямо българските граждани. С други думи, г-н Петков и неговата партия много, много повърхностно погледнаха на тази голяма рана и на тази голяма обич, която имаме към Македония ние, българите, и не се учудвам, че г-н Лорер от тази партия реагира по този начин. Да, ние подкрепихме членството на Македония в Европейския съюз, но когато членуваш в един клуб, в едно семейство, каквото е Европейският съюз, ти трябва да спазваш правилата, а те не ги спазват. Тази омраза към България продължава. Тя се задълбочава и аз там виждам дългата ръка на Русия през Сърбия, която не иска да има прозападни Балкани. Това е моето мнение.

Трябваше ли да се стигне до ситуацията от Държавния департамент на САЩ да ни предупреждават: Вашингтон призовава София и Скопие да спрат с ескалацията? Извинете, но за каква ескалация на напрежение говорим от българска страна?

Напълно съм съгласен с вас и с въпроса ви. От българска страна няма ескалация. Напротив, ние като по-голям брат винаги сме отстъпвали, винаги сме помагали. И ако върнем лентите назад, ще видим, че между 1941 и 1944 г. т.нар. нови територии, присъединени към България, получават между 25 и 50% от бюджета на България. Там се строят пътища, болници, ремонтират се църкви, отиват ентусиасти. Да не говорим и колко доброволци отиват и дават своя труд, своя дан за въздигането на Македония. Така че ние никога не сме били част от лошите. Ние винаги сме подавали ръка, опитвали сме се, както знаете – вие сте свидетел, човек с дълъг опит и в областта на журналистиката – ние първи признахме Република Северна Македония. Ние направихме много жестове и аз не съжалявам, че сме ги направили. Съжалявам само, че те не оценяват тези жестове. Има една невероятна омраза към България, за която аз не мога да си обясня, на какво се дължи.

Тя не е ли външно инжектирана с вътрешна пропаганда?

Може би да, но по-скоро тук не виждам дългата ръка на САЩ, а по-скоро дългата ръка на Путин и на Русия, които не искат мирни и стабилни Балкани, не искат прозападно ориентирани Балкани. Така хибридната война продължава. Елементарен пример да дам на отношението на Русия спрямо България – така прословутите разрешителни за пътуване на наши камиони, на руски камиони до България, на български камиони до Русия. Ако не се лъжа, с последното решение на Министерствата им на външните работи и на транспорта на 16 европейски държави се дават разрешителни, на нас – не. България е обявена пак за вражеска държава от Русия. Т.е. Русия има траен интерес спрямо България, тя има траен интерес спрямо Балканите. Понеже те са близко и знаем, че през годините, през столетията, през вековете се говори, че Балканите са буре с барут, и предпочитат тук да няма стабилност, да няма добросъседство, да няма братски взаимоотношения с Македония. Но вижте, ако ние успяваме по-често да срещаме македонци с българи, или по-скоро български македонци с българи, които живеят в България, ще видим, че тази разлика, която е натрапена през годините, ще бъде стопена много по-бързо, защото кръвта вода не става. Това е истината.

Това ли е пътят, проф. Христов?

Според мен да. Според мен да и може би по-скорошното влизане в ЕС на Македония, разбира се, след като изпълни всички условия. И ние там трябва да бъдем много категорични, защото имаме гласуване отново за приемането на Македония от страна на България, там приемането в Европейския съюз, както знаем, става с единодушие, така че нека да не водят тази война срещу нас, защото ние пак трябва да ги подкрепяме. Но влизането на Македония в Европейския съюз, след като изпълни всички изисквания и критерии най-вече спрямо България, е добре дошло, защото тогава движението ще бъде още по-свободно, най-вероятно ще има инвестиции в една и в друга посока, ще има обмен на граждани, на посещения, на срещи и всичко ще си дойде, макар и не толкова бързо, макар и след няколко десетилетия, на мястото. Защото преобладаващата част от другата страна, от западната страна на границата на България са българи с македонско гражданство. Поне аз така смятам.

Проф. Христов, да преминем и към дневния ред на политическите въпроси. Изслушахте на закрито заседание в Народното събрание годишните доклади на Държавна агенция "Разузнаване“, на Служба "Военно разузнаване“ и на Държавна агенция "Национална сигурност“ за по-миналата година, както и доклада на Държавната комисия по сигурността на информацията относно цялостната дейност по състоянието на защитата на класифицираната информация у нас. Няма да ви питам в подробности, защото заседанието все пак е било закрито, но каква бе полезността от получената, от чутата от вас, народните представители, информация от службите? Защо бе необходимо това закрито заседание, почти на финала преди закриването на самия парламент?

Аз ще бъда наистина много лаконичен по две причини. Първо – заради закритото заседание. Второ – на мен ми се наложи да изляза заради друго медийно участие в една телевизия и не можах да присъствам на всички доклади. Но това е изискване, годишната дейност на тези служби да бъдат отчетени пред българския парламент с доклад, да, на закрито заседание. И най-вече нещата, които ни вълнуваха, както се досещате, са свързани с войната и позициите, които са заемали нашите служби. Така че по-скоро повече няма да коментирам, но това е утвърдена практика и изискване. Това е отчет своеобразен, важен и според мен това трябва да продължи и за в бъдеще, макар че то и законовите разпоредби изискват всяка година да има годишен доклад за дейността на тези служби.

Проф. Христов, защо оставаме с впечатлението, че в края на парламента народните представители се разработиха?

Ами правилно ви е впечатлението. Малко стахановски го даваме – много законопроекти, удължено работно време, извънредни комисии, постигане на сериозен консенсус. Днес гласувахме няколко законопроекта. В общи линии някои от тях минаха примерно 149 на 0 "за“. Единодушие някакво цари. В крайна сметка, когато виждаш, че времето накъсява, а пък има важни неща, които касаят България и които с малко повече усилия могат да бъдат постигнати, си струва да бъдат направени тези усилия. Но искам да подчертая нещо друго. За тези четири месеца българският парламент, 49-то Народно събрание по-точно…

48-то.

А, 48-то, извинявам се.

49-то е следващото.

Много бързо почнахме да ги броим. 48-то Народно събрание прие повече закони, отколкото 47-то, което беше с горе-долу осеммесечен срок, имаше редовно правителство, така че то беше сравнително ефективно. Ние нямахме ярко изразено мнозинство, но лидиращата формация ГЕРБ-СДС умело управляваше процесите, ако мога така да се изразя, и това доведе до рационално подреждане на програмата и приемане на доста закони, които бяха важни и които касаеха живота на българските граждани. И законите, свързани с Плана за възстановяване и устойчивост, и законите, свързани с прословутата съдебна реформа, и удължаването на бюджета от 2022 за 2023 г., за да могат да работят всички институции. Така че беше свършена немалко работа, можеше и, примерно, да търсим някакво съгласие за съставяне на правителство, но не се получи. Ще опитаме в 49-я парламент.

Вие сте университетски преподавател. Каква оценка слагате на работата на този парламент?

Трудно 4,5-5.

Е, сигурно студентите много ви обичат, снизходителен сте.

Да, истината е, че не пиша двойки, връщам, но не пиша двойки.

Личи си веднага. Щом на този парламент слагате петица, какво остава за студентите. Да ви попитам, вече очевидно е, след края на седмицата парламентът приключва работата си, тръгва се към предизборна кампания. СДС как ще се яви? Събирате се в петък, за да решите…

Да.

… в каква коалиция ще влезете. Какви са нагласите?

Нагласите са да продължим тази коалиция. Тя е успешна и за колегите от ГЕРБ, надявам се, и за нас. Да, действително 110 души е органът ни Национален съвет, който взема решение как да се явяваме на избори. Но аз съм разговарял с повечето ни областни председатели и нагласите са да продължим в същата коалиция, още повече, че като гледаме новото формирование, което за мен е новото ляво, новата левица, нашите партньори останаха единствено ГЕРБ. В дясно останахме ГЕРБ и СДС.

А доколко е вярно, че сте получили неофициални покани за коалиция с "Демократична България“ и "Продължаваме промяната“?

Имало е такива подмятания и подпитвания от страна на колеги най-вече от "Демократи за силна България“, но не на национално ниво ръководства, а на областни и на общински. При мен и при колегите от Националния изпълнителен съвет – това е изпълнителният орган, който се състои от 11 души, не е имало разговор в тази посока. Аз ръководството на "Демократична България“ ги виждам всеки ден, те са пред мен, сядат пред мен, говорим си, но не е имало такъв разговор, в интерес на истината.

За този парламент много усилено се говореше, че на някакъв етап би била възможна евроатлантическа коалиция. Не се състоя. В следващия парламент обаче дали ще се състои, като виждам искрите, които прескачат между ГЕРБ-СДС и "Демократична България“ и "Продължаваме промяната“?

Вижте, моето мнение е, че политика с омраза не се прави, не се осъществява. Аз това, което съм научил през всичките тези години, занимавайки се с политика, е, че в политиката никога не трябва да казваш "никога“. Понякога се налага да се правят компромиси. А иначе в сте много точна и много права – евроатлантическото мнозинство в този парламент в лицето на ГЕРБ-СДС, "Демократична България“ и "Продължаваме промяната“ беше от 140 души. Ако прибавим и още едни евроатлантици в лицето на "Движението за права и свободи“, бяхме 176 – ние имаме конституционно мнозинство. Аз имам чувството, че колегите от "Демократична България“ и от "Продължаваме промяната“ не харесват резултата. На мен малко ми прилича примерно на Световно първенство по футбол, загубваш финалите и казваш "Не, тоя резултат не ми харесва, искаме да преиграем мача един, два, три пъти, докато победим ние“. Имам такова усещане, че ще ходим на избори, докато те станат първа политическа сила. Ето сега самото обединяване за мен е не много логично, защото доскоро колегите от "Демократична България“ заявяваха, че са десни, макар че там единият субект е ляволиберален, другият, зелените по дефолт са левица и "Демократи за силна България“, които са произлезли от СДС и са близки до нас – не крия. Та, те бяха забили своите жалони в дясното пространство, но сега, отивайки при новата левица – те самите колеги от "Продължаваме промяната“ заявиха, че са с леви разбирания, с леви виждания, социалната политика е важна, а не тази на предприемача и бизнеса. Знаете, какво е отношението им към бюджетния дефицит. Те съвсем се изпразват от съдържание по отношение на десните си възгледи и действително се получават два блока – един ляв в лицето на ПП-ДБ и един десен в лицето на ГЕРБ-СДС. Разбира се, има стара левица в лицето на БСП, която е на политическия терен, и имаме една центристка либерална формация, която е ДПС. Няма да е по-лесно в следващия парламент. Много, много ще бъдат разочаровани от резултата на последния мач, на който ще ни заведат, но дано надделее разумът и не отидем отново да преиграваме, за да видим дали няма да ни се подобри резултата.

А как гледате на тази концепция: местните избори да определят хода на парламентарните и на управлението на държавата? Няма защо да крием, вашите колеги от другите партии изчакват резултатите от местните избори, те са чак през есента. Това не обрича ли 49-я парламент, твърде възможно и 50-я?

Голяма грешка ще бъде, ако няма правителство в 49-я парламент, защото има много важни закони, които трябва да бъдат приети, и много важни решения, които трябва да бъдат взети. Вижте, няма гаранции, че едно редовно избрано правителство ще завърши четиригодишния си мандат, но то има хоризонт четири години. И когато отидеш да преговаряш, било за еврозона, било за "Шенген“, било за програми като Плана за възстановяване и устойчивост и неговата преработка в частта "Енергетика“, те искат да видят какъв е хоризонтът на тези, с които преговарят. Така или иначе, хоризонтът на служебните кабинети е ограничен и те основателно – като казвам те, имам предвид нашите партньори в Европейския съюз и на Запад, основателно искат редовно правителство, с което се надяват да водят диалог, преговори, разбирателство, или пък неразбирателство но с хора, които имат хоризонт от 4 години. В тоя смисъл ще бъде изключително грешно според мен да се обвързват изцяло местните избори с парламентарните избори. Те са много различни. Аз ще ви дам пример за нашето решение, на СДС – местните структури да имат право да решават как да се явяват на изборите за кметове, кметски наместници и общински съветници. На много места ние участваме заедно с ГЕРБ, но има места, където участваме с други политически формации, примерно с ВМРО самостоятелно или с представители на "Демократична България“. Нямам предвид най-големите градове като София, Варна, Пловдив и още няколко, там по-скоро личността е важна, този, на когото имат доверие, този, когото познават, този, от когото очакват, че той ще решава ежедневните им проблеми. И от тази гледна точка политиката на държавата е свързана с управлението на общините, но не е чак толкова зависима или не бива толкова много да зависи от управлението на общините. По-скоро управлението на общините зависи от управлението на държавата.

Какво трябва да се случи, за да се преодолее блоковото разделение между партиите и да се премине към…

Блоковото?

Да, блоковото. И да се премине към мъдро съставяне на правителство – защото сега имаме ГЕРБ-СДС, от другата страна имаме "Демократична България“ – "Продължаваме промяната“, имаме ДПС, които са в средата, "Български възход“, който гравитира според ситуацията, "Възраждане“, които са бамбашка, и т.н. Какво трябва да се случи, за да се стигне до политическия разум?

Обединение около национални приоритети.

Кои са те?

Това, което беше заявено като приоритети от страна на "Продължаваме промяната“ и "Демократична България“, е нещо, което отстоява и СДС много преди тях. Същото важи и за колегите от ГЕРБ. Те също се борят за всички тези национални приоритети – и за еврозоната, и за "Шенген“, и за бюджетният дефицит, и бюджетната дисциплина, и за отношението към Русия и подкрепата на Украйна. Това са неща, които са подкрепени, които са формулирани, които са изведени като важни за нацията ни от СДС и ГЕРБ. Няма нищо лошо, че сега се припознават от колегите от "Продължаваме промяната“ и "Демократична България“, но можем да седнем да говорим по тези теми, да сложим приоритетите на масата, да видим кое ни обединява и кое ни разединява, и ако това, което ни обединява, е повече от това, което ни разединява, да търсим съставяне на правителство. А иначе за блоковете, за които вие споменахте, между другото, двуполюсният модел или с леки нюанси е стабилен, устойчив модел. Старите демокрации имат двуполюсен модел – имам предвид и английския модел, либерали и консерватори, Демократическа пария и Републиканска в САЩ и още  редица държави в Европейския съюз. Но и самият Изборен кодекс, който в България се ползва – системата Хеър-Ниймайер, предполага фрагментиран парламент. Той от една страна не е много полезен и лесен при формирането на правителство, от друга страна пък погледнато, той дава много широка представителност на българските граждани в парламента, защото иначе двата блока, каквото успеят да вземат – вземат, и останалите малки формации не са представени. Въпрос на избор на обществото е, дали ще искаме стабилност и липса на разнообразие в парламента на различни мнения и визии, или ще искаме широка представителност. Дълъг дебат, няма да приключи днес във вашето предаване, за съжаление.

Цоня Събчева