Проф. Пламен Павлов, историк, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

Навършват се 115 години от провъзгласяването на Независимостта на България. С този акт през 1908 година българската държава отхвърля васалната си зависимост от Османската империя. В какъв контекст посрещаме празника, дали ако направим съпоставка между събитията днес и тези преди 115 години, няма да открием паралели, които съвсем да не са в полза на съвременниците ни? Наш гост е историкът проф. Пламен Павлов. Добре дошъл в аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“, проф. Павлов.

Благодаря ви. Радвам се, че може да разговаряме с вас и ще имаме достъп до вашата многобройна аудитория.

Политически или дипломатически акт е обявяването през 1908 година на Независимостта?

Той е и едното, и другото, тъй като става дума за едно събитие – наистина една от най-светлите дати в модерната българска история, което години наред беше някъде пратено в  периферията, беше табуизирано даже в някакъв смисъл по време на комунистическия режим, но което през последните вече 15 години, пък и от преди това, още от 1998 година достойно се завръща в нашия празничен календар и така все повече привлича вниманието и на нас, българите в скромните граници на днешната ни държава, и на българите от чужбина. Тъй като едно от основните послания на този акт е отправено именно към българите в неосвободените български земи. А що се отнася до това, с което вие започнахте, и то е много правилно, днешната ситуация създава сериозно поле за размисъл и като паралели, но и като някои сравнения, които за съжаление не са в наша полза.

Аз съм ви подготвила точно паралели, които да разгледаме сега с вас. Има ли аналог в обстоятелствата между 1908 година и сега? Безспорно времената са други, геополитическия контекст е различен, но не се ли опитва и днес България да отхвърли силно, почти заробващо чуждо влияние, подобно на турското тогава?

Има нещо подобно, и то това влияние през 1908, което България отхвърля, далеч не е само онова на Османската империя. До голяма степен това васално положение е било вече формализирано и никой в Европа и в света не е схващал България като васална, зависима, едва ли не подчинена на някого друг държава. По тази причина може би толкова късно се стига до подобно събитие, тъй като настроение за обявяване на пълна независимост е имало и преди това. И ние не можем да приемем, че по времето на Стефан Стамболов например, или да речем пък и след него, България изобщо отговаря на понятието васална държава. Но от друга страна не по-малко е влиянието и на външните сили освен Османската империя, и това на първо място е Русия. С риск да скандализирам някого все пак ще кажа, че руските намеси още с режима на пълномощията на княз Александър Батенберг, който е изцяло под грубата руска диктовка, бунтовете на тъй наречените "офицери русофили“, преврата още от 1886 преди това, който е отново под руско влияние, заплахите, които са от Санкт Петербург, те са не по-малко стряскащи, така да се каже травмиращи тогавашното българско общество. Достатъчно е да припомним, какво става по време на Съединението и как "освободителката“ Русия се обявява против съединяването на двете освободени части на българската етническа територия, оттегля своите офицери и т.н. Тъй че когато в 1908 година се обявява независимост, там в самия манифест е написано от Александър Малинов, има така едни много топли думи към Русия като освободителка, към руския цар и т.н., но по системата "думам ти дъще, сещай се снахо“ е казано, че България ще бъде вече независима държава на равна нога с всички останали. И това, колкото и да е парадоксално, го прави една партия, каквато е Демократическата, която е смятана за русофилска в всякакъв смисъл. Но виждаме, че е тогавашните така наречени "русофили“  са много различни от днешните путинофили, които на практика аз не знам, какви русофили са, тъй като човек ако има симпатии към руския народ, към неговата интелигенция, към неговата култура, не може да поддържа един ретрограден, мракобесен режим, който води война срещу съседна и то родствена държава, който нарушава безогледно, брутално международното право. Така че и тази аналогия колкото и да е далечна, същевременно е близка. И за мене особено кощунствено и дразнещо, и да не кажа нещо повече, това е, че днес хора, които искат да подчинят нашата родина на една ретроградна  чужда сила, която на всичкото отгоре ни е обявила за вражеска държава, спекулират с понятия като "независимост“, "национални интереси“, "родолюбие“ и т.н., като самото им поведение е илюстрация на точно обратното.

Какви проблеми България решава през 1908 година и какви днес?

Тя решава много сериозни проблеми, тъй като в дипломатически план ние имаме свои представители в повечето държави, но те нямат равноправен институт на останалите посланици. Освен това, в сила са все още някои от т.нар.  от този режим капитулации, който малко или много пречат на търговията, на тези клаузи, които Османската империя е приемала спрямо чужди партньори. Същото се отнася за железниците, за други жизненоважни сектори от управлението. Но преди всичко основният адрес на акта от 22 септември 1908 година е, че България стъпва достойно на европейската политическа карта, че тя не е забравила своите сънародници в неосвободените земи, и че няма да позволи на  тогавашния режим в Османската империя да ги превръща в отоманска нация или в нещо друго. Така че това правителство на Александър Малинов е по принцип едно стандартно за времето си правителство, но нещо, което е грях на комунистическия режим и на неговата историография е това, че нашите политици след Освобождението бяха малко или много окарикатурявани, бяха дамгосвани, бяха обвинявани в какво ли не. Разбира се, те имат своите грехове, имат своите слабости, имат своите недостатъци, но все пак България изгражда един елит, който е много различен за наше съжаление от днешния, и който е от образовани хора с визионерско мислене. И тогава примерно един английски наблюдател, който специално идва през 1908 да проследи събитията, Хенри Уудс пише, че като се влезе в България, се вижда една много добре подредена държава, където се обработват полетата, добитъкът се извежда на паша така, както трябва, горите, които се секат, веднага се залесяват, за да няма оголване на склоновете. Като че ли в момента имаме нужда от някакво подобно управление. И самият турски офицер, който го придружава, тъй като Уудс идва в София от Скопие, тогава в Османската империя, казва: "Когато управлението е добро и държавата се да развива добре“. Ние днес виждаме, че много рядко можем да кажем нещо подобно или пък дори някой да се опитва да управлява добре, опозицията, особено когато е свързана с враждебни на България сили, хвърля всички усилия да прави митинги, да свиква аграрния сектор и да прави някакви опити за ново Септемврийско въстание, което видяхме буквално тези дни. В крайна сметка обаче може да кажем, че правителство на академик Денков се справи според мене добре със ситуацията. Но ако се върнем към паралелите с 1908-а, значи тогавашното правителство, което е от осем души, то е илюстрация на националното единство. В него има трима външни българи, трима българи от чужбина, както бихме казали днес. А виждаме какви заклинания има в парламента, включително в момента, че не може хора, които са били в друга държава и имат да речем двойно гражданство – аз не съм подръжник на това да има двойно гражданство, става дума, че някакво такова много изкривено съзнание за българин се демонстрира, докато трима души от осем са българи от чужбина. Това са премиерът Малинов, който е бесарабски българин, ген. Данаил Николаев – патриархът на войнството, който е също бесарабски българин, и Андрей Ляпчев, тогава много млад, но един от бъдещите ни най-големи държавници, който е македонски българин. Освен това от тези хора трима са от Румелия и двама са от старата територия на княжеството от 1885. Това не е търсено съзнателно, но все пак един от проблемите, който решава акта на Независимостта, е скъсването с Румелия, тъй като де юре в международен план Източна Румелия не е изчезнала, и князът на България формално се назначава за генерал губернатор на някогашната, то не е толкова някогашна – става дума за броени години, автономна провинция на Османската империя. Така че с това категорично е заявено, че Съединението е факт и то ще бъде бранено докрай. И същевременно във формулата "Царят е на българите“, а не на България, тя между другото доколкото може да се съди от спомените, е предложена от тогавашния академик по математика Иван Салабашев,  министър на финансите, който е бил учител във Волгоград, който е участник в събитията след Априлското въстание, както пък ген. Стефан Паприков – военният дипломат, министър на външните работи, е участник в самото Априлско въстание в Панагюрище. Става дума за хора много мотивирани, с много широки възгледи, с много добро образование и визионерски гледащи в бъдещето. Сега като говорим днес за Коридор № 8, който и досега не се случва най-вече по вина на властите в Скопие, но тогава България се стреми да направи този коридор, а Османската империя не желае жп линията София-Скопие с оглед на тогавашните технологии, защото по този начин България получава изключително силно влияние както в Македония, така и в Западните Балкани. Ето примерно един приоритет на тогавашните политици, който днешните просто са длъжни да следват и да отстояват. И много други примери могат да се дадат, но акта на Независимостта, както го казах, той е насочени и към защита на икономическите интересни, към достойно присъствие на България, но той е вследствие на тази дълбока модернизация, която тече в България, особено от началото на ХХ век. И тогавашните чужди наблюдатели казват, че ние сме едно малко икономическо чудо, че сме Япония на Балканите, че сме нова регионална сила. А днес се задоволяваме с мрънкането, че сме предпоследни или най-често последни в Европа. Онези времена има да ни накарат върху какво да се замислим.

Каква е мотивацията на обществото през 1908 година и каква днес?

Много силна е мотивацията на всички да се постигне подобен акт независимо от лютите политически битки, ежби, политически борби за власт и т.н., на практика в основния масив от политически партии няма никакво колебание, че България трябва да стане независима. Единствено левите партии, най-вече тесните социалисти, донякъде широките и земеделците, прохождащи тогава, те не са против, но по-скоро правят разни обструкции, защото мечтаят за утопична Балканска федерация или за някакви подобни невъзможни неща. Но като цяло елитът, както по време и на Съединението в 1885 година,  е достатъчно консолидиран, за да се отстоява това действие, и то наистина по дипломатически път е блестящо защитено, като тук много голяма е заслугата на Андрей Ляпчев, който е основен преговарящ с турската страна в Истанбул. Но като цяло самият момент на акта е добре избран. И тука заслуга несъмнено има и цар Фердинанд, на когото също трябва да отдадем дължимото. Той на практика е основният, който готви външнополитическата страна на събитията. Нашето обявяване на Независимостта става с това, че Австро-Унгария нарушава също Берлинския договор, и докато Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, то ние официализираме едно на практика съществуващо положение. Затова и светът го възприема много по-безболезнено. Сега, разбира се, много се спекулира с намесата на Русия в турско-българските преговори. Първо Турция съвсем не е склонна на военна авантюра, тъй като Българската армия е реформирана, много добре въоръжена, много ефективна, както казват наблюдателите, и от турска страна си дават сметка, че съвсем няма да е лесно да претворяват някаква военна авантюра. Освен това, тогавашният свят не е готов за война независимо, че има два големи военнополитически блока. А що се отнася до руското посредничество, то е за да се възстанови донякъде загубеното влияние в България, като за Русия знаем, че срещу финансовите искания на Османската империя към България повдига въпроса за неплатените репарации пък от турска стана към самата Руска империя и тук вече дългът трябва да бъде поет от България. Това са 78 милиона златни франка, които трябва да бъдат плащани 75 години, които ние не сме плащали, но то не е заради добрата воля на Русия или на Съветския съюз, а защото режимът на Ленен отказва да плаща огромните многомилиардни задължения на Руската империя към западните банки. Така че и тук да се прави пропаганда също е много погрешно. Русия гони в случая свои съвсем прагматични интереси, особено след като в Руско-японската война се е провалила с гръм и трясък в планетарен мащаб. Тъй че има дипломация, има хладнокръвие, има много ловки действия от страна на българския кабинет, и в крайна сметка Независимостта успява и е посрещната с изключително въодушевление от обществото. За разлика от Съединението тук не се налага да се брани по военен път, да се свикват доброволчески дружини, но като цяло има положителен ефект това събитие върху нацията. И то за това през следващите години се отбелязва много тържествено.

Защо през 1908 година Независимостта и националното обединение са жалоните по пътя на страната ни, а днес май не са?

Нещо повече, даже рискувам да кажа нещо още по-тревожно. Днес въобще тези национални жалони някъде опират в някои абсурдни твърдения, примерно как помощта за Украйна ще наруши нашите национални интереси при положение, че ние сме следващите, ако руската агресия продължи, и това би трябвало и най-големите, и най-заслепените русофили да го разбират. Значи в онази ситуация задача № 1 на поколения българи, като се започна от политиците, включително княза независимо, че не е българин по произход, и се стигне до последното овчарче някъде по планините, е, че трябва да бъдат освободени страдащите ни сънародници в Македония и Одринска Тракия. И това е приоритет, който никой не отрича. Затова и формулата е "Цар на българите“. Разбира се, че използваме всички варианти, за да искаме реформи за тези български области под чужда власт, подкрепяме Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), да не говорим за ролята на екзархията в училищното дело, и в културата, и в какво ли не, но това е приоритет, който ние днес сме забравили. Сега аз съм сигурен, че в деня на празника в гръмките речи много рядко ще се промъкне, дай Боже, все пак да се промъкне нещо, че това е ден, който показва и солидарността, и грижата на България към нейните сънародници, които нямат шанса да живеят в нейната свободна територия. Така че на практика това е заявка, че ние ще си решим българския въпрос самостоятелно без да се молим на някого, и без да правим безпринципни сделки с когото и да било.

Как можем да запазим духа на Независимостта?

Трябва да го пазим наистина така, както са го пазили политиците от началото на ХХ век и както е пазен този дух до грозната дата 9 септември 1944 година. Защото днес, както казах, е особено грозно, че хора, които мечтаят или си правят някакви тънки сметки и може би се виждат в ролята на Рамзан Кадиров или на Лукашенко, не искам да казвам имена, защото не са един и двама, значи до 1944 година ние сме независима държава, независимо от това, че сме притиснати в ъгъла между двете Световни войни, че нямаме съюзници, че нямаме покровители, но на 9 септември със съветската окупация на практика ние губим всякакъв суверенитет. На практика това е осъдено и в Димитровската конституция, после в Живковската конституция, че най-важни са интересите на Съветския съюз, казано в една или друга форма. Да не стигаме до грозната идея да бъдем 16-та република на Съветския съюз, тя не се е случила, слава Богу, но я да си представим колкото и да контрафактурално, че това бе станало – и виждаме, какво се случва на бившите република на Съветския съюз, една от които е приятелска Украйна. Така че когато се казва, колко добре било при режима на Живков и колко добре било преди 10 ноември, когато не сме били членове на Европейския съюз и на НАТО, нека да си спомним всъщност, че става дума за отказ от суверенитет и са сляпо следване на волята на Съветския съюз, която особено по времето на Сталин, пък и по-късно се налага абсолютно безпардонно и без изобщо да се съобразява с собствените ни интереси. За това е достатъчно да проследим и политиката към Македония – до каква степен БКП беше подчинена на съветската воля. Беше подчинена до там да обяви българите дори в Пиринска Македония за македонци. Така че темата "Независимост“ може да бъде развивана, да бъде доизграждана именно от днес. Това че ние сме членове на Европейския съюз и на НАТО не ни прави зависими, напротив, прави ни още по-независими. Системата на международните договори, в която ние участваме, ни прави част от най-модерния и цивилизационен свят. Сега, разбира се, много често се пита: има ли въобще пълна независимост –  няма такава. Светът е взаимно свързан, особено с днешния етап на глобализация, на интернет, на световни комуникации, на мълниеносни връзки, но това не означава, че няма възможност човек и една държава да следват своите приоритети. И това трябва да прави днешният български политически елит. И аз се надявам, че в крайна сметка той ще намери воля да го прави и най-вече да отблъсква наглостта на агресивни сили, които се опитват да ни играят театър като освободители... Ето, Паметникът на Съветската армия, това не е ли достатъчно грозна илюстрация за това, че самият факт, че един окупатор поръчва да му издигнат такъв паметник, е достатъчна илюстрация на това, че след 9 септември на практика ние не сме независими. А днес виждаме, че се събират някакви зомбирани хора, за да пазят този грозен символ на отказа от независимост, и самите те да говорят за независимост и за национални интереси.

Много ви благодаря, че бяхте наш гост.

Все пак да честитим празника на нашите сънародници и да се надяваме, че като общество и като политически елит, и като културен ще намерим воля да следваме онзи път, който е поет от дедите ни, които наистина си заслужиха Независимостта.

Много ви благодаря отново.

 

Цоня Събчева