Проф. Огнян Минчев, политолог, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

 

Стоте дни на правителството къде случайно, къде търсено, бяха отбелязани с национални протести. Импровизациите на властта около безмитния внос на земеделските продукти изкара бранша на транспортните артерии. Политическото "иди ми-дойди ми“ по затварянето на въгледобивния сектор даде възможност на синдикатите да поведат миньори и енергетици към сградите на Народното събрание и Министерския съвет. По ирония на съдбата, поздрави към правителството за решените проблеми със зърнопроизводителите отправиха Борисов и Пеевски, а точно заради лидера на ГЕРБ се оттегли ръководителя на парламентарната комисия за спец службите Атанас Атанасов, заради нежеланието от тази партия да подкрепят внесения от него законопроект за сливането на военното с цивилното разузнаване. Пеевски също се обяви против въпросното сливане, но за него генерал Атанасов не спомена нищо. И отново изгря звездата на Бойко Рашков, който пое председателското място на комисията. Така в социално-битова суматоха 100-те дни от правителството минаха необичайно незабелязано. Как се легитимира това управление? Защо всекидневно се разминава правителството с подкрепящите го от сглобката в парламента? И какво досега всъщност свърши? Наш гост е политологът проф. Огнян Минчев. Добре дошъл в Аудиокаста на “Фокус" “Това е България", проф. Минчев.

Здравейте.

Кои са най-важните въпроси, с които кабинетът се ангажира при формирането му и докъде те са изпълнени?

Трудно ми е да преценя, кои са най-важните въпроси, защото нещата в България бяха докарани до там, че почти не останаха въпроси, свързани с държавното управление, които да не придобиха степен на спешна важност. От тази гледна точка създаването на това правителство, колкото и трудно и парадоксално да изглежда дори до ден-днешен, на практика беше в определен смисъл без алтернатива. Като приоритети, които бяха заложени, ако ги припомним, най-важните неща бяха свързани преди всичко с реформиране на определена част от институциите на държавата – преди всичко на правосъдието, промяна в конституционното устройство, свързано с правосъдието и с някои други теми, като статута на служебното правителство. И също така промяна на държавната политика по отношение на международните ангажименти на България, тъй като при управлението на последното служебно правителство България започна прекалено силно да се отграничава от това, което всички нейни съседи и съюзници правят в контекста на това, което имаме днес като международна криза в Източна Европа, свързано с агресията срещу Украйна.

Трябваше ли да бъде убит Трактора, за да научим за задкулисното съставяне на кабинета, което буквално изтри напъните за откритост и прозрачност?

Очевидно е имало такава връзка и може би, ако това убийство не беше се случило, до ден-днешен нямаше да знаем тези подробности. Но може би ще кажа нещо, което не е популярно сред повечето от наблюдателите на политическата сцена, но за мен тези подробности как е било създадено правителството не са чак толкова важни, тъй като те засягат по-скоро персоналните отношения между тези, които го създават. В един момент и Бойко Борисов, и Кирил Петков, и Христо Иванов, и Делян Пеевски и т.н. е трябвало да влязат в някакъв тип общуване помежду си, нещо, което е било много трудно предвид необходимостта, както казва народната поговорка “Да се изручат жабетата" от предходния период. Тук може би хора като покойния Алексей Петров са свършили определена работа, независимо от това, че както казват злите езици, тази свършена от него работа не е била безкористна, а е била свързана с определени негови искания и претенции, които така и не се реализираха.

А кое е важното за вас при формирането на този кабинет?

Важното за мен са реалните баланси на политическата власт, които се формираха с учредяването на този кабинет. На пръв поглед ние имаме един доста дебалансиран, много дебалансиран кабинет, в който всички основни позиции, с изключение на една вицепремиерска позиция на г-жа Габриел, която оглави външно министерство, бяха поети като министерски портфейли от “Продължаваме промяната", дори и техният партньор “Демократична България" предпочете да остане на крачка встрани от властта или почти встрани, ако не броим 1-2 изключения. Това е странна коалиция или не-коалиция, както шеговито се казва днес. А за да бъде стабилно едно правителство, още тогава беше известно, че би трябвало да има известен баланс на споделяне на политическата власт. Оказа се обаче, че както много други неща в България, институционалната конструкция е само повърхност, зад която повърхност  и под която повърхност се реализират определени властови отношения, които не са легитимирани, които не са прозрачни, които не са институционализирани. На практика, оказа се, че както ГЕРБ така и ДПС, които пък въобще не участват в правителството, само го подкрепят по техните думи по важните проблеми, успяха да концентрират в процеса на тези три месеца изключително силна разпоредителна власт, която обаче е задкулисна. Не бива да забравяме, че и двете политически сили и главните актьори от тези политически сили Борисов и Пеевски практикуваха това в продължение на повече от десетилетие преди лятото на 2020 г. В този смисъл, за тях не е ново изкуство изкуството да упражняваш политическа власт, теглейки конците зад сцената, а на сцената да играеш роля, която така или иначе се разминава с реалните пълномощия на твоето властово присъствие или присъствието ти във властта. Нещо подобно се получи и сега, до там подобно, че самият г-н Пеевски не се сдържа да се похвали: колко бързо и колко успешно се връща във властта. Въпреки че ако обърнете внимание на чисто институционалната му позиция, той е само депутат от парламента, не казвам, че това е малко, но е само депутат от парламента. Отново имаме няколко етажа на разпределение на политическата власт в България, свързана с това правителство и това мнозинство, като само най-повърхностния етаж е прозрачен, а в дълбочина другите етажи, които са наредени под прозрачната повърхност, на практика носят допълнителни много важни, много ключови властови отношения, които обаче са полускрити от взора дори и на наблюдателната публика. Всичко това, което описвам,  днес се проявява съвсем отчетливо в начина, по който се разгърна и по който приключи т. нар. Криза със зърнопроизводителите, които дойдоха до границите на София. Проведоха се някакви, не знам доколко съдържателни разговори между представителите на тези селскостопански производители и представителите на властта. И след това зърнопроизводителите и колегите им от другите сектори на селското стопанство се оттеглиха и останаха да висят само някои “второстепенни" въпроси, които са свързани например със следното: защо представители на ГЕРБ и на ДПС са внесли заедно с генерал Атанасов и с Кирил Петков предложение за прекратяване на мораториума за вноса на украинска пшеница в България, при положение, че този мораториум така и така изтичаше на 15 септември и с неговото изтичане можеше в парламента да започне нормален дебат за това дали да бъде подновен мораториума, как да бъде подновен, дали да не се подновява и т.н. Защо беше необходимо едно подобно силово отменяне на мораториума буквално дни преди той да изтече, няколко дни буквално преди той да  изтече, за да се нажежи политическата обстановка и за да може някои от участниците в сглобката, които на пръв поглед на повърхността не участват в разпределението на мандатите на изпълнителната власт, да покажат още веднъж с каква реална власт разполагат в тази иначе доста крехка конструкция на днешното управление на България.

Казаното от вас поражда серия от въпроси. Започвам с първия: какви сметки без кръчмар си правят партиите от сглобката?

Не мога да кажа какви сметки без кръчмар си правят, тъй като ще бъда откровен, малко ми е бедна фантазията да си представя тяхната фантазия и способността й да възпроизвежда сметки без кръчмар. Нагледал съм се, както и повечето от нас на какво ли не в тази област. Но, ако трябва все пак да следваме някаква логика, в отговора на вашия въпрос бих казал, че различните партии си правят различни сметки. ГЕРБ и Бойко Борисов си правят сметката да приключат своята религитимация като основна политическа сила и участник в разпределението на властта в България. Легитимация, която изгубиха с протестите от лятото на 2020 г. Определени грешки и политическа несъстоятелност на техните противници, позволиха на ГЕРБ да премине относително успешно през цялата тази стърга на своето отхвърляне като виновник за проблемите на България, свързани с корупция, злоупотреба с власт, срещу които бе проведен протеста през 2020 г. И постепенно на фона на поредицата провали на т.нар. политическа алтернатива, която направи опит за конституиране вследствие на протеста, се стигна до абсурдната ситуация Радев да управлява служебно в продължение на толкова дълги периоди от време, че да се появи практическа опасност за конституционното устройство на страната, което вече сложи последните щрихи в процеса на завръщане на ГЕРБ в легитимна позиция. Тъй като единствената сила или единствените сили, които можеха по някакъв начин, ако не да спрат, то поне да отклонят Радев от похода му към едноличната власт, се оказаха, че са отново нашите стари познайници ГЕРБ и ДПС. Защото силите на промяната, концентрирани в последната година и половина в ПП-ДБ очевидно не успяха да натрупат критична маса за упражняване на реформистка политика и реформистка власт, за да не бъдат принудени да избират между двете от тяхна гледна точка злини: от едната страна Румен Радев и неговия стремеж към еднолична власт и от друга страна ГЕРБ и ДПС в техния стремеж за завръщане начело на политическия процес. Илюзорно е да мислим, че сътресенията от последните три години до такава степен са променили нрава и политическите навици на двете партии ГЕРБ и ДПС, та да ги разглеждаме и тях като нещо ново в българската политика.

Защо мощно прокламираният от лятото на 2020 г. алтернативен политически проект за изчегъртване приключи със сглобката в лоното на ГЕРБ и ДПС?

Защото самата дума изчегъртване, употребена от човек със странно присъствие в политиката, човек, който в продължение на повече от две десетилетия прави едно чалга шоу и който по причини известни само нему се прехвърли от шоу залата в Народното събрание и изобщо политическите институции, за да продължи шоуто. Самото понятие изковано от него "изчегъртване“, посочва плиткоумието и недостатъчността на целия този опит, предприет преди три години за промяна на политическата система. Защото целта на една реформа в България не е да изчегърта някого, целта на една реформа в България е да отиде отвъд личностните и дори отвъд партийните разделения. И да създаде властови институционални реалности, които първоначално да намалят и впоследствие да намалят до минимум контрола на мафията, на олигархията върху властта, който характеризира българската политика през последните две десетилетия, но особено през последното десетилетие, десетилетие и половина. Реформиският им пулс се оказа прекалено посредствен, прекалено повърхностен и прекалено циркаджийски, не говоря за всички хора, които излязоха на протест. Имаше много сериозни хора, но не те зададоха на практика целите, средствата за постигането им и посоката, в която трябваше да върви алтернативната политика или реформистката политика, за да постигне тези необходими трансформации на българската държава и на българското общество. Затова именно приоритетния характер на алтернативния политически дебат и алтернативното политическо поведение с всички тези циркове по улиците, по палатките, със всякакви одиозни личности, които на практика поеха ангажимента да персонифицират промяната в България, доведоха в крайна сметка до това: на първо място до опасността от силна авторитарна тенденция и подчиняване на властта на едноличния контрол на Радев и оттам вече необходимостта да се направи един много съдържателен компромис, много болезнен компромис. А именно силите на промяната, по-сериозната част от тях, защото все пак ПП-ДБ са по-сериозната част от силите на промяната, ако мога така да се изразя, да прекрачат през своята категоричност и своята червена линия за това, че "никога с ГЕРБ, никога с олигархията, никога с мафията“ и т.н. И да се опитат в крайна сметка да направят правителство, което да свърши елементарни неща по управлението на държавата, която така си стигна до равнище на полуразпад от една страна. И на второ място да се опитат да осъществят законодателство, включително и с конституционна промяна, с което държавата все пак да направи някакви институционални крачки към европейска нормалност. Парадокс е, съгласен съм, че е парадокс точно Бойко Борисов и Делян Пеевски да са тези, които ще правят отново реформа, включително съдебна, правосъдна реформа в България. Но политиката и историята са известни с това, че работят през парадокси и това пред очите ни е все по-очевидно.

Когато говорим за проблемите на зърнопроизводителите, защо към Украйна българската външна политика не различава солидарност от национален интерес?

Защото Украйна и при вдигането на ембаргото върху вноса на зърнени култури от Украйна е само частен случай на цялата тази хаотичност, която характеризира взимането на политически решения в България. Аз ви дадох пример, отговаряйки на предходен ваш въпрос, че изобщо не бе необходимо да бъде отменяно това ембарго на вноса на украински селскостопански произведения, на зърно преди всичко. Тъй като по начало свършваше периода, за който това ембарго бе налагано. Кой, с какви злонамерени цели или просто от нехайство допусна да се ескалира политическата ситуация по начин, по който абсолютно нямаше никаква потребност от това, нито за тези, които искат да запазят ембаргото, нито за тези, които искат да го премахнат. Срокът на  ембаргото изтича и се стартира политическият дебат за това, дали ембаргото да бъде възобновено. Само припомням този пример, обаче, ако отидем отвъд този конкретен пример на повърхностна безхаберност, може би под тази безхаберност се крие недоброжелателство или доброжелателство, ние можем да дадем много такива примери от управлението на българската държава. Аз ще се върна в 2019  г. и ще ви припомня рамковата позиция, приета през октомври от българския парламент за отношенията между България и Македония. По един изключително тромав, груб начин крехкият процес на подобряване на динамизацията на отношенията между София и Скопие бе на практика стопиран, блокиран от самия тон, от самия стил на тази рамкова позиция. Откъдето вече тръгна и от двете страни възобновяването на старите не добре забравени практики на взаимно оплюване и на взаимно блокиране. Кой направи това? Защо го направи? От глупост ли го направи? От продажност ли го направи? Едва ли ще научим конкретния отговор скоро, но това, което имаме в момента, е, че България е изцяло изолирана не само от развитията в Северна Македония, България поради тази своя позиция в отношенията с Македония се самоизолира изобщо от процесите в Западните Балкани. Спомнете си само през 2017 г. каква сила беше България в Западните Балкани в европейски контекст, когато председателстваше Европейския съвет за 6 месеца. Това като пример. Сравнете глупостта и злонамереността  в примера с политиката към Македония със злонамереността и глупостта в това, което се случи по отношение на ембаргото с Украйна. И ако искате да трупаме още пример след пример, за да покажем, че тази държава не се ръководи от някаква видима логика на стратегическо мислене и стратегическо поведение. Тя се ръководи от някакви, извинявайте, стари ченгеджийски мръсни номера, които тези хора си правят един на друг. Или поне от моя гледна точка на външен наблюдател нещата изглеждат по този начин.

Една от темите на деня, проф. Минчев, която всъщност предизвика слаб интерес у нас, е Френско-германският план за цялостна реформа на Европейския съюз. Той предлага четири категории различни степени на членство, включително вътрешен кръг от държави със задълбочена интеграция в области като Еврозоната и  Шенгенското пространство. Видимо засега България ще бъде извън този кръг, това е и изолираността на страната. Даваме ли си сметка всъщност, какво правим?

Темата е изключително важна и тя тепърва трябва да бъде обмисляна, осъзнавана, дискутирана. На първо място нека да кажем, че това предложение е предложение на Франция и Германия, или на определени кръгове в държавния връх на Франция и Германия, предложение, което тепърва ще започне своето пътешествие в коридорите на властта на ЕС и в междудържавните отношения в ЕС. Това предложение не е изненада, защото Европа на различни скорости, особено за Франция, е вече в продължение на няколко години, може би вече повече от няколко години основна идея, особено при Макрон за развитието на ЕС. Германия винаги е била малко по-внимателна и неохотна към подобни предложения. Сега очевидно и тя се е присъединила  по един или друг начин към това предложение. Но пак казвам, то е далеч от утвърждаването му като някаква нова конституираща ЕС и структурите около ЕС реалност. Ще се обсъжда, ще се гласуват много неща преди изобщо това нещо да може да стане реалност. Но след като двете основни сили в ЕС го предлагат, това предложение не е без значение. Не е без значение и факта, че България  засега е във втория кръг, т.е. принадлежи към ЕС, но е във външния кръг на ЕС, тъй като не е член все още нито на Шенген, нито на Еврозоната. И на фона на това предложение става все по-ясно, че политически сили като БСП, като “Възраждане", да не изброявам по-малките там и по-незначителните фактори на прислуга на евразийските интереси в България. Тези политически сили на практика, когато искат отлагане на българското членство в Еврозоната, когато правят де факто стъпки към осуетяване на членството на България в Шенген, тези сили политически и политически позиции, на практика работят за изтласкване на България от ЕС или самоизтласкване на България от ЕС с цел България да бъде погълната от техните спонсори и техните господари на Изток и на Югоизток от страната. А България на фона на това френско-германско предложение трябва да си даде ясна сметка, или тези, които имат ясна представа за български национален интерес, трябва да си дадат ясна сметка, че за България няма по-важна цел в момента от това, да стане член на Еврозоната и да влезе в зоната на Шенген. Защото по този начин ние ще се гарантираме поне институционално. Казвам поне, защото това не е всичко, институционалните гаранции не са изчерпателните гаранции. Има съдържателни гаранции, които надхвърлят институционалните, но поне институционално ще си гарантираме присъствието на България в първия кръг, във вътрешния кръг на европейската интеграция. А това представлява именно базата за едно успешно развитие на България като национален проект, като национален интерес. Колкото по-далеч сме от този първи кръг, в толкова по-голяма степен бъдещето на България става неизвестно, става тревожно и става непредвидимо.

Да ви върна пак към предстоящото у нас. Дали местните избори ще циментират правителството или точно обратното - ще го разбишкат?

Местните избори ще създадат доста напрежение между съставните части на правителството, тъй като изборите винаги предполагат изострена политическа конкуренция, която в среда на хора, голяма част от тях неспособни да надвишат, да излязат над собственото си его, собствените си лични позиции и интереси, на практика предполага силно изостряне на отношенията между отделни крила и отделни фигури в тази конструкция. Изоставане, което повтарям, не се смекчава от едно осъзнаване за това, че освен на личен политически проект ти принадлежиш и към някакъв колективен политически проект и към някакъв общ държавен интерес. В този смисъл изостряне на отношенията в контекста на предизборната кампания и в резултат от местните избори ще има и не може да няма. Трудно е да се прецени, дали този тип конфликти могат да доведат до разпадане на правителството. Аз лично мисля, че е по-вероятно правителството да се съхрани, да оцелее, не заради друго, а защото няма алтернатива. Пред това правителство няма алтернатива по различни причини за всяка една от партиите и формациите, които са част от него или без да признават имат отношение към неговото съществуване. За ГЕРБ това правителство е основен инструмент за политическа релегитимация на ГЕРБ и на Бойко Борисов лично. За "Продължаваме промяната“ това правителство е основен инструмент за забавяне и ако е възможно за спиране на процеса на загуба на политическо влияние, който вече от две години тече с "Продължаваме промяната“ пред очите ни. За ДПС това правителство е удачна засега форма на реализация на старата идея на ДПС за програмно правителство около национални цели и т.н., идея, която на практика крие една традиционна ориентация на ДПС други да вадят кестените от огъня, а ние да берем плодовете на властта. В този смисъл, както виждате, нито една от тези три партии не е заинтересувана от това правителството да спре да съществува, особено като се има предвид, че предстои ротация и т.н., но това са вече следващи етапи в развитието на целия процес. Забравихме да споменем "Демократична България“. "Демократична България“ влезе във формата на младши партньор на "Продължаваме промяната“ в тази комбинация, която се разгърна след последните парламентарни избори, и която в момента се развива в рамките на това правителство, не-коалиция, сглобка или няма значение как го наричаме. Така че за "Демократична България“ резките движения също са вредни. Именно от гледна точка на тези аргументи смятам, че не е достатъчно вероятно тези политически фактори да направят радикални стъпки към сваляне на настоящото правителство. Те са по-скоро принудени да го пазят докато не се развие политическата ситуация до там, че за някои от тях поне да се появят примамливи алтернативни възможности за участие във властта и за разширяване на участието им във властта.

Как ще преминат изборите в София с Васил Терзиев, който вече е тапицирал столицата с билбордове девет дни преди официалното откриване на кампанията?

Трудно е все още да се каже, как ще минат изборите в София, защото все още нямаме кандидат на основната сила, опонент на Васил Терзиев и на неговите политически приятели от "Продължаваме промяната“-"Демократична България“. ГЕРБ още не е издигнал кандидатура, а когато става дума за кмет на столичния град личностният фактор има значение за правенето, включително и за правенето на някакви по-реалистични прогнози. В тоя смисъл все още е рано да се каже, как ще се развие кампанията и резултатите от нея на изборите. Но това, което ми прави впечатление, освен така вече посоченото задържане на номинацията на ГЕРБ, е фактът, че кандидатурата на Терзиев започна да върви надолу като популярност, не само поради вътрешните дълбоки противоречия на тази кандидатура, свързани със семейната история на Терзиев, политическата позиция, от която той излиза, за да се бори за кмет на София въпреки своята семейна история и т.н., противоречия, които са очевидни за всички ни, но и защото по някакви причини, които на мен не са ми известни или мога само да ги подозирам: вътре в структурата на "Продължаваме промяната“, която е основната партия на реформистката алтернатива, няма добра експертиза и няма добре организирана политическа кампания за господин Терзиев. Имаме някакви хаотични решения, значителна част от тях много неудачни, пласиращи Терзиев в противоречиви роли – веднъж в една, на другия ден в обратната и т.н. С две думи пиарите на "Продължаваме промяната“ са за мен много-много слаб екип в услуга на Терзиев, каквото и да означава това. Кампанията на Терзиев има нужда от професионализация, има нужда от стратегия, има нужда от визия – нещо, което на този етап ми се вижда тотално отсъстващо, или хайде, да не съм чак толкова категоричен – вижда ми се недостатъчно развито като позиция.

И на финала да ви попитам: как изглежда моментната снимка на България днес?

Моментната снимка на България не е двуизмерна, както е всяка една обикновена фотография, моментната снимка на България е холограма. Т.е. всеки от аспектите на картината, която виждаме,  трябва да бъде разглеждан в дълбочина, защото в дълбочина се разкриват елементи на реалността, които в много от случаите не съответстват на повърхностното впечатление от тази част на картината. Имаме много сериозни разделения. В България имаме нарастваща поляризация между двете традиционно разделени части на българското общество още от Освобождението насам: едната част от хора, политически сили, възгледи, които виждат мястото на България в Европа, мястото на България в цивилизования, в модерния Западен свят, и смятат, че каквото и да прави България, тя трябва да се стреми към засилване на своите позиции в този европейски свят, и другата част, която е полусъзнателно или напълно безсъзнателно русофилска, която на настоящия етап е обогатена от определени користни интереси, свързани с руското присъствие в България, и която е подвластна на една мощна и безмилостна руска пропагандна война, която се води срещу България. Тези две части на българското общество, нарочно не говоря за половини, защото те не са половини – не искам в момента да обсъждам, колко е голяма едната и колко е голяма другата, но слава Богу, сега-засега проевропейската част, макар и вътрешно нехомогенна, е по-силната, но тези две части на България в момента влязоха в, не в момента – през последния период от няколко години, особено след започването на руската агресия срещу Украйна, влязоха в отношения на изостряща се поляризация и конфликт, което само по себе си е опасно за развитието на българската демократична държавност. Тя е без това е крехка българската демократична държавност, а когато е подложена на подобна поляризация, тя много лесно може да остане без демократичния елемент на своето конституиране и развитие. Защото демокрацията функционира там и тогава, когато има някакво минимално съгласие между отделните групи в обществото за посоката, в която това общество, тази страна, тази държава трябва да вървят. Днес опасявам се, че ние губим този ориентир. Поляризацията на гореописаните от мен две части на българското общество стига подобни мащаби, че вече допирните точки между тях в осмислене и защитаване на определени позиции на национален интерес стават все по-малки или напълно отсъстват. И това за мен е много сериозен проблем за националното бъдеще на страната.

Много ви благодаря за анализа и за времето което ни отделихте.

Цоня Събчева