Проф. Кирил Топалов, писател, драматург, преводач, дипломат, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

 

Проф. Кирил Топалов получи най-високата държавна награда в областта на културата и духовността “Св. Паисий Хилендарски". Какви са хоризонтите на словото му днес? Наш гост е писателят, драматургът, преводачът, дипломатът проф. Кирил Топалов. Добре дошли в Аудиокаста на “Фокус" “Това е България", проф. Топалов.

Добре заварил. Благодаря за поканата.

Влизате в пантеона на големи български творци от различни изкуства, с различни виждания за света - Вера Мутафчиева, Светлин Русев, Стефан Данаилов, Йордан Радичков, Богомил Райнов, Валери Петров, Людмил Стайков, как се чувствате сред тях?

За някои от тях не бих казал, че се чувствам кой знае колко добре, че съм сред тях, защото бяха дейци на културата и изкуството от едно време, което аз никога не съм приемал. Но има и носители на наградата, като  Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Надежда Драгова и сигурно още десетина дейци на културата и изкуството, чиито имена дават основание  човек да почувства горд, че е сред тях. Аз го казах и при награждаването, получавал съм много награди, особено като посланик – най-високите държавни ордени на Гърция, Ватикана, Малтийския орден, Черна гора, но  те са в някаква степен и протоколни. Посланикът на края на мандата си почти винаги получава висок държавен орден на страната, в която е бил. В България почти не съм награждаван и затова сега ми беше много приятно, че получих тази най-висока държавна награда, и то на името на Паисий Хилендарски, чието дело съм преподавал 40 и няколко години и в Софийския университет, и в някои други български, и във френски, италиански, гръцки университети. Преди месец и половина бях и в Цариград, в нашата Екзархия сред българската общност по инициатива на българския посланик Ангел Чолаков, който развива много активна дейност за запознаването на турското общество с българската култура. Там говорих за Паисий, много им беше интересно, питаха, стана дълъг разговор. Тоест, това е награда, която лично аз  приемам като оценка за моята професионална работа, която може би съм свършил както трябва.

Писали сте романи със сюжети от българското Възраждане. Не сте ли мислили да кръстосате духовни шпаги с Димитър Талев, автора на “Хилендарският монах"?

Не съм имал самочувствието, което някои мои колеги - и по-възрастни, пък и някои по-млади - имат, за да кръстосат шпаги с Димитър Талев, с Емилиян Станев, с ...

Димитър Димов…

Димитър Димов, да. Трябва да уважаваме предците си, макар и сега, като им четем романите, да намираме понякога някои неща от стила, от изграждането  на някои от героите или конфликтите и да казваме, “А бе, тук би могло по-добре еди как си да стане", винаги може по-добре, но не това е толкова важно. Очевидно за някои хора е лесно да поправят класиците, аз не съм от тях. Аз се отнасям с пиетет и уважение към тези, от които сме се учили на писателство.

А да напишете вашия роман за Паисий?

Не, след Талев няма да напиша такъв роман. Надежда Драгова е добър писател, тя има и една много ценна студия за домашните извори на "Славянобългарска история“ но струва ми се, че не трябваше да пише и роман за Паисий.

Паисий е големият будител на българщината. През различните етапи на вашето творчество кого и какво сте искали да събудите?

В историческите романи то е ясно какво. Аз съм писал такива романи за Неофит Бозвели, за дядо Славейков и за Григор Пърличев. Разкази съм писал за наши възрожденски учители-революционери, имам една книжка за деца “Бунтовна светлина", четеше се с голям интерес. Искал съм да приближа по този начин делото на някои от тях до съвременния читател. Защото моите студенти-българисти знаят кои са Паисий, Бозвели, Неофит Рилски, Григор Пърличев, братя Миладинови и пр., но повечето българи само са чували тези имена. А чрез романи или разкази човек може още от дете да научи кои са нашите големи възрожденци. И делото им така по-трайно остава живо. Колцина ще разгърнат научни книги, за да научат нещо за нашите възрожденци? Затова е добре да се пишат романи, разкази, пиеси за тях. Надежда Драгова и Първан Стефанов написаха много интересни пиеси за Раковски и за Яворов. Аз съм писал пиеса за Кирил и Методий “Притча за философа", която се игра с огромен успех някога в “Театър 199" и в още няколко български театъра. Писал съм пиеси и за Асеневци, за Софроний Врачански. Трябва да се пише за историята, по този начин тя достига до хора, които иначе няма да разтворят историческа книга, така се пробужда интересът им към миналото. Доста приятели и зрители са ме питали след пиесата за Кирил и Методий за неща от техния живот, за конфликтите им с властите и във Византия, и в Моравия… Така че трябва да се пишат исторически романи и пиеси, аз съм “за" това. Сега възнамерявам да напиша роман с един трагичен сюжет от  нашето средновековие.

Замисляте или пишете роман за българското средновековие?

Замислям, замислям, но сюжетът е тайна.

За какво ще бъде?

Е, няма да го кажа.

Поне каква е темата?

Има съвременни български писатели, които само чакат някой да ги подсети за някоя историческа тема и веднага сядат и за 2 месеца пишат исторически роман. Аз не съм от тях, ще го пиша доста време, една трагична история, но достойна.

Заинтригувахте ни. Ще го чакаме, заинтригувахте ни.

Може би след година-година и половина да стане, ще видим.

Вие сте голям майстор, между другото, на тези трагични истории. Аз си спомням вашите първи романи “Бягай... обичам те", “Бъди благословена", “Не се сърди, човече", те белязаха цяло поколение. Когато работихте всъщност върху тях, усещахте ли пътя, който Ви е предопределен да изминете?

Аз отрано исках да стана писател.  Като повечето юноши съм писал стихове още като ученик, а като моряк във Военно-морския флот си изкарах не една отпуска със стихотворения, които излизаха във военните вестници. Като се появеше поредното, командирът казваше на вечерната проверка: “За хубаво списаното стихотворение – ("списано!“ - в армията ни преобладаваше руската терминология) – награждавам матрос Топалов с 5 дни домашен отпуск".

А, това е голям стимул.

Така че първите ми хонорари бяха 5 дни домашен отпуск.

Които хич не са малко в ситуацията, в която сте били.

Никак, никак. И така започнах да пиша стихотворения. Веднъж се наложи да прекарам месец-два във Военно-морската болница, изчетох един вагон книги, между които и  "Мартин Идън“ на Джек Лондон. И една нощ сънувах нещо като екран, на който тече текст, който аз създавам, някакъв смислен, логичен текст. Май тогава разбрах, че цял живот ще пиша изречения.

И освен всичко друго, сте предусетили компютъра?

В границите на шегата може и така да се каже -  не пиша, а това, което съчинявам, сякаш излиза на някакъв екран…

То това ще дойде, това ни очаква.

Не ми се мисли какво ни очаква… Но съм много признателен на тази книга, защото тя пробуди у мен рефлекса, който очевидно вече имах. Казах ви, пишех стихотворения още като ученик, но като че ли едва тогава усетих сладостта на това – от теб да излиза текст, който ти създаваш. На сутринта не можех да си спомня нищо от текста, но в съня си бях много щастлив. В следващите десетина години литературата се превърна в моя съдба , навлизах в дебрите на литературната история и теория, но вече пишех разкази, романи, по-късно и пиеси. Трябва да ви  кажа, че ние с Боян Биолчев и още един-двама връстници бяхме сред първите учени-литератори, които започнаха да се изявяват и като писатели. За "академичната“ гилдия това беше нещо като шок, според закостенелите ѝ възгледи тази симбиоза бе недопустима, гледаха на нас с насмешка, често дори нескрито подигравателно. Според тях можеш да си писател, дори и да си без литературно образование, работник, селянин или партиен функционер, но ако се занимаваш с литературна наука, това вече те легитимира като несериозен изследовател… А тези романи, за които вие споменахте - “Бъди благословена",  “Не се сърди, човече" и “Бягай ... Обичам те" са ми наистина първите. И като всяка първа любов ги обичам най-много. Да не говорим, че в “Бягай...Обичам те" съм разказал мои лични истории. Писателят по принцип, каквото и да пише,  винаги разказва за себе си, това личи най-ясно в първите му текстове. В този роман си разказах мои лични истории – първа любов, юношески приятелства, спорт, но очевидно стана добре, хареса се, филмираха го. Що се отнася до следващия роман - “Бъди благословена" - дадох го в “Профиздат", като главният редактор ми каза: “А бе, имаш ли нещо ново?" Викам: “Сега завършвам един роман". “Дай го".  Дадох го, той го прочете, страшно го хареса. Обаче тогава, за да ти излезе книга, издателството трябваше да получи, две "вътрешни“ рецензии, както се наричаха, които си бяха цензурата. Едната беше положително-отрицателна, но май повече положителна. Другата беше яростно отрицателна - от един много известен телевизионен журналист, който дълго време води една най-известна рубрика по телевизията. Извика ме главният редактор и ми каза:  “Няма да ти излезе книгата, защото този даде абсолютно отрицателна рецензия. Каза че ти клеветиш социалистическия строй, че в нашето общество няма нещастни хора“. Викам му: “А бе, може ли да ми я дадеш, да си я имам за спомен, трябва ли ти тази рецензия непременно"? “Не, ето ти я". Така че аз притежавам тая рецензия с мастиления подпис на автора и някой път мога да му я покажа. Както ѝ да е. Аз се отчаях, няма да излезе романът. Обаче, един мой приятел, който беше редактор в киното и млад поет – Иван Станев – прочете романа и каза: “Чакай да видим, аз съм редактор горе, в Киноцентъра, може би ще успея да го прокарам. От това ще стане страхотен филм". И с големи мъки, с негова помощ, и с това, че 2 години сценарият вървеше от една комисия на друга, от един художествен съвет на друг, успяхме. На единия съвет дават едни препоръки, аз вече съм ги изпълнил. След това им давам варианта според препоръките, които те са искали, но те искат нещо като предишния вариант. Тоест, премяташе се един и същи екземпляр в два варианта. И най-накрая, все пак благодарение на това, че ръководител на този колектив “Младост" беше Людмил Стайков, отличен режисьор (който между другото миналата година получи напълно заслужено тази същата награда “Паисий Хилендарски"), сценарият отиде на последния, така наричания "минисъвет“ към генералния директор на кинематографията, който се ръководеше от заместник-генералния директор и отличен поет Петър Караангов, той веднага разбра, че от моя сценарий ще стане много интересен филм. С едно-две изключения, сред които  бе и Свобода Бъчварова,  всички останали бяха категорично против пускането на сценария. Като видя, че работата отива отново към отхвърляне, Караангов започна да върти телефона и да си кани приятели,  имаше премиера на своя пиеса в Сатиричния театър, мисля, че заглавието ѝ беше "Стадион“. Накрая изчака последния да свърши, още десетина  секунди си поговори по телефона, след което каза: “Да, колеги, аз много ви благодаря, че вие единодушно подкрепихте този сценарий на нашия талантлив млад автор за съдбата на самотните майки, един толкова човешки проблем. Благодаря ви.“ И каза на секретарката: “Протоколирай, че сценарият е приет единодушно". Ето така стана филмът, въпреки идиотизма на онова време. Понякога имаше пролука, аз затова в новата си книга “Живот по неизбежност" казвам, че Радой Ралин и някои като него направиха "пукнатина в желязото". Ето това бяха пукнатините в желязото на оная система, благодарение на обстоятелството, че все пак имаше хора, които разбираха от литература, от кино, от театър, от култура, в резултат на което  излязоха и някои много добри филми, извън производствените, текезесарските,  партизанските, извън възвеличаващите червения тероризъм преди преврата на 9 септември 1944, извън третиращите фалшиви нравствени проблеми и "дилеми“ на измисления "нов“, социалистически, човек.   Следващият филм обаче - за съдбата на изоставените деца  ("Не се сърди, Човече“) не случи на добър шанс. Сценарият мина по-лесно, тъй като “Бъди благословена" обра куп международни награди, за които между другото аз научавах от вестник “Култура" или от приятели журналисти и кинокритици, които отиваха там. В последните 10 години на онази система аз се водех вече неблагонадежден, защото отказах да сътруднича на Държавна сигусност, и не ме пускаха на Запад, дори ме сваляха от писателския микробус преди Петрич, защото било гранична зона. Та втория филм вече го приеха по-лесно в Кинематографията, направиха го, тъй като видяха успеха на  “Бъди благословена", и тъкмо да го пуснат по екраните, смениха генералния директор. Докараха на този пост някакъв дотогавашен първи секретар на  окръжен комитет на партията. И той каза: “Да видя всичко, което е направено като нова продукция". А моят е току-що завършен. Изгледа ги и каза: “Филмът “Не се сърди, Човече" няма да се пуска по екраните".  "Защо, бе другарю генерален директор – питам аз, - какво му е лошото на филма?" Според него филмът  показвал, че "нашата социалистическа действителност води нашите деца до самоубийство. А моят роман и сценарий бяха по действителен случай - от една от дискусиите, които станаха след "Бъди благословена“. Юлия Пискулийска беше организирала такава дискусия в “Пламък", от която стана ясно, че едно детенце от такъв дом намерило след 10 години адреса на майка си и след много търсене я намерило. Тя обаче имала вече  друго семейство и му казала: “Аз те обичам, обаче ако искаш да съм щастлива, няма да се виждаш повече с мен". И то отишло и се обесило. И му казвам: “Това е по действителен случай", но според него нямало в нашата действителност такива "действителни“ случаи". Бяха го пуснали пробно в 3-4 града, май в Русе, София, Пловдив, във Варна може би, и го спряха. И му направихме премиера 23 години по-късно в “Одеон". Голям кинаджийски и театрален свят се събра, голям тъжен смях падна. Казвам всичко това заради онези, които забравят, или пък не знаят,  каква тежка и безсмислена идеологическа цензура  тежеше върху културата и изкуството.

Днес сякаш тази цензура я няма, но творчество има ли? Цензура няма, но май няма и творчество.

Ако говорим за киното, бих казал, че наред с ширпотребата, която ни залива, има и много интересни филми, вижте само един Командарев какви филми прави, а и не е само той. Да не говорим за  документалистиката, на която вече не може да се пречи, поне не така, както преди. Аз наскоро гледах за втори път филма на Росен Елезов и Хелия Чавдарова за Илия Минев - един страдалец, наистина мъченик на комунистическата система, който не получи истинско подобаващо признание. Тоест, правят се и много добри филми - и документални, и игрални. Но не съм наясно със системата на финансирането, затова по този въпрос не взимам отношение. С киното отдавна съм приключил, радост ми носят някои, макар и редки, театрални постановки на мои пиеси, като например поставената наскоро в Плевенския театър от Владлен Александров моя сатира "Елате ни вижте“, която ни обръща внимание, че от Дядо Вазово време до днес политическите нрави в нашата държава въобще не са се променили… Много хора не помнят, но аз имам 18 пиеси, които са играни по наши и чужди театрални сцени. Една от тях - “Нерви за любов", - имаше първа постановка в Театър 199, в главните роли  бяха знаменитите Васил Стойчев и Виолета Бахчеванова, през спектакъла минаха още като студенти в НАТФИЗ и техните дъщери Деси и Биляна, както и неколцина от най-известните днешни актьори, техни състуденти. Тази пиеса постави и рекорд – игра се едновременно в 9 или 10 български и в много чуждестранни театри.

А какви разкази биха белязали днешните поколения? Вашите романи белязаха поколенията от късния социализъм. А днешните?

Ами за днешните трябва да се пише,  защото не трябва да смятаме, че живеем в някакъв времеви социален и политически ауфтакт. Не, не е ауфтакт. Времето ни е много динамично, много напрегнато, много съдбовно. България е вечно на кръстопът, още от създаването си и до днес.  По кой път ще поеме,  коя велика сила ще доминира политиката на България? Тази ли мрачна сила, която 45 години префасонира нашия живот? Или нещо друго, което се задава сега? И кое се задава? Дали не е връщане на онова, зловещото? Та времето за писателя е благоприятно, това е време на доста вътрешни драми, на доста крушения, на доста катаклизми в душевността на съвременника, а и в цялото общество. И аз мисля, че българските писатели имат за какво да пишат, стига да искат, а и да  могат.

Време, което изисква много откровеност, много почтеност.

Е, да, но знаете, че тези неща и  политиката най-често са обречени на вечна раздяла.

То затова виждаме, до какъв хал сме стигнали.

Да, да. Но писателят е за това, той трябва да посочва недъзите на обществото. Той трябва да отваря очите. Един роман или разказ, пиеса или филм трябва да карат човека да мисли, да страда с героите си. Аз ви казвам - вече трети или четвърти ден,  откакто гледах филма за Илия Минев, непрекъснато мисля за съдбата на този човек, защото това беше съдбата на нашите бащи.

Страшна съдба.

Моят баща като сътрудник на Димитър Талев в неговия вестник “Македония" беше в Куциян с него. "Фашисти“ били, понеже пишели "фашисткия“ вестник “Македония", защото Македония не била българска, а югославска. За малко Димитър Талев е щял да загине в Куциян, защото въглищата са го затрупали под една лента. Куциян е открит рудник, отдолу товарят на една лента въглища, а горе стои по един човек и разрива под лентата, за да не се натрупат въглищата. И това го разказа най-напред Йордан Вълчев, писателят, който също е бил заедно с Талев в Куциян. По едно време се обърнал и видял, че купът на Талев расте, расте, а Талев го няма, за да разрива. Талев беше слаб човек, с язва, негоден за тежки физически натоварвания. Явно в един момент той е припаднал и въглищата са го затрупали. И бай Йордан, той го и написа, разказваше го най-напред в кафенето на писателите - помислил, че Талев е отишъл до тоалетна, огледал се за милиционера, защото ако се отклониш от обекта без разрешение, той те разстрелва веднага. Ако него го бил видял милиционер, че започнал да му разрива купа, него щял да разстреля, но той рискува. И както разривал, лопата опряла в нещо меко, Талев бил припаднал от изтощение, въглищата го затрупали, а като започнали да го свестяват, започнал да се дави от водата, която му наливали в устата, за да очистят въглищния прах, та едва са го спасили.

Какъв човеконенавистен режим! Да убива най-кадърното си?

Най-кадърното, да. Ами Михаил Арнаудов, най-крупният български учен - и той на лагер, и той там, в Куциян. Донякъде ги е спасило, колкото и такива абсурди да има, идването в България през втората половина на 40-те години на един съветски академик Державин, бесарабски българин, вероятно затова и със симпатии към България. Говори се, че и някои български писатели, които са били вече на някакви постове в Съюза на писателите, също били помогнали малко. Не съм много сигурен, тогава всеки се е боял за себе си. А Державин идва в един момент, в който Вазов е тотално отречен, защото бил "родоначалник на българския шовинизъм“ със стихосбирката си “Песни за Македония". Добре, че не е бил жив, щели са сигурно и него да го пратят в лагер. Та идва Державин, носи своя книга за Вазов и обръща нашето литературознание по отношение на патриарха на българската литература. Мрачни времена са били и те продължиха до края на системата.  Защото тогава и такъв разговор, какъвто сега си  водим с вас, не би могъл да се получи, нямаше начин.

О, със сигурност, със сигурност. Но сега мрачността на времето е с други нюанси сякаш. Оценяваме ли свободата, която получихме на тепсия?

Не, не я оценяваме. И ще ви кажа, защо не я оценяваме. Защото мнозинството от българския народ не знае, какво е било преди. И сравнява сегашното си положение само с положението на Франция, Италия, Гърция, Германия, Австрия и пр. Не може да се сравнява с тях, ние излязохме от нищото, излязохме от тежка тоталитарна диктатура, в която мои съученици в края на 50-те пращаха в лагер за това, че танцуваха рок. Ако те хванат на някоя танцова забава, нахлуваха милиционерите като вълци, като диви животни, и пребиваха на място танцуващите рок или туист, закарваха ги в подземията на Софийско управление на МВР, с тояги са им смазвали ходилата, пръстите, краката, за да не можели повече да танцуват упадъчни танци. Така стана и с мой съученик, най-красивото момче от класа и от гимназията, аз съм написал един разказ за него - “Графът" в книгата “Софийски истории", която излезе преди 2 години. Ние така му викахме – Графа, беше едно красиво момче, интелигентно, момичетата припадаха по него.. Хванаха го, че танцува на една танцова забава рок и туист и не излезе 15 години от Белене. Така че тежки времена бяха, ние не знаем това, което е било, и ни е лесно да хулим, да ругаем сегашното. А по-възрастните правят фатална грешка, като не казват на децата си какво е било, за да не ги били "обременявали“. Е, като не ги обременяват, създават предпоставка да минат един ден през същото. Пак ще кажа - фактът, че ние можем с вас да си водим сега един такъв разговор, без да знаем точно кой на какви политически позиции е, и можем спокойно, свободно да обсъждаме, е много показателен. Затова е казал и Дон Кихот: “Свободата, Санчо!". Няма нищо по-важно от нея.

На върха на копието, обаче.

Е, да, но можем поне да си го кажем. Много е важно това, че можем свободно да коментираме. Едно време не смеехме дори да си го мислим. Както ми сподели веднъж  един мой приятел: “Жена ми е от семейство на офицер, а аз  много бълнувам, като спя, та не знам какво мога да изтърся и какво може да ми се случи след това. Преди да си легна, тайно взимам успокоително."

Ужасяващо време. В какви битки вие влизате днес и сте склонен да влезете и с каква кауза?

Не съм биткаджия, не влизам в безсмислени дребни битки, в които, както на Джеклондоновия ринг, и победителят, и победеният са еднакво бити. Човек трябва да се бие само за да защити себе си или друг човек, кауза или родина.  Мъчил съм се да си върша работата и продължавам да се стремя да си я върша така, както мога. Нямам самочувствието на глас и съвест на епохата, така както някои преди имаха, други и сега го имат. И смятат, че с романите си, пиесите си, разказите си или нещо друго могат да превъзпитат този народ. Народ се превъзпитава много бавно и най-важното – несигурно. Народ, който не чете, който само гледа някакви бездарни и безсмислени сериалчета, филми и телевизионни шоута, не можеш да го превъзпиташ. Хората искат само развлечение. Превъзпитаване може да стане само чрез литература, но колцина четат? Дори ние, които пишем книги, не се четем. Аз съм от тия, които четат, и отделям винаги много време, за да прочета книгите на моите колеги, поне на най-добрите от тях. И винаги намирам време и възможност да им кажа две думи за книгата. Не бих казал, че повечето от тях ми отвръщат със същото. Е, самите ние не се четем, искаме хората да ни четат.

Това ли е най-големият бич днес, че сме неграмотни и изпростачаваме?

Вижте, още старобългарският писател е казал: "Голи са без книги народите“. Защото общуването с книгата е интимен акт – ти я държиш в ръцете си, галиш я, обичаш я, можеш понякога дори и да ѝ се разгневиш, но никога не можеш без нея. Тоест можеш, но не е здравословно за теб. Все повече са хората, които признават, че от години не са прочели нито една книга, четат само спортните рубрики на вестниците или гледат телевизионни шоута. Как тогава ще знаят какво е било преди двайсет, трийсет или петдесет години? С времето лошото се забравя и не е случайно, че все повече хора от нечетящите са готови да ти кажат: "Ах, колко спокоен е бил животът някога!“. Спокоен ли? В Съюза на писателите идваше всеки ден нощният бюлетин на МВР, беше за началниците само, но понякога се случваше и на някои от простосмъртните да надзърнат вътре. Когато за първи път прочетох този бюлетин, аз помислих, че живея в Чикаго, тогава този град бе определян като символ на престъпността в Америка. В София всяка нощ са се вършили страшни престъпления, но нищо не се съобщаваше. И всички живееха със съзнанието, че се намираме в една Аркадия. Е, вярно, могат да те пратят на лагер, ама ако си затваряш устата и не говориш политически вицове, може и да не те пратят. Да, не е било чак така както е сега, защото диктатурата винаги въвежда несравнимо по-строг ред. Наказвайки те жестоко за дребни неща, тя ти дава урок и формира страх у останалите. Диктатурата искаше да ти покаже, че не можеш да правиш нищо скрито от нея. Тя вижда навсякъде, чува всичко и ти не можеш да се скриеш. Това те "възпитава“ и си казваш - аха, значи всичко се вижда, всичко се знае, да си налягам парцалите, да не се зъбя на  системата. Но това не беше "грижа за човека“, а защита на речената система, беше педагогика на насилието и тежките наказания,  които се налагаха, имаха известно превантивно значение.

“Живот по неизбежност", това е последният ви издаден роман. Ако можехте да избирате, пак ли същия живот бихте си избрал или какъв друг ще предпочетете?

Ще Ви отговоря с шега - ако мога да бъда и млад, както съм бил тогава, току-виж по неизбежност съм го приел.

Отново?

При липса на алтернатива все пак е живот някакъв. Но не бих искал младите поколения да го преживеят.

Ако имате алтернатива?

Сега много хора отиват да живеят другаде, но щастлив емигрант няма. Първото поколение винаги е жертвано, второто - наполовина, чак третото е вече адаптирано. Аз видях и в  Гърция, и в Италия много високо образовани български жени, които слугуват на слабограмотни гърци или италианци. Та когато си свободен да смениш държавата си, животът е избежим, но не става по-лесен.

Много ви благодаря за това, че приехте да бъдете наш гост и за времето, което ни отделихте и за привлекателния разказ, на който ни направихте съпричастни.

Благодаря ви.

 

Цоня Събчева