Проф. Ана Кочева, ръководител на Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език при БАН, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“.

 

Иван Вазов е използвал много над 80 000 думи в своето творчество, докато днешният българин говори с около 800. Застрашен ли е българският език? Наш гост е ръководителят на Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език при БАН проф. Ана Кочева. Добре дошла в аудиокаста на “Фокус" “Това е България", проф. Кочева.

Здравейте, приятно ми е да се чуем.

Езикът на който говорим днес, отговаря ли на богатството и красотата в изказа на нашите писатели-класици?

За съжаление, ние не сме нито писатели, нито класици още по-малко. В този смисъл, не може и да се очаква от нас да говорим по този начин.  Но  със сигурност може да се каже, че съвременният български книжовен език има някои много-много сериозни проблеми, които, разбира се, ние напоследък дискутираме като неприемливи явления. Що се отнася до езиковата терминология, според някои от лингвистите, напоследък се е настанил нов лингвистичен ред на всяко езиково равнище - лексикално, фонетично, акцентологично, морфологично и той не е непременно добър. И лексиката, която ние укоряваме обикновено, че най-много се поддава на външни влияния, всъщност е най-малкият ни проблем в това отношение. Да, със сигурност навлизат лавинообразно в езика ни чуждици, нещо, което впрочем се е случвало в различни етапи от развоя на българския език, включително и по времето на Иван Вазов, с който вие започнахте. Факт е, че чуждиците са такава лавина, но тяхната съдба обикновено в езика-приемник е такава, че голяма част от тях се адаптират, стават домашни думи. Някои дори спират да се приемат като чуждици, а пък други като поседят, вземат, че отпаднат от системата на езика. Но най-изразителният символ на промените се оказа разпространението на разговорността. Тоест, разговорният език много решително излезе извън своята първична, извън естествената си сфера на неофициално общуване. И стана неизменна съставна част на езика на средствата за масова комуникация, след това на политическия дискурс. Всеки, предполагам, че с не особено удоволствие се е заслушвал понякога в това, което звучи от трибуната на Народното събрание. Разговорният език стана съставна част на езика на киното, на литературата. Така че всъщност придоби съвсем различна от естествената си природа функция. И напоследък състоянието на  българското публично слово, на българското образование, въобще на хуманитаристиката предизвиква основателно безпокойство.

Какво е състоянието на българското публично слово?

Състоянието на българското публично слово не е нищо по-различно от това, което четем в средствата за масово осведомяване, гледаме от екраните на телевизиите си и съответно слушаме, включително и в Народното събрание. Много са тревожни тенденциите по отношение на публичната реч и съществува, освен всичко останало, риск да престанем да се вълнуваме от тия посегателства върху езика и върху речта. Ние като че ли губим чувствителност и това ми се струва много фатално за националната идентичност. И разбира се,  още една не по-малко тревожна тенденция е тази, че работещите в полето на езика и културата не се радват на уважението, което трудът им заслужава, което е абсолютно сигурен знак, че има криза на ценностите. А като говорим за криза на ценностите, то това води до загуба на културна памет. И понеже ние наблюдаваме тези тенденции не от вчера, не от днес в Българската академия на науките отдавна правим констатации, но решихме, че не можем да останем безучастни към всичко това. Все пак ние сме наследници на една институция, каквато е Българското книжовно дружество, тя предхожда  българската държава дори. И ние категорично изразихме още през пролетта становище, че не сме съгласни съдбата на българския език да бъде такава, каквато е съдбата на застрашените езици в Европа. Защото в Европа и по света расте броят на застрашените езици и доста са причините за тази застрашеност, като демографският фактор е една от тях. Но в никакъв случай не е единствената причина.

Как е застрашен родният език в рамките на Отечеството и как извън пределите на Родината?

Абсолютно точно ми поставяте този въпрос, защото са различни степените на застрашеност. При съвременната езикова ситуация сред българските общности по света също има няколко етапа. Първият етап в изчезването на един език, това е потенциалното му застрашаване. Тоест, езикът е подложен на много интензивен външен натиск, но продължава да се предава от родители на деца и да се преподава в училище. Това е ситуацията тук, в рамките на държавните граници. Вторият етап от застрашаването на езика е този, при който са останали малко говорещи, а децата им вече не учат родния си език. И това е ситуацията при овладяването на българския език  сред общностите ни в чужбина, вече при второто поколение. Защото първото поколение са тия, които за първи път заминават и се установяват в чужбина, те си носят българския език, продължават да си го говорят вкъщи. Докато второто поколение, това, което като малко е заминало навън или пък се е родило там, естествено, че заговаря на езика на държавата, в която се намира. И третият етап, това е вече критичното застрашаване, при което езикът почти няма вероятност да оцелее при следващото поколение и наистина скоро ще изчезне. И това действително е факт при третото поколение български емигранти, които имат знанието за това, че техните баби и дядовци, евентуално майки и бащи са говорили на език наречен български, но нямат езиковата компетентност да го правят сами. Тоест, имат семеен спомен за този език, но не и възможността да го използват. А вероятно нямат и желание, защото когато има желание, има и начин.

Ако днешният българин говори с 800 думи, то с колко ще говори утрешният българин след 20 години, например?

Силно се надявам тенденцията да не е такава. И точно поради тази причина ми се струва, че когато вече сме поставили диагнозата на всичко това, за което с вас си говорихме, трябва естествено да се проведе и стратегическо езиково планиране. Аз си давам сметка, как звучи това, но преди малко споменахме Българското книжовно дружество. Нека не забравяме, че Марин Дринов още преди Освобождението на България, през края на XIX век е имал наум, че трябва да се прави, разбира се, не по този начин дефинирано,   такова езиково планиране и е заложил визионерски езиковата политика за 2-3 поколения напред. Това трябва да направим и ние сега, като въвеждаме и отстояваме проверка на оценяване на задължителна компетентност по български език и по българска култура, ако щете и по българска история във всички учебни планове, което да кореспондира с резултатите от провежданото образование. И във висшето образование компетентността по езикова култура трябва да бъде, по наше мнение, задължителна за всички професионални направления. Тоест, не само за хуманитарните науки, не само за изкуствата. Така че владеенето на българския език, литература, история и култура сигурно трябва да се обвърже и със Закон за българското гражданство. Трябва да се подкрепя издателската, публикационната дейност в областта на българския език, на историята, на литературата. Така че много-много са тези стъпки, които трябва да предприемат институциите, и то да работят заедно. Институции като отделни институти на БАН, Министерство на образованието и науката, училищата, читалищата, въобще всички средища, които разпространяват българския език, добрия български език.

А има ли държавна политика за съхранение на богатството на българския език?

Опасявам се, че след като вече сме поставили тази диагноза, отговорът е повече от ясен. Трябва обаче да има държавна политика и по отношение на нещо друго, което също ми се струва доста опасно. Ние с вас сме разговаряли по тези теми и друг път, то е свързано с факта, че върху българската езикова снага  от 70-80 години насам непрестанно израстват нови езици – поставям ги в кавички.

Тоест, това е заимстване на езикови норми от наши съседи на Балканите, така ли?

Да, това са прекодификации всъщност на българския книжовен език или пък на български диалекти и издигането им в ранг на книжовни езици, които са всичко друго, но не български, не се етикетират като български. Вардарската преквалификация знаем, това е официалната норма в Република Северна Македония, банатската е единствената, която въпреки че все пак е банатска, тя винаги върви като банатски български език. Те нямат колебание по отношение на това, че езикът им е български. Но в Гърция имаше три опита, единият беше още през 1925 г., една прекодификация се направи след това през 1953 г., следваща се направи Егейско-Вардарска. През 90-те години на миналия век всички помним т.нар. помашки език, който се пропагандираше, дори му издадоха граматика на помашкия език, речник помашки и всичко това въз основа на българските диалекти в Родопите, включително и Южните Родопи, там където и до ден-днешен се говори български език. Този помашки език уж беше представен като една частна инициатива, но пък когато се направи премиерата на тези издания, присъстваха висши гръцки държавни дейци, което означава колко да е била частна тази инициатива. И сега напоследък четем различни издания на нашите колеги от Белград, там има колеги от  Русия, казвам го неслучайно, познайте защо, които издават сборници с проучвания на диалектите от двете страни на българо-сръбската граница от Видинско до Кюстендилско, включително. Разбира се, тук са и Западните покрайнини, знаем, какъв е техният статут, национално признато българско малцинство има там. Та тези говори се разглеждат като турлашки: нито български, нито сръбски. Е, ще оставим на вашата интелигентна аудитория да се сети, коя е следващата стъпка, защото по същия начин общо взето се развиха всички тези микроезици, за които вече говорихме. Когато нещо губи етикета си български, то автоматично след това става нещо различно.

А каква трябва да бъде държавната политика в тази посока?

Държавната политика в тази посока трябва да е свързана с много проактивни действия по отношение на нашите, оттатък границата, специално говоря за Западните покрайнини Босилеградско и Царибродско, където, като че ли за тях повече се сещат около избори или около някой празник, когато отива делегация да поднесе цветя. Това са краища, които съзнателно са изоставени икономически, за да може всъщност да бъде прочистено населението от там. Дори преди около година, когато за последен път бях в Босилеград, с изумление разбрах, че хората, които се намират на 20 минути от българската граница и от българския град Кюстендил, българите от Босилеград нямат възможност да се лекуват в Кюстендил. Тоест, не могат да имат джипи в Кюстендил. Ето един изключително драстичен случай, в който се оказва, че българската държава най-вероятно може да се справи с този въпрос с помощта на някои законодателни уредби, аз не съм човекът, който трябва да им каже как. Но във всеки случай проблемът е налице и той е налице не от вчера. Тези хора трябва да пътуват много-много по-дълго време до първия сръбски град, в който има нормална болница за разрешаване на техните проблеми. Това не ми се вижда нормално, както разбира се и редица други неща, свързани с образованието, с поддържането на българските институции, включително и тези, които се занимават с развиване на българския език. Защото българските общности в чужбина си имат своите институции, които поддържат повече или по-малко българския език. И с тях трябва много да се работи. Така че тук трябва много дългосрочна стратегия, не нещо писано на коляно от типа на Закона за езика, който също най-редовно влиза в Народното събрание, обикновено когато замирише на избори.

Като още една илюстрация за криво разбрана дипломация бе и фактът, че тези дни бе Денят на Западните покрайнини, той не се отбеляза в България? Никъде никой нищо не каза за него?

Защото всички знаем, с какво бяхме заети ние. И понякога тук собствените ни доморасли проблеми ни карат да се вторачим до такава степен в пъпа си, съжалявам за това сравнение, та да не можем да видим стратегически хоризонтите, които ни правят българи, които ни поддържат да сме българи, които са свързани с нашата национална сигурност. Защото и езикът, за който през цялото време си говорим, е елемент от националната ни сигурност.

Защо езикът е част от националната ни сигурност?

Защото е част от националната идентичност, и в този смисъл, няма как да разчитаме на това, че вечно ще бъдем българи, ако не говорим собствения си език. Да не говорим колко много попълзновения им по отношение на него, примери, които аз вече дадох. И колко много езици се появиха въз основа на българския. И как ние и в това отношение нямаме активна политика като нашите най-близки съседи от Балканите. Защото българският език действително, поради особената си историческа съдба, има тези много прекодификации. Но ето вижте, никой не оспорва факта, че всички останали балкански езици се говорят в повече от една държава. Гръцки се говори в Гърция и в Кипър, турски -  съответно в Турция и в Кипър, румънски се говори и в Румъния, и в Молдова, албански се говори и в Албания, и в Косово, че и в Република Северна Македония. Ситуацията с наследника на сърбо-хърватския бившия, тоест, на сръбския е още по-усложнена, защото навсякъде вече се заговори за босненски и за какви ли не други езици. И само българският се говори единствено тук, заключен в държавните граници. И когато тръгнем ние да правим своите диалектни описания естествено, тъй като езиковите граници не съвпадат с държавните, започват сръдни до Бога от нашите съседи за това, че видите ли, едва ли не сме нагазили при тях. Не, ние не сме нагазили при тях, това е наука, науката така работи навсякъде из Европа, но за съжаление нас вечно не ни разбират.

Професор Кочева, говорихме за публичната реч, за публичното слово. А как изглежда българският език в Интернет?

Не прави абсолютно никакво изключение българският език и в  Интернет, което се дължи именно на този факт, за който ние говорихме. Нали, не се вълнуваме от посегателствата върху езика и речта, като че ли колкото по-изкривено е посланието ни, толкова по-атрактивно изглежда то. Това, което ме притеснява мен  в Интернет, е по-скоро липсата на базова грамотност. И нехайство по отношение на правопис и пунктуация, може би защото това не е официална трибуна за общуване. Но то пък, пак е индикация за това, че губим чувствителност към най-елементарни неща от типа на пълен член, запетайки и какво ли още не. Иначе има нещо обаче, което мен лично като диалектолог ме радва в Интернет. Това са многобройните социални групи обикновено на българи, които се намират в чужбина, които разговарят помежду си на родния си диалект, в Интернет. Тоест, диалектът започва да излиза извън естествената си сфера на средство за устна комуникация, започва да се пише на него. И в тези групи членуват единствено и само носители на този диалект, тоест те припознават родното си място като един много важен за тях регионален маркер, естествено пак свързан с националната идентичност. Но наистина това за ухото и окото на диалектолога е много радващо. Защото ние нямаме тази традиция, каквато например има в една Германия, в Бавария да речем, там диалектът е доста различен, много цветен, да се създава литература на местен диалект. Имаме един Стоян Торлака, лека му пръст, който създаде “Северозападният роман" и след това още два, мисля, че като тяхно продължение. Но останалите диалекти, а имаме наистина изключително интересни диалекти, не се радват на това внимание. Та ето, това за мен е истинско удоволствие, когато следя комуникацията в Интернет, иначе другата е плашеща.

Каква е ролята на медиите?

Ролята на медиите е на съюзник във всичко онова, с което ние сме се захванали. Защото аз казах, че всички ние по един и същи начин сме виновни. Няма нужда да прехвърляме вината от една глава върху друга, просто в този кюп, свързан със състоянието на българския език всички заедно трябва да си подадем ръце и да си запретнем ръкавите.

Правим този разговор именно с цел да се удари камбаната, че българският език е застрашен и всъщност с него е застрашена и нашата идентичност, така ли?

Точно така, точно така. И поради тази причина, преди малко казах, пък и вие ме попитахте, защо езикът ни е елемент на национална сигурност. Да, това е. Аз между другото, споменах като че ли много набързо, но наистина владеенето на българския език, и на историята, и на културата трябва да се обвърже със Закона за българското гражданство. И трябва да се възстанови добрата практика на продължаващото обучение, при която специалисти-хуманитаристи и от университетите, и от Академията провеждат курсове с  всички ангажирани в медийното пространство. Това на времето го имаше.

То беше задължително.

Именно, именно. И по този начин Академията ще обедини всички, които чрез медиите - и електронни и печатни са призвани да работят за престижа на българския език и на българската публична реч. И аз много се радвам, че тъкмо с вас водим този разговор, защото вашето предаване е трибуна на добрия български език и на изисканото българско слово.

Много ви благодаря за оценката. Благодаря ви за това, че приехте да бъдете наш гост и за времето, което ни отделихте.

Благодаря и аз.

Гостува ни ръководителят на Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език при БАН проф. Ана Кочева.

 

Цоня Събчева