Проф. Александър Маринов, председател на Стратегическия съвет при държавния глава и съветник на служебния министър-председател Гълъб Донев, в интервю за годишния обзор на Радио "Фокус“. 

 

Проф. Маринов, вие сте първият гост на Радио "Фокус“ за годишния обзор на политиката и властта. Каква година бе 2022-ра? 

 

Няколко неща могат да се кажат. На първо място една от най-драматичните, най-тежки години не само през последното десетилетие, въобще най-вече поради събитията извън България. Една изцяло променена външна среда. Не че преди не е имало външни кризи, но след поредица от такива кризи, които наистина се отразиха върху България, този път имаме нещо по-голямо, вероятно трайно, което и през година, и през следващите ще влияе върху страната ни. Второ, несъмнено вътрешно драматична година, тежка, противоречива не само заради конкретни събития, все пак много неща се случиха за пръв път през тази 2022 година. Например, за първи път успя вот на недоверието, отбелязахме и рекорд, който вероятно няма да е последен – брой избори за кратък период от време. Аз лично смятам обаче, че освен традиционния поглед към най-запомнящите се събития, трябва да се погледне на тази година и като израз на тенденция, т.е. да се впише 2022-ра година в един по-дълъг период или по-дълъг процес, който за съжаление не е добър. Ние с вас сме го коментирали този процес на упадък на тежко да кажа боледуване на българската партийно-политическа система, оттам и на институциите, които в България са в много голяма степен под влиянието на партиите. И тази тенденция, тя обяснява и политическата нестабилност, и неспособността да се състави правителство, и патологично влошените отношения между партиите и политическите лидери. Т.е. тази година бележи нова фаза на влошаване на непродуктивността на политиката въобще като обществено явление от гледна точка на основното й предназначение. Т.е. имаме безспорно неблагоприятни основания да определим годината като тежка, трудна, в известен смисъл можем да кажем лоша. И това е лошата оценка. Обаче има и по-лоша оценка, а именно, че тенденцията, която отбелязва тази година, е низходяща, т.е. реализмът изисква да оценим следващата година като продължение и влошаване на тази тенденция. 

 

Влошаване в каква посока? 

 

Първо, от гледна точка на управляемостта на страната, от гледна точка на способността на институциите да изпълняват своите предназначения, и най-вече на парламента, който е по силата на Българската конституция водещата държавна институция, без да подценяваме останалите. Това, разбира се, няма как да не се отрази и ще се отразява на цялостния социално-икономически живот и на другите обществени сфери, тъй като политика и функционирането на държавата не са нещо самоцелно или нещо откъснато от цялостния живот на обществото. И естествено за това нещо още в по-голяма степен можем да бъдем песимисти поради изключително трудната международна среда, тенденциите в Европа, в близкия регион, които едва ли ще бъдат стабилизирани или подобрени през следващата година. 

 

Защо през 2022-ра година се отвори такава масивна политическа криза, в която партиите се ненавиждат помежду си и всяка търси изкупителна жертва, за да й метне всички грехове? 

 

Отново ще си позволя да кажа, че това, което се случи през тази година, е напълно логично с оглед на това, което се случи миналата и по-миналата година, т.е. това е израз на зависимостта от предходните събития и процеси. Имаме нещо особено, което се е случвало в определени периоди в последните 30 и няколко години, това е появата на възможност за позитивна промяна, поне така, както я разбираше мнозинството от обществото, към промяна на модела на управление на държавата. На тази основа възникнаха големи надежди, смея да твърдя в някаква степен наивни. Т.е. ние като че ли възприехме желаното за действително, и респективно провала на тези надежди, имам предвид това, което се случи с правителството на четворната коалиция, което беше натоварено с надеждата да реализира тези изменения към по-добро. За съжаление това не се случи. И тук стигаме до две много важни обстоятелства, които са свързани с отговора на вашия въпрос. Първо, защо партиите се оказват толкова неспособни, толкова ялови в изпълнението на своите функции? Първо, защото очевидно показват неспособност да видят реалностите. У нас всеки се оправдава с другите, с всякакви конспиративни процеси, със заговори. Разбира се, много често се оправдават с избирателите, с гражданите било защото не гласуват правилно, било защото изобщо не искат да гласуват. И причината естествено е във всички останали, не и в този, който се оправдава. Тази неспособност за обективен, безпристрастен анализ, в това число и самокритичен анализ, подкопава способността на партиите да правят сериозна политика. И второто, и то е свързано с първото, е неспособността да се реагира на негативните тенденции, защото ние виждаме, че всяка една от партиите, независимо от това как се представя на дадени избори през последните години, почти всяка една от партиите влошава своето представяне с оглед на доверието, което получава от гражданите. Процентите може и да варират, някои от партиите задържат или дори малко качват своите резултати, обаче ако погледнем нещата в по-далечна перспектива, например за 5-годишен период, ще видим, че почти всички партии, вероятно с изключение на ДПС и разбира се на "Възраждане“, вървят надолу. Реакцията обаче е неадекватна, бих казал зловредна не само с оглед последиците за отделните партии, а въобще за политиката и политическото в България, а именно свиването на подкрепата за партиите ги кара да залагат на сигурно, т.е. на най-твърдите си ядра, да се стремят да ги запазят, и ако могат нещо да направят повече, това е по-скоро да отблъснат избирателите да не гласуват за опонентите, а не толкова да ги привлекат на своя страна. Това води до една порочна спирала, до един кръг на безизходица, защото спада изборната активност, но и подкрепата за партиите спада. И тук получаваме нещо, което е характерно да кажем за определени зависимости от наркотици: когато предлагате на своите най-твърди привърженици все по-силни и все по-яростни квалификации, когато ставате все по-непримирими и представяте това за принципност и защита на определени позиции, тогава се получава обратната реакция – избирателите стават също твърде радикални, все по-малко на брой, но все по-радикални. И ние виждаме поради това, че се изкопаха различни пропасти, начертаха се всякакви възможни логични и ирационални червени линии. И всичко това прави вече много трудно тези различия да бъдат по някакъв начин преосмислени и респективно да се стигне дори до някакъв нормален разговор. Аз ще ви дам един пример, който вероятно е субективен, защото ме засяга лично: наскоро в едно интервю на въпроса какви са отношенията между президента и Бойко Борисов или президента и ГЕРБ, аз казах, че има поносимост. И тогава председателят на БСП го даде това като някакъв изключителен пример за някаква ужасна безпринципна договорка за някакво абсолютно недопустимо поведение. Всъщност кое е синонимът на поносимост – ами търпимост, толерантност. Нима е възможна някаква политика въобще без минимум цивилизовано отношение между участниците в политическия живот? Това не означава, че те трябва да се договарят безпринципно, означава, че просто трябва да си говорят, по възможност без да се оскърбяват, без да правят клевети, без да се демонизират в името на някакви криворазбрани принципи или по-точно в името на отстояване на нежеланието да се разговоря, да се правят компромиси, да се търси някакво взаимно приемливо решение. Това е само един пример. Той е пример за абсурдността в този начин на мислене и това докъде той ще доведе. Защото той никога не може да доведе до добро. Той ще доведе до по-нататъшно свиване на подкрепата за партиите, до най-радикалните да не кажа в някакъв смисъл фанатизираните привърженици. Затова някои партии, които винаги съм смятал за носители на твърде негативни неща, за мое учудване започнаха да се държат по-адекватно, свалиха градуса на напрежението, свалиха децибелите на критики срещу другите, почнаха да създават впечатление, че са готови за диалог, което не винаги е така, но дори самия факт, че те заложиха на умереност и на демонстриране на желание за диалогичност,  означава, че напипват някакви тенденции или линии в общественото настроение, които са важни, и други, които залагат само на едно непрекъснато отрицание, на агресивност, да не говоря вече на откровени лъжи по отношение на своите опоненти реални или измислени. 

  

Проф. Маринов, ако институциите са ни болни, а партиите колабират, какво се случва с политическата система? Доколко тя може да се задържи в този вид, в който е? Какво би могло да я замести: дали нови партии, дали нов тип прегрупиране, дали нов тип структуриране? 

 

Първо да кажа, че когато едно обществено явление, една обществена система или подсистема не изпълнява своето предназначение, естествено възниква въпросът за смисъла от нейното съществуване, респективно за замяната й с нещо по-добро. И това е съвършено нормално във всяка сфера на обществен живот, защото хората, обществата имат нужда да живеят нормално, тези неща, които са създадени от вековната история на демокрацията да работят ефективно, а не просто да бъдат някаква фасада. От тази гледна точка е съвсем логично, първо, че когато се случва това, което се случва да кажем в сегашния парламент, с тези действащи лица, много хора започват да си задават въпроса: какво се случва и дали въобще може да се подобри в рамките на тази система или не може? Аз полу на шега, полу с горчива нотка казвам, че при тези днешни защитници на парламентаризма той няма нужда от врагове. Оттук насетне, вероятно ще се повторя, има принципно два варианта. Единият вариант е в рамките на сегашната система на парламентарна демокрация и сегашния вариант на партийно-политическата система с всички норми, които я регулират, да се получи някакво оздравяване, което означава партиите и политическите водачи да започнат да се държат по друг начин, да дават друг резултат, и на основата на това да отправят друго послание към обществото. Това теоретично не може да се оспори и не бива и да се отхвърля като възможност, но признавам откровено, че с всеки изминат ден от това, което наблюдаваме в парламента, извън парламента като наблюдение на партийните най-вече ръководства, не насочва очакванията в тази посока. Малко вероятно изглежда, ако мога така да се изразя, да се случи това желано превъплъщение, това възкресение, ако мога дори да се изразя. Другият вариант е да започнат да възникват желания за сериозна промяна, като тук са възможни най-различни варианти – от съвсем разумни, рационални, почерпени от световния демократичен опит, до най-различни радикални и повече или по-малко опасни за обществото идеи. Това е напълно логично, ние не можем да кажем, че търсенето на нови решения непременно ще води до добро и само до раждане на добри варианти. Между другото всеки опит за промяна, дори продиктувана от най-добри намерения, може да завърши неуспешно или дори печално. В дадения случая това, което се случи с четворната коалиция и нейното правителство през тази година, е илюстрация, че желание може би е имало, обаче очевидно нямаше способности, нямаше готовност, нямаше качества вероятно. И по този начин аз смятам, че първо, никакви възможности не биват априори изключвани, ако те не са очевидно недемократични. Давам ви един пример: сега едва ли не се коментира с някакъв такъв квазирелигиозен ужас идеята за президентска република в най-общия смисъл на думата. Тук аз не говоря за това, че всъщност няма сериозни политически субекти, които да са започнали конкретни действия в тази посока, няма да коментирам дори изключителната трудност при реализацията на тази идея от гледна точка на всички необходими конституционни и други политически условия. Аз имам предвид факта, как истерично се реагира на тази идея и се представя за някакъв пълзящ, зловещ авторитаризъм, както например някои политически лидери обвиняват президента, въпреки че той няма никакво отношение към тази тенденция. Проблемът е в това, че хората започват да мислят в тази посока. А освен това, има една немалка част от българските граждани, които са достатъчно информирани, и те знаят, че на много места по света работят такива системи, и то работят нелошо, водят до добри резултати, не само при най-известните примери САЩ и Франция, а например в  Кипър, Южна Корея, в редица латиноамерикански страни и т.н. Т.е. не можеш да кажеш: "Няма да  обсъждате това“ без да можеш да предложиш никаква добра, разумна алтернатива. И в този смисъл ще има търсене на нови варианти. Това е без съмнение. Друг е въпросът, че трябва да се обоснове, не да се декларира, не да се заяви с пропагандистки средства, трябва да се обоснове, къде е допустимата граница на търсене на някакви нови решения. Ако старото все по-зле работи, ясно е, че обществото ще търси нови решения, това можем да бъдем сигурни. 

 

А защото се провали политическият диалог между президента и парламентарно представените партии? 

 

Този диалог никога не е бил особено ползотворен, говоря от 2017 година насетне, макар и в различни степени и по различни причини. Според мен общата причина е, когато поставите под общ знаменател процесите преди 2020 година и след това, че повечето партии категорично не обичат и не желаят да бъдат критикувани. Не са готови да чуят различно мнение, не са готови да си признаят грешките. Всяка критика се превръща в някакъв едва ли не акт на война и тази непоносимост към различното мнение, към критичното мнение до някаква степен характеризираше и ГЕРБ, когато управляваше, и в голяма степен някои, повечето от партиите на четворната коалиция след избирането на тяхното правителство. В частност друга причина е, че разбира се, тук играят и определени особености на ситуацията, и определени лични особености, вероятно партиите бяха свикнали с президенти, които не реагират на техните враждебни действия, президенти, които по една или друга причина са били склони или да преглътнат, да си замълчат смирено, или да отговорят асиметрично с някакви неявни или така да кажем прикрити начини на съпротива. В случая с президента Радев, той е друг тип човек: той е открит, бих казал прям, и когато нещо не му харесва, или когато бъде атакуван с неприемливи средства, той може известно време да потърпи, да потърпи, най-накрая отговаря и нарича нещата с истинските им имена. Това, разбира се, не се харесва и води до нова ескалация на враждебност. В края на краищата обаче не е важно  как партиите или другите участниците в политическия живот определят нещата, въпросът е,  как ги определя върховният суверен. От тази гледна точка независимо, че и президентът носи щети от това изостряне на отношенията с партии, с които преди е бил в добри отношения, в края на краищата ние виждаме сега как гражданите преценяват, кой е прав и кой е крив. По всичко личи, че президентът независимо от тези щети, които понася, остава човекът с най-голямо обществено доверие, най-големи надежди са адресирани към него. Друг е въпросът, че ние трябва да търсим отговори на още едно сериозно противоречие: президентът много често, ролята му на олицетворение на единството много често се разбира като роля да балансира, да се разбира, да проявява куртоазия към политическите партии. Това, разбира се, не е вярно, защото партиите в добрия случай са представители на интересите и на възгледите на една голяма част от обществото, в по-лошия случай те са представители на малка част от обществото. Вие знаете, че в момента партиите, излъчени в българския парламент, представляват между 1/5 и 1/4 от хората с право на глас в България. При това положение много по-важно е да се чуе и да се представя разнообразието от гледни точки, което не може да установим от трибуната на парламента или не можем да го установим в автентичен вид, защото там всички претендират и изразяват отделни, да ги наречем така откъслечни желания на отделни части от обществото, но много често те са вътрешно противоречиви, както виждаме от опита за сформиране на всякакви мимолетни и взаимно изключващи се "коалиции“ през последните 3 месеца. Тук вече е въпрос на гледна точка, кой какъв президент предпочита, дали предпочита някакъв снишаващ се субект, който по-скоро прилича на конферансие или оберкелнер, или човек, който ще изразява мнение различно, ще опонира на партиите по някои въпроси на едни, по други въпроси на други партии, всичко зависи от съдържанието на политиките. В състояние, когато партиите са в толкова лоша кондиция, очевидно боледуват и губят доверие, все пак президентът остава този стабилизиращ фактор, който продължава да крепи някакво ниво на функциониране на държавността. 

 

Какви са предизвикателствата пред 2023 година? 

  

О, това е много труден въпрос, тъй като се опасявам, че екстраполацията на всички съществуващи предизвикателства през тази година няма да е достатъчно. Ние не можем за съжаление да видим всички проблеми, всички рискове. Аз отново повтарям, че за съжаление няма обективни основания да очакваме нещата бързо чувствително да се подобрят през следващата година. Със сигурност ако се опитаме да се ограничим до това, което е в нашия кръгозор, и което е до някаква степен е под наше въздействие, т.е. вътрешната политика, голямото предизвикателство ще бъде способността да се излъчи някакво достатъчно устойчиво, достатъчно представително и достатъчно ефективно управление. По възможност най-добре би било това да може да го стори парламентът. Очевидно е, че в това Народно събрание вероятността клони към нулата. Дали ще бъде възможно в следващото, ми е трудно да кажа. Ако нещата продължават по същия начин, вероятността също не е голяма, но нека да се надяваме, че може да се прояви някакъв разум или някаква точка на разбирателство, иначе при задълбочаване на тази неспособност ще има лоши практически последици. Тук не говорим само в низходящата тенденция в доверието, в обществените представи за политиката. Ясно е, че без работещ парламент най-малкото, а той по принцип изисква излъчване на правителство, ще е много трудно да се решават редица проблеми, защото тук става дума за бюджет, тук става дума за важни закони, тук става дума за промени, които не са свързани само с усвояването на някакви пари от Европейския съюз, както често се разсъждава съвсем ограничено. Мисля, че трудни неща ни очакват през следващата година. Не мога да кажа точно какви, защото не искам да гадая, нито пък да гледам в бездната, защото знаете тази стара мисъл: не гледай в бездната, защото бездната ще започне да те гледа. 

 

Цоня Събчева