Полк. Станчо Станчев, военен историк, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

Само след дни на 27 ноември ще отбележим 104 години от подписването на унизителния за България Ньойски договор, поставил края на участието на страната ни в Първата световна война. Това е вторият международен документ, който след 13 юли 1878 г. осакатява населените с българи земи. Страната ни губи територии в размер на повече от 11 000 кв. км, 2 милиона българи са оставени под чужда власт, лишени сме от правото на наборна армия, иззето е оръжието и сме обречени на тежки, дългогодишни репарации. България губи Западните покрайнини с Цариброд и редица села в Кулско, Трънско, Босилеградско, Кюстендилско и половин Струмишка околия, които са предадени на Сърбия. Западна Тракия от Места до Марица е включена в пределите на Гърция, губим излазът на Бяло море, отнета ни е Южна Добруджа, тя се връща на Румъния, чак по-късно я връщаме обратно. Как след победната Сръбско-българска война, след славната за армията ни Балканска война, дори след героичните битки при Червената стена, при Каймакчалан, при Дойран, при Криволак, при Завоя на Черна, при Чеган, при Тутракан, при Добрич, при Букурещ, стигнахме до позорния Ньой? Наш гост е военният историк полковник Станчо Станчев.

Добре дошъл в Аудиокаста на “Фокус" “Това е България", полк. Станчев.

Здравейте. Благодаря за поканата.

Защо въпреки победните си битки България загуби Първата световна война?

Причините са много, могат да се търсят навсякъде, но основната от тях е, че не умеем да се възползваме от победите на Българската армия и политиците ни да ги осребряват така, че наистина да имаме благоприятни последствия за държавата.

Как са си взаимодействали българските военна политика и стратегия през Първата световна война?

По време на Първата световна война има едно голямо разминаване между политическите и стратегическите цели, заради които се води войната. Първоначално да започнем с началото на тази война и включването на България на страната на Централните сили. Тогава висшето военно ръководство, в лицето на главнокомандващия генерал Жеков, съвсем откровено споделя, че те включвайки се във войната, и включвайки Българската армия във войната, нямат никакво намерение да воюват с великите държави от Съглашението. Напротив, тяхната единствена цел е да накажат коварния съсед Сърбия заради това, което ни стори през 1913 г. Едно голямо недоразумение, защото в крайна сметка държавите са обвързани със съюзни договори, а тези съюзни договори, преследват определени политически цели. Съвсем логично е, че нападението, което извършваме срещу Сърбия и то в съюз с Австро-Унгария и с Германия на страната на Централните сили, неминуемо ще повлече след себе си и участието на великите държави от Съглашението, това е съвсем нормално положение, нормална позиция.  Проблемът, който доста ни задушава по време на войната, е, че ние нямаме ясно изразени и дефинирани точки в договора: колко време ще участваме в тази война, докога ще участваме в тази война? И в крайна сметка, участвайки във войната, де факто какво ще получим? Случва се така, че, макар и победоносно да я започваме тази война, да ни спрат на българо-гръцката граница и там в продължение на няколко десетки месеци да дочакаме пробива на Добро поле, да дочакаме унизителното Солунско примирие, свързано с България и с Българската армия и най-вече, както вие споделихте, злощастния договор от 27 ноември 1919 г.

Защо през Първата световна война политиците и армията на България не поправиха грешките от Междусъюзническата война? Кой повече сбърка: политиците или военните?

Проблемът е в това, че онези военни, които водиха двете балкански войни, по-късно в Първата световна война участват в много малка степен. Една значителна част от тях, и то най-достойните са освободени от армията, защото те проявяват увереност в себе си, те са хората, които изразяват собствено мнение. И не поддържат в никакъв случай сляпо това, което им се предлага от правителството на Радославов, и най-вече от монарха. Монархът издига на ръководни длъжности в армията за участие в Първата световна война верни на него хора, които ще изпълняват всяка негова прищявка и няма да изразяват негодувание или пък да търсят по някакъв начин истината във воденето на военните действия.

Говорите за цар Фердинанд, нали?

Именно. Самият факт, че когато се подписва Съюзният договор за включването на България в Централните сили, той се подписва от един подполковник Ганчев, докато другите държави ги подписват началниците на генералните им щабове, подписват ги върховните главнокомандващи, т.е. хората овластени за това. В същото време, нашият началник на Щаба на армията по онова време генерал Бояджиев не знае даже, че ние сключваме военен договор и военна конвенция за включването на България във война. Това е сериозно пренебрежение по отношение на военната експертиза, по отношение на военните, при такава съдбоносна за България война. Тук специално по това време се случва и така, че тръгваме да воюваме, без да знаем къде отиваме и до къде ще стигнем. Това е нещо много печално във време на война. Значи нямаме правилник на Главното командване, оказва се, че взаимодействието между Главното командване на армията и Министерството на войната никъде не е регламентирано. Появяват се много недоразумения, няма общо командване на коалицията. Всичко се доминира от германците и изпълняваме сляпо тяхната воля, включително до самия край на войната.

Това ли са основните грешки на българските военачалници през Първата световна война?

Да, на българските военачалници, доколкото те са били овластени да вземат важните за държавата решения, важните за приключването на войната, изваждането на държавата от войната решения са в тази посока. Тук, разбира се, трябва да намесим и обстоятелството, че на възлови длъжности, на ръководни длъжности в армията са издигнати неподходящи хора, които не отговарят на критериите, на изискванията за воденето на война в онзи период и то срещу армиите на държави от Великите сили. Само за пример ще дам един генерал Владимир Вазов, който съумя  да организира такава блестяща отбрана при Дойран, че да спре двукратно и трикратно превъзхождащи го войски и от от армиите на велики държави.  Да ги спре, да им нанесе поражения, да не допусне пробив, а в други участъци, далеч по-малки по сила и възможности противникови сили  съумяха да извършат пробив и да накарат Българската армия да се оттегли от заеманите позиции.

Кои са големите герои от Първата световна война? Вече чухме за генерал Владимир Вазов.

За мен големите герои в Първата световна война са българските войници. Близо милион минават под знамената, в продължение на 36 месеца се намират по македонските чукари гладни, с намалена дажба, обосели, оголени, месата им се виждат просто под скъсаните униформи. Съумяват да останат там и в голямата си част да защитават с кръвта си България, която се намира зад тях.

Какви измерения има Ньойският договор?

На мен ми е трудно да определя измерения на нещо, което е неизмеримо. То е неизмеримо, първо, заради обстоятелството, че е наложено един път силово, и втори път, няма да бъде силно ако кажа с измама. Защото в крайна сметка, даже и онези войници, които възприемат като чиста монета предлаганите 14 точки на американския президент Удроу Уилсън за самоопределението на държавите след завършването на войната, даже и те остават излъгани. Защото в крайна сметка това, което ни се налага след като сключваме примирието, въпреки че се подготвя този договор, е крайно унизително за българската държава. Самият факт, че викат българска делегация на 26 юли 1919 г., начело на делегацията е Теодор Теодоров, а я приемат едва на 19 октомври същата година, за какво говори? Тя е изолирана в един хотел “Шато дьо Мадрид", който съществува и до ден-днешен в същия си вид, както е бил и тогава. Няма никакви контакти с останалите делегации, с представители на великите сили, овластени да вземат решения, да  подготвят договорите. Не са запознати абсолютно по никакъв начин с текста на самия договор. И когато го връчват, всички остават неприятно изненадани. Връщайки се в София, клаузите на договора предизвикват голямо негодувание и оставка на кабинета. Все пак Теодор Теодоров се връща, той продължава да бъде представляващ България в подписването на договора. Връща се, отказва да го подпише, но Стамболийски поема тази отговорност и подписва договора. Както се изразява един английски публицист: “Смятахме, че ще се наложи някакъв нов ред, но този нов ред запази старите порядки и излъга онези, които имаха някакви надежди". Така се случва, че той първо ни унищожава икономически, второ ни унищожава военно.

Какъв е ударът върху армията?

Абсолютно, абсолютно голям удар е върху армията. Само за репарациите, които трябва да плащаме, за финансовите измерения на този договор, прави силно впечатление факта, че в него са заложени едни непосилни за България суми. Става въпрос за 2 милиарда и 250 милиона златни франка, които се равняват на около 900 милиона английски лири стерлинги. Добре, че през 1923 г. се смиляват представителите на държавите победителки и ни го намаляват този договор. Но в същото време само за пример на вашите слушатели ще споделя, че е трябвало той да бъде изплащан до 1983 година. И годишната вноска, която е дължима за всяка година, се е равнявала на  1 милиард и 200 милиона лева. Или това е представлявало 20% от българския бюджет. Представяте си, за какво става въпрос, като се има предвид стотиците хиляди бежанци, които навлизат в територията на България, на оголяла, на обосяла, на обедняла България, можем да си дадем сметка за какво става дума и какво се случва тогава. Що се отнася до армията, тя се поставя в крайно унизително състояние. Разрешава ни се, добре е известно, да притежаваме заедно с пограничната стража и с жандармерията военна сила в рамките на 33 000 души, от които армията може да бъде 20 000. Нямаме право да провеждаме мобилизация, нямаме право да поддържаме по-големи формирования от полк, нямаме право на авиация, на флот и ред, ред други обстоятелства, които ни поставят в такова състояние, че нашата армия не е в състояние да осъществи своите конституционни цели и своите конституционни задачи - да защити териториалната цялост, да защити независимостта на  България. И това добре проличава 6 години по-късно, когато се случва петричкия инцидент и нахлуват необезпокоявани от никой гръцките пълчища и достигат на 50-60 км дълбочина в Петричкия район. И добре, че се намесва Обществото на народите, за да може да се постигне някакво споразумение, да могат да бъдат изтеглени тези войски от територията на България. Трикратно и четирикратно армиите на съседните държави превъзхождат България. Тяхната основна цел е била военно и психически да бъде унищожена, да бъде наказана България.

Наказана – за какво? За героизма си, за военното си умение, за себеотрицанието, за патриотизма?

Наказана най-вече заради това, че на бойното поле показа, че няма враг, който може да й противостои и с достойнство, като истински войн, да застане срещу нея и да воюва победоносно. Така се случи със Сърбия, така се случи с Гърция, така се случи с Румъния, онази същата Румъния, която три годни по-рано през 1913 г. нахлу победоносно уж в Северна България, извърши маса злодейства върху българите и върху населените места в Северна България, надвисна над София без да срещне никакъв противник. На тази същата армия, която беше толкова победоносна през 1913 г., й се случи точно обратното три години по-късно през 1916 г., когато при Тутракан трябваше, макар и оборудвала, готова да защитава една силна крепост, каквато е  Тутраканската крепост, да отстъпи и половината от тази армия да се издави в Дунав, и да не е в състояние даже да си мине на собствена територия. Същата тази армия на следващата година подписа капитулацията си.

Виждате ли паралели между събитията тогава и днес, полк. Станчев? Виждате ли принципни паралели?

Ох, със съжаление трябва да кажа, че виждам. Виждам и пак със съжаление ще споделя, че грешките, които и тогава и сега се случват, те са в полето на политиците. Тогава, когато сме заобиколени отвсякъде от хищници, които искат да късат от територията на България, българските управляващи кръгове, българската политика не е в състояние да прозре и да намери верните пътища, за да създаде условия в България да спечели покровителят, да спечели представителят на великите сили, които да застанат в България и да отстояват и нейните интереси, а да не попада в положение да бъде отвсякъде грабена, и отвсякъде унижавана и с идея даже да бъде унищожена. Към настоящият момент, пак ми се струва, че сегашните политици повтарят грешките на онези от преди 104 години. Пак не намират верният път, за да печелим симпатиите от чужбина. Каквото и да се случи, каквото и да предприемем, накрая нещата допират до това, че вината отново опира в нас. Колко години се мъчим да влезем в това Шенгенско пространство и все се намира някой, който не е съгласен с тази наша идея, на българското правителство.  Даже и което и правителство да бъде, те се смениха вече и няколко правителства, които ръководят българската държава. Кое ни пречи да изразим по най-точния и достоен начин нашите искания? И тогава, през Първата световна война се впряга цялата интелигенция на България, тогава Ризов прави един цял атлас от карти, учените подготвят материали, с които да се защитава националната идентичност на населението, което остава извън територията на България. Всичко е направено по най-добрият начин, но когато идва време това, което е сторено да бъде представено по най-добрият начин, това не се случва. Сега виждате как стоят нещата и с нашите братя от западната ни съседка. Както виждате, комисии работят, интелектуалци са насочили усилията си да търсим начин за сближаване, да търсим единството и все не можем да го намерим, и все не можем да го намерим. В крайна сметка си мисля, много пъти съм си поставял въпроса: а бе, дали вината е само в нас? Вероятно не е само в нас вината, но и ние имаме голяма вина да не ни се случва това, което трябва да ни се случва, което заслужаваме исторически да ни се случи.

В какви се състои тази вина, полк.  Станчев?

В какво се състои? Много труден въпрос ми задавате. Комплексна е, комплексна е причината да изживяваме тази вина и да не можем да намерим правилния път, и да не можем да намерим изхода от трудните ситуации, в които все по-често и по-често изпадаме. На първо място аз поставям разединението, липсата на единство, липсата на общо възприета национална доктрина, зад която всички да застанат, в която лидерите на политическите сили да се подпишат и да я преследваме. Такава доктрина, добре знаете, имат и сърбите, такава доктрина имат и гърците, в известна степен такава доктрина имат и нашите северни съседи румънците. Ние във всяко едно отношение най-напред се разделяме, започваме един друг да си пречим и да не търсим обединителните елементи, а да насочваме, да акцентираме нашето внимание преди всичко изцяло върху емоционалната страна на въпроса.

Много ви благодаря за този анализ и за времето, което ни отделихте.

И аз ви благодаря.

Гостува ни военният историк полк. Станчо Станчев.

 

Цоня Събчева