Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с Пламен Петров, куратор на изложбата "Acqua alta. История на българските национални участия във Венецианското биенале 1910 – 2024“ с още подробности за  непоказаното в залата.

Г-н Петров, какво е това нещо, което остава извън залата и е интересно да се разкаже, за участието на България във Венецианското биенале? Нещо любопитно, така че да предизвикаме слушателите да разгледат тази изложба, а и изобщо да обогатят знанията си?

Участието на България на Венецианското биенале е една изследователска територия, която към настоящия момент не беше пристъпвана и не бяха полагани систематични усилия да бъде осветен най-малкото разказът от 1910 гадина до ден -днешен. Първото участие на България е именно 1910 година, когато ние се представяме с повече от 20 автори и повече от 100 произведения. Реално това е нашето първо легитимно стъпване във Венеция. Никой не беше полагал досега усилия да се опита да реконструира кои са творбите, които са показани там и т.н. Така че, в този смисъл, мисля, че публиката за първи път има възможност да погледне в цялост този разказ за всички наши участия на биеналето до ден-днешен. 

Отделно, част от произведенията, с които ние сме участвали, присъстват в изложбата. Т.е. това не са просто предполагаеми произведения, а онези произведения, които всъщност са плували, качени на каса в гондола, във Венеция и днес отново са събрани, след толкова години. Те са били разделени тези произведения, всяка от тях е в различни музейни колекции, и в един момент те отново се събират на едно и също място, след толкова десетилетия разделени. Така че дори този емоционален момент си заслужава да се подчертае.

И все пак, кое е нещото, което остава неизвестно? Нещо куриозно, което да ни разкажете, след изследователската работа, която сте извършили? Знаем, например, че Златю Бояджиев също е участвал в бианалето през 1942 година, нали така?

Аз лично не мога да кажа кое е куриозно и кое не е, защото за мен всеки един изследователски факт е важен. Но, примерно, през 1910 година се появяваме с една скулптура, която е една от малкото скулптури в България, които показват карикатура. Обикновено карикатурата се свързва с нещо, което ние виждаме във вестниците, а това е в скулптура реализирано. При това от Александър Божинов,  който по-голямата част от публиката разпознава като бащата на българската карикатура и като човек, който прави рисувани образи, а не скулптура. Ето ви една извънредност.

Произведението на Златю Бояджиев, което споменахте, "Брезовските овчари“, то действително е било в Бианалето. Виждате тази голяма мащабна работа – представете си как това нещо е пътувало от България до Венеция през 1942 година, когато България вече е въвлечена във войната, излязла от територията на неутралитета и е взела ясна позиция във Втората световна война. И въпреки това, ние сме във Венеция. Така че да, много ми е трудно това с куриозите и атрактивните неща. Аз мисля, че има много атрактивни неща в тази изложба. Най-малкото е събирането на тези произведения на едно място след разделянето им десетилетия наред.

А какво ще кажете специално за пловдивското участие, освен Златю Бояджиев, кои други са се представяли там??

Цанко Лавренов е друг автор, който ще се появи през 1942 година. През 1942 година е най-многолюдното ни представяне във Венеция, което отново е един куриоз по време на война. Много от държавите изобщо не участват във Венецианското биенале, но ние участваме и се показваме с най-многолюдната група, въпреки че тогава от биеналето са ни направили забележка за това. Още преди да се създаде групата, която ще участва, са отправили молба да се направи една по-скромна изложба, защото времената са сложни, и да се изберат само 4-5 художници. Ние обаче решаваме, че ще покажем повече от 20. Събират се и всички те показват огромно количество произведения. И сред тях са и тези на пловдивски майстори, като Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Данаил Дечев. В това време част от групата на Южнобългарските художници, знаете, е бил и Сирак Скитник. Той също е представен в тази изложба.

Реално през 1942 година участието е доминирано от групата на "Родно изкуство“. Това е едно художествено сдружение, което се основава в края на второто десетилетие на ХХ век и бележи цялото развитие на изкуството и най-добрите български художници, включително Майстора, Златю Бояджиев и т.н. в конкретни периоди са били негови членове.

А известно ли е кое ги е активизирало така? Защо точно тогава е най-многобройното участие на България? По каква причина се е случило?

Мисля, че можем само да догаждаме и да предполагаме. Лично аз за себе си мога да кажа, че става дума за политическо решение. Доколко това е така, трудно мога да докажа, но според мен е по-скоро политически ход.

Светлана Куюмджиев забелязва нещо много интересно, зад което и аз заставам, че нашите участия на Венецианското биенале са винаги в извънредно за България време. Време, в което за страната се случват важни политически процеси. Примерно, участието ни от 2007 година - тази година влязохме в Европейския съюз, участието ни от 1910 година, когато всъщност България е на прага на Балканските войни, участието от 1948 година – годината в най-новата ни история е белязана от Димитровската конституция, която в началото на 1948 година влиза в сила. Тя е приета още през декември 1947 година и от 1948 година вече влиза в сила. И от там следва задвижване на репресивната машина на БКП и на цялата властова система. Така че, ние пак сме във Венеция и в тези смутни в политическо отношение години.

Можем ли да кажем, какво още предполага образователната програма на изложбата? Какво още да очакваме?

Имаме срещи-разговори за новите ни участия след промените от 1989 година. Специален гост ще бъде директорът на Националната галерия г-жа Ярослава Бубнова, която знаете, е била няколко пъти комисар на българското участие, а през 1999 година и куратор на участието ни. Недко Солаков също ще гостува в рамките на тези съботи и недели в тази образователна програма. Ирина Баткова също ще се включва в разговорите около участието ни от 1999 и 2022 г. Така че опитали сме се да поканим тези, които са работили за утвърждаването на участието на България на Венецианското биенале, което е един много важен жест. Защото, всъщност и до ден-днешен Венецианското биенале е най-големият международен форум за представяне на съвременните процеси на художествената сцена.

А има ли интерес към изложбата? На последния тур в неделя, който Вие проведохте, как беше?

Ами, беше интересно, за мен беше интересно. Имаше въпроси. Надявам се да е било интересно на посетителите.