Проф. Петър Стоянович, историк към БАН в интервю за предаването "България, Европа и светът на фокус"

Шествие "ЕС и демокрация, Фашизмът не е патриотизъм" се състоя вчера в отговор на парламентарни спречквания, и забрана от страна на една партия “Възраждане " към определени депутати от други да се изказват. Езикът в парламента стана недопустим дори за нормално възпитани хора, да не говорим за депутати. Заведение осъмна със звездата на Давид и надпис “евреи", защото окачи табела, че не обслужва привърженици на същата тази партия. По витрините на заведение на ул. “Иван Вазов" се появиха черни пречупени кръстове. Еврейската общност реагира остро, държавата обаче не. Главен прокурор квалифицира като “политически боклук" част от присъстващите в парламента. Като последствие от всичко това напрежението в обществото нараства до агресия, непримиримостта към различно мислещите стана юмручна. И най-притеснителното е, че се възраждат фашистки символи и начини на поведение. За да коментираме всички тези теми сега на телефонната ни линия е проф. Петър Стоянович, български историк от БАН. Проф. Стоянович, думите “фашист", “денацификация", “расист" и съответните символи се възраждат все по-масово и у нас, и по-света. Защо стана така?

Вижте, ако се отървем от политическата и лична и всяка друга суета или принадлежност, която всеки един от нас до някаква степен има, трябва да погледнем нещата максимално отгоре, и ще позволите да не се впускам съвсем в уличното дребнотемие. Да започнем по ред на номерата. Първият, и вероятно най-голям проблем е в това, че за разлика от нацизма и фашизма, които в 1945 г. бяха съдени, осъдени с пълно право за неговите престъпления, и в Западния, по-цивилизования от нас свят, те получиха една много последователна забрана, която се преследва и углавно. Комунизмът и всички негови форми в източната част на света, включително и у нас въпреки някакви жалки опити, никога не получи знак за равенство с другата човеконенавистна теория, тази на фашизма. Оттам идва големият проблем, че дълго време в България и до днес не е никакъв проблем да имаш червена петолъчка и никой не те гони за това нещо. Но, което е и напълно правилно, много последователно се преследва единствено едната от двете идеологии. Аз по никакъв начин не искам да онеправдавам едната или другата, смятам, че и двете трябва да бъдат преследвани по еднакъв категоричен начин, големият проблем е, че ние, а и Западния свят много дълго време, че и до днес, не намери сили да се пребори и с другата чума, не само кафявата, но и червената. Това е първата част от въпроса, т.е. когато някой, аз бих казал полуидиот, в днешно време рисува пречупени кръстове по стената, ние все още имаме официални издания в България и не само у нас, които все още много гордо развяват червената петолъчка така, че и това трябва да го имаме предвид. Второто, вече по-конкретно разделение, ако ми позволите, това е по линията на ценностите. Тази ценност единият разбира крайно либерално или крайно консервативно, или във всички случаи от двете страни на тази барикада. Един я разбира с Русия, друг я разбира с цивилизования свят, в това отношение аз съм напълно еднозначен към цивилизования свят и Запада. Трети я разбира като начин за решаване на проблемите чрез премахването на опонента, независимо дали бие жена си, дали унижава своя колега, или примерно желае някой да не може да гледа един филм, или децата му да не могат да учат разни неща от световната или личната история. Ето ви следващият, според мен голям момент и това се дължи на две или три основни неща от моята скромна камбанария. Първо, от липсата на последователна държавна политика и обществена търпимост към подобен вид крайности. Аз съм срещу крайностите и в двете посоки. Нито бих искал едната крайно либерална или както иска всеки да я нарича, някои я наричат джендърска, аз не искам да ги квалфицирам по някакъв начин, да ми доминира в дома и в обществото. Още по-малко бих искал тази една по-разкрепостена неолиберална и всичко останало, политически коректна, ако речете политика, пък да бъде преследвана с методите на една отречена епоха, каквато е да кажем тоталитаризма в нацистка Германия или в Съветския съюз.

Защо според вас, държавата е учудващо пасивна, когато става дума за пречупени кръстове, еврейски звезди и подобен тип вандализъм?

И това ще стане. Българската държава за много малко неща реагира последователно и принципно. Ние сме спорадично реагиращо общество, ние имаме един политически предменструален синдром. Ние само на някакви цикли по някакъв начин се видоизменяме, но никога това не е постоянно. Ето виждате напоследък, ако еврейските организации не бяха се възмутили, ако вероятно и ваши колеги журналисти и вие самата не се възмущавате от рисуването. То е като в някакъв абсурден филм да рисуваш днес по една витрина звездата на Давид и да окачествиш някого като евреин, арменец, турчин или българин, това никой от нас не си е представял за възможно да се прави. Но пак казвам, много натежава едната страна, забравяйки, че всъщност тази нетолерантност в българското общество и този абсурд в българската държава се роди по времето на комунистическата държава 50 години. Различните тогава бяха преследвани, различните тогава бяха разкарвани по определен начин едни с камионетка до районното управление, други някъде и по-далече по островите на Дунав.

Това изпростяване на нацията то е смесица между лошо и непълноценно образование и пълна липса на мярка, наложена с граждански договор и със законите на държавата.

Проф. Стоянович, следва въпрос кое е кокошката и кое яйцето? Ние ли изпращаме за работа в институциите едни невъзпитани хора, защото това е нивото и езикът в парламента. Отгоре ли се дръпва спусъка надолу и се отприщва агресия, как се случват нещата, кое е първото?

Трудно ми е да го кажа еднозначно със сигурност това е резултат от един много по-дълъг процес. Първо, за жалост го казвам, истински за жалост, ние сме едно общество, което живее с все по-малко ясни и защитени ценности. Ценност е, когато защитаваш различността на другия, ценност е, когато си вярващ човек, независимо в кое от всичките божества вярваш, ценност е, когато имаш уважение към държавата и я зачиташ, и се смяташ за част от нея. Това е едно много голямо верско, от една страна и държавническо, етатистко образование от друга. Ние отдавна сме изпуснали нишката на това образование. Второ, българското семейство също така в тежка криза, само по себе си, отдавна е спряло да възпитава следващите поколения, бидейки самото то болно та не може да възпита в тези ценности следващите поколения. И на трето място политиката, която се изкорубва от смисъл сама по себе си, губи абсолютната си задача да служи на обществото. Това звучи много героично в очите на някой, особено на по-младите ще кажат “ха-ха-ха, какви са тези овехтели понятия"? Това е принципът на политиката ти отиваш някъде, за да се жертваш за общото благо, а не, за да натрупваш чудесни късчета в своите широки бузки, голяма е разликата. Ето тези три неща, когато пратите примерно, дали в парламента, дали в правителството критично голяма маса от хора, които идват отникъде, не отиват наникъде и от никого не са подготвени и възпитани за тази длъжност, която е дълг сама по себе си, вие имате съвсем естествено този проблем. Вие отивате при органите на реда и им казвате “не е възможно това да се случва в XXI век в държава-членка на Европейския съюз", вероятно те ви отговарят “ама какво толкова, те не са си избили, дето се казва още нито един зъб". Отивате при една учителка и й казвате “защо това дете не може това онова" и тя казва “първо, ме натиска държавата, второ, ще ме бият родителите, трето, директорът ме натиска, че това дете трябва да свърши с добър успех, защото иначе ще намали паричния поток към нашето училище". Да продължавам ли нататък? Ние като общество сме изправени пред много по-големи въпроси от това дали Х харесва Y като партия, като държава, като мъж или жена. Ние сме изправени пред една много сериозна опасност за колапс на цялата система.

Не искам да звучи драматично.

То си звучи драматично, но ние сякаш не виждаме големите си общи цели, защото има съвсем целенасочена пропаганда идваща от Изток, агресивна идея за разпад на този свят към който ние се стремим, и той по някакъв начин рефлектира в обществото. Тогава обаче, тази фрагментация агресираща през цялото време към другите различно мислещи от нас групи, докъде би могла да ни доведе? Като историк ви питам, който във всички случаи може да направи аналогия с други подобни исторически моменти. Или как можем да предотвратим колапса?

След Освобождението ни във втората половина на XIX век, България през цялото време на своето съществуване е била в обявена или необявена война с Изтока, със Североизтока, дебело да подчертая, вие повдигнахте този въпрос. Сега в съвременен контекст, най-сетне след времето на Стамболов, след времето на Цар Борис и т.н., най-сетне за пореден път, излязоха наяве директните опити за финансово, идеологическо, даже в някои случаи насилствено вмешателство на съветската и постсъветската система в България. Това, че започна пустата война с Украйна, накара най-сетне нашето общество да осъзнае, че вече няма накъде да отстъпва и трябва да реши на коя страна е. И е съвсем естествено, в този доста титаничен световен сблъсък, за който ние за пореден път искаме да минем метър и да сме в бостана на цялото селско развитие. Нали ние не искаме да сме в центъра на селото около байрака, най-сетне да стане ясно кои са тези, които смятат, че мястото на България е в обществото на модерните държави, и кои са онези, които както се казваше в по-старите произведения “са измекяри на една друга идеология", които са хора на хранилка, които са видимо хора, които стоят от другата страна. Да, заповядайте, афиширайте се и оттук насетне обаче, аз лично не смятам, че тези хора представляват модерна, европейска, демократична България. Това са други хора, които искат да водят страната ни в една друга посока, която поне аз лично и моите деца, моите родители и пра-родители не смятаха за редно. И поне доколкото зависи от нас гражданите, доколкото сме граждани, а не само население, трябва по всякакъв начин да дадем някакъв интелигентен отпор. За жалост, според мен прекалено интелигентен ни е отговорът, за да бъде действен, но какво да правим такива сме.

Засега поне така. Финален въпрос, прав ли е бил Хегел, когато е казал, че хората си вадят най-малко поуки от миналото? И вие споменахте за гоненията на различните по времето на социализма, за това, че фашистките символи и идеология, практика, термини са забранени и се наказват от цяла Западна Европа, а при нас не е точно така. Сякаш някак си плитката ни памет ни кара да правим грешки от детството на цивилизацията, за съжаление.

Ние не правим грешки, ние последователно казвам, не ние всички, разбира се, но нашите общества, източните общества тези, които след разпадането на Съветския блок останаха, по различен начин прочетоха това минало. За жалост казвам и Западния свят хич не помогна в това отношение, защото беше съюзник на Сталин много дълго време, но той ни остави общо взето крехки и немощни общества. Нашето е едно от най-крехките като гражданска позиция, да решаваме сами проблема със своето недемократично минало. И както обикновено ние не го решихме. Ние и досега имаме хора, които ходят на 9-ти септември да поднасят цветя, хора, които се прекланят пред Георги Димитров и т.н. Неща, които са абсурдни, представете си в Германия днес някой да ходи да поднася цветя в родната къща на Хайнрих Химлер или да празнува именния ден на Ева Браун, ама извинявайте много, това е най-малкото морално престъпление, а по законите на цивилизования свят отдавна вече е и углавно.

Ние няма как да направим крачки напред, ако не се разберем с миналото си да го наречем по правилния начин. Проф. Петър Стоянович, български историк от БАН беше наш събеседник в този час. Много благодаря.

Ива Дойчинова