Светият Синод избра нов състав на Висшия църковен съвет с председател Негово високо преосвещенство Ловчанския митрополит Гавриил и членове протойерей Георгий Янъков, свещеник Арсений Каньов, Симо Симеонов и Петър Паунов. Петър Паунов е наш гост. Добър ден и поздравления за избора, г-н Паунов.

Добър ден на вас и на слушателите. Благодаря ви. Това е все пак признаване към служение и се надявам с много старание да опитаме поне отчасти да бъдем достойни.

Каква е ролята на Висшия църковен съвет?

Върховният църковен съвет, съобразно Член 72 и следващите от устава, е експертен орган, който спомага дейността на Светия Синод по отношение на общите стопански и финансови политики. Така че тук е експертиза, която обсъжда конкретни казуси и разбира се, се запознава, преглежда отчетите на абсолютно всички и дава своите становища по отношение на това как да бъде подобрена работата на експертно ниво.

А вие имате ли идеи в такава насока?

Идеи – разбира се, но те ще бъдат обсъдени в рамките на съвета. Благодаря просто на Светия синод за доверието, което е гласувал. И отново казвам – смирено служение и се надявам да бъде за слава Божия.

Ползвам, че сте наш гост, за да ви задам въпроси по конкретна тема. Министерството на образованието обмисля задължителен учебен час по религия. Знаете, че има "за“ и "против“ тази идея, защото в момента този час е свободноизбираем предмет в отделни училища. Защо е необходимо задължителен час по религия в училищата?

Заради всичко, което се случва около нас, заради всяка минута, която изгубваме от нашия живот, пилеейки ценностите на истинската вяра. Негово Светейшество патриарх Даниил още с встъпването си обяви тази инициатива като един от основните приоритети на църквата, но всъщност трябва да е приоритет на всеки от нас. Дори преди минути, като видях опашките от кръводарители пред "Пирогов“, които в момента искат да подкрепят дечицата, които са в нужда – да бъде светла паметта на тези, които отлетяха, а другите се надявам да оздравеят и да се върнат при семействата си – виждаме колко е истинско това, да се вгледаш вътре дълбоко в сърцето си и там да откриеш другия, нуждаещия си. Битката през целия живот е с нас самите, с егото вътре в нас. В момента, в който открием болката на другия и нуждата, тогава сме спечелили и сме направили крачка към истинската вяра. Затова предложението е точно затова – акцентите върху доброто, върху добродетелите. Вместо това, което ежедневно се опитваме и все по-често става мода – да демонстрираме постановки, възстановки, от които остават спомен част от пушките и доспехите, а именно тези хора са умирали заради вярата. Заради това са градили това Отечество и тази Родина – действително да израстваме като хора, хора, изпълнени с много вътрешни ценности, благост, смирение и състрадание. За това се борим.

Това, което може да се забележи също, е, че към вярата най-често откликват най-малките и най-възрастните – всъщност тези, които са с най-чисти сърца, малките го приемат, и тези, които най-много са препатили в живота. А това е начинът – като посеем зрънцето още от малки, тъй като опитът ни тук в Кюстендил преди време показва, че особено в детските градини най-лесно се работеше. И затова се надявам, действително адмирирам усилията на г-н Вълчев - много сериозна подкрепа за този предмет, защото още когато в детските градини влезе сред децата, вече е съвсем различно отношението. Преди 7-8 години се правеха и кръгли маси точно като превенция срещу агресията в училище, агресията в обществото. Там, където се изучава предмета религия, и разбира се, с конкретните акценти, като възможност има всеки да избере според своята религия – там агресията намалява многократно, почти не съществува. Виждаме едни усмихнати млади хора. Религията е един от предметите, вероятно единственият, който възпитава образовайки, а ние се опитаме да избягаме от възпитанието. Първо семейството дезертира 90-те години, след това и системата на образованието отново реши, че възпитанието е нечия чужда задача. Няма как да възпитаме достойни наши съграждани, отзивчиви, при положение че ние самите отказваме да бъдем с тях. Затова ключово е, много важно е и се надявам, че ще получим необходимата подкрепа. Родителите в момента, особено това поколение, което са родители, живяха във времена на метежи и промени и като че ли залагат повече на видимото. А всъщност водещото винаги трябва да бъде това, което не виждаме, това, което носим с себе си.

До какво може да доведе в живота липсата на религиозно образование, липсата на религиозни познания?

Празнина. Светът в момента е изпълнен с хора, празни вътре в себе си. Те затова търсят удовлетворение в наслади. Виждаме вейпове, всякакви субстанции в момента се разнасят, невъобразими телодвижения, постоянен стремеж към адреналин и изпитване на всякакви физически емоции, които имат за цел едно единствено нещо – да запълнят празнината вътре в нас. Във вярващия човек няма празнина. Спомнете си дядо Добри, който всеки от нас виждаше на входа на храмовете, който винаги само с една блага усмивка винаги възвръщаше пълнотата у всеки от нас, независимо, че едва можеше да разбереш дори думите, които изрича. Тези свети хора, които ни обграждат, винаги са показвали пълнотата на истинската вяра. Няма по-страшно от това да бъдеш вътре празен, изчерпан от съдържание. Нямаш хоризонти, нямаш надежда, нямаш бъдеще. И затова трескаво се луташ, непрестанно, упреквайки някой друг за собствените си проблеми. Докато истинският вярващ човек, освен че е в мир с себе си, той е в абсолютен мир и хармония с околните. Той винаги се усмихва, винаги се притичва на помощ, винаги дава най-ценното от себе си – благостта, усмивката, добродетелното. Затова този свят има неистова нужда от това, за да бъдем общество, да бъдем едно семейство, да бъдем един дом, а не тълпа, която е разярена, която да осъжда и да сочи с пръст. Затова ни е нужна тази…Тази празнина, когато бъде запълнена, човек изживява абсолютно пълноценно всяка своя минута.

Ще ви помоля да коментирате един парадокс на две независими едно от друго изследвания. Задължителното религиозно образование не среща подкрепа сред мнозинството родители. 62% - забележете, са категорично против въвеждането на задължителен предмет "Религия и православие“. От другата страна – друго изследване, според което пък мнозинството от учителите подкрепят въвеждането на нов предмет "Добродетели и религия в училище“.

Ами в потвърждение на това, което казах – семейството първо дезертира от възпитанието на децата си. Родителите се втурнаха да задоволяват материални прищевки, смятайки, че по този начин ще направят децата си щастливи. И в същото време изпразниха от съдържание ежедневието на децата. В момента е много по-лесно да му дадеш каквото и да било устройство и детето да седи. Това устройство го изчерпва допълнително, взима и последните му енергии, енергия, която има в него, позитивна. Истината – в момента се оказа, че учителите са по-близо до това.  И всъщност, когато преди време на една от дискусиите учителите се чудеха дали трябва да поема тази роля, отговорът беше това. Училището не може да бъде лишено от любовта. И тези хора, които изкарват много същинско време, виждат по-добре в момента потребностите на нашите деца, отколкото самите ние можем да ги видим, забързани в ежедневието, забързани в задачите. За 40 години някои вече едва смогват да помислят да създават семейства, да имат деца, камо ли след това да се погрижат вече за тях. И отново те гледат да са осигурили поне няколко жилища на себе си и на децата, тогава да пристъпят към тях. А в същото време ние не сме осигурили най-важното – спокойствието, истинското, вътре. Сърцето да е пълно с тази необратима, необятна вяра и любов, когато го имаш и го носиш в себе си. Поздравления, адмирации за хората в образованието. И слага богу, че изключително добра инвестиция е направена през тези години тогава тези хора да виждат по-добре потребностите в момента на нашите деца.

И още една основна разлика искам да ви предложа за коментар. В областните и малките градове са предимно тези, които подкрепят въвеждането на религия в образователния процес, докато в столицата това не се подкрепя. И още едно разделение. Как си го обяснявате? Ще имате доста работа във Висшия църковен съвет, струва ми се.

Слава богу, дано да имаме сили? Мегаполисът допълнително изчерпа и последните силици. Тази автоагресия, която наблюдаваме в столицата. Столицата постоянно се разраства, за да доведе до недоволство на хората, които я разрастват. Те са недоволни от липса на чист въздух, липса на място за паркиране, от липса на условия за живота, от липса на зелени площи, от всичко това, но въпреки всичко, все повече и повече там се струпват. На малките места се създават тези клетки, семейни единици, където можеш да се вгледаш, да видиш, да усетиш, да чуеш. Това е същинското. И там, където го има това общуване, личностното, а не само през мрежите – дали било през Вайбър, или през каквито да било комуникации, тогава се създава тази общност, която винаги за нея е мечтала църквата и която се е старала да укрепи църквата.

И на финала, г-н Паунов, искам да ви попитам възможен ли е животът ни без вяра? Какво би станало с него?

Няма такъв живот. Само заблуда има. Без вярата не може да има живот. Празнота, която абсолютно не те води до никъде. Така че истината е само това.