Петринел Гочев е един от деветте автори, които се представят на Националните есенни изложби тази година в Пловдив, които се организират с подкрепата на Община Пловдив и са част от Културния календар на града.

В биографията на Петринел Гочев са вписани десетки самостоятелни изложби. Неговите творби са известни и извън границите на страната ни.

И днес успешно съчетава работата си като режисьор и като художник. Но кое е нещото, което може би преобладава в предпочитанията му, ще разберем от самия него. Петринел Гочев е наш събеседник в предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус".

Кажете с какво ще се представите на Националните есенни изложби в Пловдив?

Аз ще покажа няколко типа неща от различни цикли. Единият са едни пейзажи духови в голям формат, които съм показвал в София преди 2 години. Другите са работи, които работих през последните две години основно пак за една изложба в София, която ще бъде на 18-ти сега, те са много цветни неща пак в сравнително големи формати и керамична скулптура, която аз съм работил и едно море, това е.

Какво е нещото, което преобладава във вашите творби, нещото на което акцентирате, може би?

Аз никога няма да се откажа от образа, творчеството, така да го наречем, фигуративната посока в изобразителните изкуства. Това е съвсем осъзната посока от съвсем-съвсем млад, когато бях. За мен това е неизчерпаем източник на поводи за работа, на провокации. За мен има изключителна стойност този вид работа в изобразителните изкуства. И досега съм верен на това и едва ли ще си отида от тази посока.

Аз сега разглеждам ваши творби, наистина доста провокативно като че ли изглеждат нещата?

Аз не мога да ги определя като въздействие как протича срещата на зрителя с тези неща. Мен ме интересуват конкретно, работя примерно много в библейската тематика, библейските сюжети, тези класически сюжети, които са се захранвали столетия от европейското изкуство. Те продължават мен лично да ме провокират сериозно. Женската фигура за мен е безкрайно вдъхновение.

Предполагам, че като творец много не обичате да говорите за себе си. Но все пак, откъде идва тази страст към изобразителното изкуство, виждам, че вие по-късно завършвате и НАТФИЗ и сте режисьор в момента. Откъде е тази любов към изобразителното изкуство?

Честно казано, аз не помня началото на това. От както се помня, в ръцете ми винаги имаше топка пластелин и рисувателна хартия и за мен това беше всичко. Не че е някаква всеотдайност такава, но просто това беше моят ден още от дете, от съвсем малък. Аз не играех с играчки, аз си правех нещата, с които исках да играя от пластелин. И просто така продължиха нещата нататък, винаги съм знаел, че ще бъда художник, никога не съм имал съмнения относно това.

По-скоро отиването ми към театъра беше така още някаква обогатяваща линия, и тя се случи пак пътьом към това. Но пак не е закономерно, защото в театъра някак си сериозното присъствие, присъствието вътре на човека, на героя, на драмата на човека, по-скоро аз го намирам като закономерност. Освен това пък театъра ми дава изключително добра възможност да наблюдавам човека в съвсем непривична ситуация, някаква такава особена имитативна ситуация на реалния живот. Имитативна, можем да го кажем в най-наивен смисъл. Много е трудно да наблюдаваш човекът в реалния живот, защото човек не обича да бъде наблюдаван. Ако някой ме хване така, че го заглеждам, нещо съм се вторачил в него няма да се почувства много добре. Докато като режисьор това ми е задължението буквално. Актьорите примерно много се дразнят, ако хванат режисьора, че не ги следи или не следи тяхната работа, защото той им трябва като огледало. Това като художник за мен е голяма благодат.

А това, че харесвате библейските сюжети и ги пресъздавате в творбите си, откъде идва тази страст?

Ами аз много вярвам в това. Аз съм християнин първо, но извън това, за мен те са такива изконни истории, в които има страшно много послания и има категорични, непоколебими истини. И те не случайно са захранвали толкова много шедьоври в европейското изкуство, защото някак си художниците са се отнасяли към тях първо с уважение, второ с такова, как да кажа, истинско любопитство. Буквално от художническа гледна точка, то е като да намериш  поредният начин как да решиш една математическа задача, така да го кажем. Примерно, взимаме която и да е тема,  да кажем Разпятието или Пиета, или Бягство в Египет и т.н. просто това е задача към теб, аз сега как ще реша този сюжет, този казус, буквално като вариант на решаване на математическа задача. И понеже вариантите са безкрайно много, двама души не могат да направят една и съща картина или скулптура, то е неизчерпаемо.

А има ли нещо модерно, иновативно в техниката, която използвате?

Не мога да кажа, аз избягвам смесването на техники, първо, защото качеството на материалите изисква различен подход. И след това има много материали, които си противоречат вече в по-нататъшния живот на произведенията. Едни се държат по един начин във времето, други - по друг начин. По-скоро може да се каже, че в съвременният свят е много трудно да си изряден и аскет в техниката. Ако рисуваш с маслени бои, да рисуваш с маслени бои, ако рисуваш с темперни бои, да рисуваш с темперни бои, това е всъщност доста трудно. Смесването на различните материали по-скоро, според мен, се прави опит да си помогнем, когато не можем да се справим с нещо, което знаем, че са постигали някога големите. А те са постигали наистина, дали са ни съвършени образци. И във времето е трудно цялото това умение да се опази досега. Та така, не обичам много да смесвам нещата.

А какво мислите за меценатството в изкуството?

Меценатството в изкуството първо е нещо много ценно за всеки един автор, който има този шанс. Второ, мисля, че това е един по-добър вариант на законово равнище да бъдат подкрепени изкуствата, не въобще културата. Защото те са трудно продаваеми. Ние всъщност сме, грубо казано, ние се занимаваме с абсолютно безсмислена дейност. Светът няма да страда, ако ние не направим...

Няма нищо да загуби, така да го кажем.

Никой няма нищо да разбере, няма да се разбере даже. Това може да бъде, да кажем, откритие за света, ако изведнъж се окаже, че ние сме направили някакъв шедьовър. Тогава ще си кажат “Е, да ето, тук имаме нещо, което е стойностно", обаче пък, ако не го направим, никой няма да разбере. Така че в този смисъл...

Но пък, от друга страна, то се явява и като духовна храна за някои, които за съжаление все повече намаляват.

Ами тук е така, по света не е въобще така, което говори всъщност за разлика в това, което навън се прави и то навсякъде, това е държавна политика, по някаква причина тук имаме безпристрастни към изкуството политици. Просто филтъра политическият е такъв, филтърът, който допуска хората в това ниво на обществения живот е такъв, че там остават такива хора, които нямат такива пристрастия. Навсякъде по света - и на Запад, и на Изток, и в различните трети, втори, първи свят можем да открием меценати, които са със сериозни интереси в каквато й да е форма на меценатство. Дали ще е като сценични изкуства, или кино, или изобразителни изкуства, или визуални изкуства, модерните форми, няма значение там ги има. Това е някаква стойностна форма, абсолютно ясна и категорична.

Да се надяваме, че и тук един ден ще стане така, макар че малко отчайващо изглеждат нещата сега!

Аз действам някак си на принципа рисувай или умри и това е.

Но пък от друга страна изкуството е нещо, което остава вечно и непреходно, нали така?

Ами да, трябва да гледаме на работата си като на мисия и дето се вика, докато имаме половин филийка хляб, да изцедим каквото ни е дадено от горе, като потенциал и като талант. Пък вече от там нататък какво ще става, човек никога не знае.

Да, и да се надяваме, че някой все пак ще го забележи и оцени.

Аз не мога да се оплача, пак казвам, аз имам шансът да имам в годините сериозна подкрепа. Но просто го виждам като цяло, като такъв ясен феномен в нашето общество, че нямаме, на фона на имотните хора, ние нямаме пристрастни, и то даже не говоря за бизнеса, а говоря за политическата класа, и за управленската класа също така. Защото например миналата година ходихме до Париж и мен изключително ме потресе факта, че “Орсе" - един от най-великите музеи в света е направен по идея на Валери Жискар д’Стен - френски президент, знаете това име. Някаква стара гара, която е трябвало да бъде разрушена едва ли не и той е казал: “Не, тук ще направим такъв и такъв музей" . И това е музеят, който събира целият свят в себе си вече 30-40 години. Та ето такова нещо при нас нямаме.

Така е. С любопитство ще разгледаме нещата, които ще представите по време на Националните есенни изложби в Пловдив. И много ми беше приятно, че си поговорихме.

На мен също. Благодаря ви много за вниманието.