Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с отец Димитър Димитров, от католическия храм "Св. Дух" в Пловдив, със спомени за папа Франциск.

Разкажете ни кога беше Вашата първа среща с папа Франциск и какви са впечатленията Ви от тогава?

Първата ми среща беше по повод обичайната визита, която прави българска делегация по повод 24 май и е приемана от папата. Тогава президентът беше Плевнелиев и аз участвах в тази делегация, водена от него, като представител на Българската католическа църква. Въпреки доста протоколния стил на такава аудиенция, която дава Светият отец, ми направи впечатление неговата човечност, непринуденост, благост, която излъчваше. След това имах възможността да участвам на тази голяма литургия, на това световно събитие, което беше канонизацията на свети Йоан Павел II и на свети Йоан XXIII в Рим, заедно с една група от 50 поклонници от България – наистина едно световно събитие с няколко милиона хора, които участваха на площада "Свети Петър“ и изобщо из улиците на Рим, тъй като не всички можеха да се събират на площада. Естествено, фокусът на целия свят беше насочен към Рим, към "Свети Петър“. След това имах възможност, естествено, да го видя, когато той гостуваше на нашия народ през месец май на 2019 г. Мисля, че тогава всеки от нас е запазил спомен, който носи в сърцето си с удоволствие и се връща, и един спомен, който освен всичко, е продуктивен, плодороден и до днес за всеки един от нас, надявам се.

Какво мислите, че беше неговото отношение към България специално? Видяхме го да носи българскиия дар в последните си часове.

По всичко личи, че не само приятелско отношение, но и на обич. Разбрахме, че е имал намерение да се върне втори път в България. То, между другото, беше загатнато още при първото му идване. Фактът, че носеше тази стола, направена от наша шивачка българка, подарена му от България, от българския народ – мисля, че всичко това са, макар и малки, както всички негови знаци, така и непринудени, за една голяма привързаност към България. Това личи и от спомените му за българското мляко, с което го е хранила баба му като дете. Помните този детайл.

Какви послания отправяше папа Франциск? Бяха много силни неговите послания, но все пак и вие да коментирате.

Преди всичко мисля, че бяха силни заради факта, че бяха негови, в такъв смисъл, че ги изживяваше нещата, които казваше. Че вярваше в нещата и че ги живееше тези неща, не бяха такива теоретични, макар и красиви послания, а бяха и изживени послания. Това, което най-много, според мен, беше целта на неговата дейност, е да покаже близостта на църквата, естествено на Бог към всички, особено към тези, които са най-отхвърлените, най-незначимите, грубо да се каже, но в очите на Бога и би трябвало и в очите на всички да са значими. Защото всичко това, което Бог е сътворил, е ценно.

Ето, споменахме Сътворението, което днес всъщност честваме – Деня на Земята, и голямото му внимание. Всъщност той е първият папа, който откровено говори по темите на екологията. Самият факт, че избира името на Свети Франциск, който е толкова свързан и е покровител на екологията, означава това негово внимание към този общ дом и фактът, че няма как ние да бъдем здрави, да се радваме на едно добро здраве, ако живеем на една болна планета, чиято болест провокираме самите ние.

Говореше за мира също така и за това да приемаме различията у хората.

Да, точно така. Мирът беше любимата му тема. Така, както е било и за неговите предшественици, като започнем от големия Йоан XXIII с неговата енциклика "Pacem in Terris“ – "Мир по Земята“, също в едно много турбулентно време на неговия понтификат. Преди малко чух, че в неговия завет – става въпрос за папа Франциск, казва, че поднася всички тези негови страдания за мира в света.

Особено в последните му месеци, особено в последните дни всички бяхте свидетели на физическата немощ, която изживяваше, на болестта и факта, че желае да поднесе всичко това за мира, който е толкова ценен. Той не преставаше дори до последно, дори с последното послание на Urbi et Orbi да прокламира мира, необходимостта от разоръжаване, от желанието да вървим всички заедно към един истински и траен мир.

Спомням си, че говореше за това, че трябва да приемаме различието у хората. 

Разбира се, да. Даже негов емблематичен израз беше "Всички, всички, всички“.

Т.е. всеки трябва да се почувства в църквата като на свой терен, на свое място, във свой дом, даже още по-добре да го кажем. И най-вече казвам това, което правеше впечатление – че беше убеден в тези неща, които казваше, и най-вече, че ги живееше.

По принцип говореше много убедително, някак си човек не може да не му се довери и да му повярва. Не, както казахте, само заучени слова.

Именно, да. Точно защото са изживени нещата, изживени реалности, които съобщава на всички.

Как във вашия храм почитате паметта на папа Франциск, какво правите в момента?

Почитаме я като поставихме неговия образ – така, както е във всички католически църкви, даже и по света – близо до пасхалната свещ. Самата пасхална свещ е един от силните знаци на Великден, на Пасхата на Христа и тя е символ на Христа. И така, по този начин подчертаваме, че смъртта, особено тази път на папа Франциск, случила се точно на Великден, е едно пасхално явление. 

Както при тайнството на кръщението, на всяко едно кръщение – дори да не е в пасхалното време, трябва да гори запалена пасхалната свещ, така и на обреда на всяко едно погребение трябва отново да гори, за да се даде този пасхален усет за това преминаване към вечността, както го направи той по един изключително християнски, изключително евангелски начин и пастирски. Беше пастир до края, до последния си ден, съвсем буквално.

Каква е символиката в това, че той се отиде точно на такъв ден като Великден?

Точно това, което казах току-що – че това е пасхалното изражение на смъртта, като един преход. Много често даже чувам да се използва думата "кончина“. "Кончина“ ми говори някак си от старобългарски по-скоро за конец, за край на нещо.

А смъртта определено не е краят. Тя е просто – казваше вчера една моя приятелка от Радио "Ватикана“, журналистка от Радио "Ватикана“ – тя е различният живот, вече един различен етап на живота, който ще продължи този път вечно. Знаем, че човек преминава, със сигурност сме видели два етапа. Единият е този, който е в майчината утроба, първите девет месеца, после човешкият живот тук, на земята, толкова, колкото Бог е отредил. Ето, в случай на папа Франциск – 88 години. Това е всъщност вратата към този етап, който е третият и вечният, т.е. който вече няма да бъде подложен на други промени. 

Да, т.е. неговата душа остава при нас, нали така?

Неговата душа отива при Бога. Естествено, това са други категории, които ние със сегашните си възможности, с които разполагаме за време, за място, няма как дори да изразим добре, камо ли да ги разберем.