Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с Надя Станева, дъщеря на видния български сценарист Любен Станев.

Любен Станев остана в българското кино като сценарист на 15 игрални филми, между които "Цар и генерал", "Мъже в командировка", "Наковалня или чук" и много други.

Първо в родния му град Пловдив ще бъде отбелязана 100-годишнината от рождението на сценариста. 

Г-жо Станева, може ли от първо лице да разкажете, любопитно ми е, вашият баща окончателно ли се отказва от лекарската професия?

Да, значи той завършва медицина в Пловдив и работи три години като военен лекар, по време на неговата военна служба. Междувременно обаче издава първата си книга “Пеницилин", на база на истории от неговия живот като военен лекар. И след това просто се отдава на литературата.

Решава, че това му е призванието?

Да. Някак си разказва след това, че се е чувствал като че ли по-добре с перото, отколкото със слушалките.

Нещо по-лично можете ли да ни разкажете? Какъв човек беше той? И как го помните вие?

Беше много, как да ви кажа, от една страна скромен и не обичаше да бъде много в светлината на прожекторите. Но от друга страна обичаше празниците, обичаше да бъде с хора и обичаше да вижда читатели, с които може да говори за книгите си. Затова помня 70-те, 80-те години той много активно ходеше на срещи с читатели. Канен беше от библиотеки, читалища. И това за него бяха много силни моменти, в които разбираше, че да, има смисъл да пише. Защото хората обичаха книгите му, свършваха се книгите му бързо. Тогава бяха доста големи тиражите и се изчерпваха много бързо. Хората ги четяха, имаха интерес, въпроси задаваха и това го зареждаше, това го караше да се чувства на мястото си.

А как попадна в киното?

Той всъщност много от рано започва да се занимава с кино. При една случайна среща с колега, му се дава информация, че може да кандидатства за редактор в Студията за игрални филми. Кандидатства, приемат го, това е 1953 г. и 38 години той беше редактор, главен редактор, сценарист в Студия за игрални филми. Тоест, той имаше един много дълъг стаж в Киноцентъра или в Студията за игрални филми, и казваше, че от една страна киното му помага да пише по-кинематографично, но от друга страна, когато дълго време няма шанс да пише литература, тя започва да му липсва. Така че се опитваше да балансира между двете изкуства. И едното му даваше нещо за другото, и обратното.

Всъщност, кога дойде големият триумф, голямото признание, с кой филм?

С “Цар и генерал", това му е първият успешен филм 1966 г., това той го е описал и в автобиографичната си книга, част от която, между другото част, пловдивчани ще имат шанс да видят и в изложбата. Той това го споделя там, че за 2 месеца пише сценария, и го определя като един от най-успешните си сценарии. 

Поръчки ли са му давали, за да прави тези сценарии за киното специално?

Зависи, в различни моменти се е случвало по различен начин. Някой път той е бил инициатор, както се е случило с “Цар и генерал", друг път е имал поръчки, и той се е отзовавал, или не се е отзовавал.

А като човек какъв беше, като имаме предвид и времето, през което е живял, как е реагирал на всичко, което се е случвало?

Трудно, трудно. Да, имаше си своето и си плащаше цената за това, че трябва да пише, че не може да живее без да пише. И си е платил своята цена, поне за съжаление с една лична своя драма вкъщи, трагедия. Но от друга страна, имаше едно много интересно и много хубаво качество, истински забравяше лошото и се отпускаше от него, като от мръсна дреха и продължаваше напред. Така че всъщност той се опитваше да живее и да се радва на живота такъв, какъвто е, да прави това, което обича - понякога с компромис, понякога не. И да остане верен на себе си. И мисля, че това той успя да го направи, показа ни го пак с факта, че можеше да продължи да преодолее нещата, които са се случвали отново. За това има информация и разказ в изложбата. В нея идеята ни беше да разкажем историята на живота му, не само на творчеството му, защото те се преплитат. И повратните точки в живота му, понякога са били повратни точки и в творчеството му.

15 филма никак не са малко, според мен, това си е огромно творчество за един човешки живот. Така мисля аз, не знам.

Така е, така е, и 30 книги също, които са разнообразни като жанр - има разкази, има повести, новели, има една телевизионна пиеса, която живот и здраве ще бъде излъчена по случай неговия рожден ден на 5 декември, един ден след рождения му ден по БНТ 2. “Късно море" се казва, наскоро дигитализирана в Националната телевизия. Тя също ще бъде интересна за гледане, написана и направена преди 50 години.

През времето, докато е творил, той черпил ли е опит отнякъде, от някого? 

Той винаги се базираше в своите произведения и в киното, и в литературата на конкретни хора и конкретни случки, които са му разказани, или които са били част от живота му. И оттам нататък вече, тогава, когато има конкретен прототип пред себе си можеше да работи под всякакво напрежение.

Имах предвид дали е имал идоли от световната литература, или кино?

Да, Чехов, това му беше идолът и това пак в изложбата го има като текст. След като е прочел Чехов всъщност е разбрал, че иска да пише разкази, иска да пише истории за хора. Имаше в него голямо благородство и финес и винаги, винаги желанието да разбере човека, преди да го съди. И това го има и в творчеството му, освен това имаше чувство за хумор, страхотно чувство за хумор, което също му помагаше да минава напред и да се справя с нещата.

И сега кажете за тази документална изложба, какво ще видим в нея?

Както казах, тя ще е посветена и на творчеството му, но и на живота му. На няколко сериозни каузи, на които се отдава. Една от тях е създаването на Клуба на писателите-лекари, а другата е помощта, която оказва и това, че придружава Рашко Сугарев в Германия за една успешна, но за съжаление закъсняла операция. Има и книга, която той написва след тази одисея с Рашко Сугарев, “Обреченият" се казва тя. За всичко това има по едно, или по две пана в изложбата. Целта ни е от една страна да бъде интересна история, да бъде интересна като разказ, както би го разказал той, това се опитваме да бъде. И освен това да бъде начин да припомним името му като творец и гражданин на Пловдив и да съхраним паметта. Сега е моментът да кажа, колко много дължа на илюстраторката Елица Димитрова, с която работим заедно по изложбата, много интензивно от 4 месеца. Тя даде също и своят поглед, тя е млад човек,  много талантлив илюстратор и автор на художественото оформление.  Даде своят поглед към това далечно за нея минало, чрез свои илюстрации, които има от време на време някъде в самата изложба. Ще има много снимки, плакати, ръкописи. Опитахме се да направим една документална изложба по всички закони на този жанр, макар че на мен това ми беше за първи път, на нея за втори, може би. Тя беше професионалистът в екипа, много помагаше и с идеи, и с така “Спокойно, всичко е наред. Няма проблем", когато аз изпадах в паника, че нямаме време. “Всичко е наред", ми казваше Ели и така бяхме страхотен екип и се надявам, че ще продължим и занапред да работим заедно. Тя всъщност е автор на кориците на “Сага за Салабашеви" и “Софийска история".

Да, и това също е любопитно. “Сага за Салабашеви" - доколкото знам дълги години я е писал?

Да, 12 години от началото на 90-те години започва и през 1-2 години всеки роман излизаше. Това разбира се, беше от една страна за него добре, от друга страна, като погледна голямата картина, не позволи да се види “Сага за Салабашеви" като едно общо, едно цяло произведение в неговата връзка между романите. И затова ние решихме да ги издадем заедно, в едно издание.

Колко всъщност са романите вътре?

Шест романа в три тома. Доц. Младен Влашки ще представи сагата и това ще е добре за пловдивчани, те го обичат.

Разбрах също така, че за първи път тук ще се проведе това честване на 100-годишнината му?

Да, оттук тръгва. След това отиваме в Димитровград в Дом-музей “Пеньо Пенев", и след това в София.

А защо в Димитровград?

Знаете ли защо,  защото директорът на Историческия музей Антоанета Станчева ми е много близка приятелка от години. И всъщност, това беше нейна идея - да се направи нещо първо при нея, после в Пловдив. След това всъщност стана обратното, защото това е начинът - изложба и представяне на книгите. Оттам тръгна идеята и енергията, хубавата енергия от това, че може да се получи. Защото, в средата на годината, когато дойде тази идея и се каза окей, нека да го направим, аз си казах, уау, как е възможно, то не е лесно това, то не е малко, това си е сериозна работа, с къртовски труд, с архиви, с търсене на неща, нещо, което за мен беше ново. Но пак тя беше тази, която каза “Всичко е наред, спокойно, всичко ще стане", и така. Така че затова в Димитровград, затова веднага след Пловдив отиваме там.

И в София, разбира се.

Да.

Успех пожелавам, наистина ще бъде нещо вълнуващо и предполагам, че доста хора ще дойдат да го уважат.

Ами надявам се.

На 13 ноември от 17,30 ч. в Дом на културата “Борис Христов" в Пловдив.