Мира Радева, социолог, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

 

Битката за външно, оферти за подялба на държавата, стремеж към овладяването на регулаторите, всекидневни кавги за постовете и за уреждане на протежета - така изглежда меморандума на ПП-ДБ през очите на ГЕРБ и ДПС. От ПП-ДБ го виждат съвсем като научно обяснение: “разговор за актуализирана версия на законодателната и управленската програма, в който да бъдат очертани актуализираните политически амбиции за всички сектори на управлението". Цитатът е по Христо Иванов. Като добавим и свидетелствата на Делян Пеевски, че Христо Иванов е търсил от него подкрепа за избор на конкретни негови приближени за главен и за заместник-главен прокурор, картината става все по-отблъскваща. Едва ли остана нещо от арсенала на цинизма, което да не е извадено на показ. Но може да се окаже, че все още нищо не сме видели и най-интересното предстои. Защо безогледната наглост и политическото безсрамие окупираха всекидневието на България и какви ще бъдат последиците? Наш гост е социологът Мира Радева. Добре дошла в Аудиокаста на “Фокус" “Това е България", г-жо Радева.

Здравейте, благодаря за поканата.

Ориентирате ли се във все по-несъвместимите парчета на властовия пъзел?

Е, как да се ориентираме, когато това, което цитирахте като изказване на Христо Иванов е типичен пример за онова, което във френската политология наричат “дървен език" – la langue de bois. Това е: някой говори някакви неща, с които всъщност нищо не казва, но зад тях се крие нещо, за което няма как да научиш. Според мен, до нас наблюдателите, зрителите, слушателите, избирателите, суверена, достигат парченца от някаква картинка. И обикновено парченцата от картинката идват при нас, в случай на някаква криза, на някакво избухване, на някакъв скандал, на някаква поредна драма, както нали за жалост, и съвсем скоро сме свидетели за този т.нар. “Нотариус". Някой бушон е изгорял и ние тогава разбираме, или поне получаваме доказателства за един паралелен свят, до който нямаме всъщност никакъв достъп. Добре, че от време на време медиите все пак успяват, благодарение на някакви разследвания, да открехнат малко завесата. Но с това безсрамието на политиците не намалява, защото те разбират и си лежат на поговорката: “Всяко чудо за три дни". Хората какво разбрали, какво чули, какво видели, някакви шоута вървят непрекъснато по телевизиите: да, хляб и зрелища, там нещо хората се забавляват. Не съм оптимист, защото виждаме, че т. нар. “Партия на промяната", заедно с “Демократична България" или там каквото са, всъщност се оказаха поредните разпределители на порции от властта. Нищо ново, нищо от онова, за което се кълняха. Щяха да отстранят ГЕРБ от власт, щяха да отстранят ДПС. Виждаме, че в момента ГЕРБ и ДПС са им всъщност мостовете към властта. От време на време избухва някой конфликт, от време на време не им издържат нервите и след това пак се уталожват нещата. Вероятно, защото има и допълнителни, скрити козове, за които ние нищо не знаем. От друга страна ПП-ДБ си извоюваха правото да се държат като малки деца, които тропат по масата, разглезени, нищо не научени, но за сметка на това са научили най-важният урок, че като тропат по масата, все нещо ще им се угоди. И според мен това тръгна още от първия момент на създаването на тази некоалиция или сглобка или там каквото се нарича, все нелицеприятни наименования. В крайна сметка те нямаха право да формират кабинет, но го получиха. Дали с извиване на ръце, дали пред неизбежността, че нови избори щяха да докарат до същото, но така или иначе успяха. И когато ти веднъж си успял, твоят апетит нараства и искаш все повече. Това правят те в момента. Те се опитват да се докопат до още властови постове, до още контрол, както виждаме върху правораздавателните органи, върху прокуратурата. Искат техен прокурор, от това което разбрах, тоест, искаме контролът върху властта. Контрол, който между впрочем, избирателите не са им дали.

Как ще се получи картината на едното цяло, наречено управление на България, ако заинтересованите страни изповядват различни философии в подходите си към него? За ГЕРБ е първичното усещане на нещата и назоваването с точни думи на подсъзнателните щения, за ДПС – изказ “Право куме та в очи", за “Продължаваме промяната" – гъвкавата промяна на позицията в стил Граучо Маркс “Ако не ви харесват моите принципи, имам и други". И най-накрая - софистицираната изтънченост на “Демократична България", която показва, че и най-задните мисли могат да бъдат облечени във философска звукоподобност.

Много хубаво го разказахте, но всъщност това е красив израз, според мен на едно и също. И този разговор, този начин на комуникация не прави нищо друго, освен да отблъсква гражданите. Защото те нито знаят, какви са залозите на това управление, но вече не искат и да ги разбират. Те могат само да изразяват системно недоволство. Бащата на това убито 14-годишно момче на ул. “Гурко" много добре анализира и назова проблемите на нашата правосъдна система. Много по-добре от Христо Иванов и който и да било друг претендент за слава. Той просто много ясно разказа, за какво става дума в тази правораздавателна система. И какво виждаме ние от политиците? Виждаме, че те искат да ни поднесат още от същото. Какво стана с претенцията за правосъдна реформа? Извинявайте – 3 години нищо, някой и друг бушон изгърмял и толкоз. Аз не виждам честна, откровена, истинска позиция. Не виждам борците за справедливост, виждам едни хора, които просто са се вторачили в едни поредни пачки, и някак си тази материалност, която въобще е завладяла съвременният свят, не е само за България така, дава своите уродливи резултати на всяко ниво. А хората, избирателите се чувстват обезсилени, обезправени, объркани. Защото в крайна сметка и всичките им желания да променят политическата система удрят на камък. Включително имам предвид тук и референдума на Слави Трифонов за мажоритарен избор, който щеше да персонализира избора, да го превърне в нещо осезаемо. Един човек, който  избираш и можеш да отидеш все пак, да го хванеш за ревера и да му кажеш: “Ти какво правиш?" И този референдум  беше неглижиран, отхвърлен, и хората загубиха всякакво доверие в демократичните принципи. Аз казвам, не без основание, разбира се, че демокрацията не е състояние, тя е път, тя е битка за нещо. Но най-жалкото е, г-жо Събчева, че демокрацията като принцип на управление доста забуксува, влезе в задънена улица, не само при нас. Като че ли битката за идеи, битката за принципи се маргинализира: постигнахме някакво ниво, което общо взето ни удовлетворява и предпочитаме да си затваряме очите, освен в случаите, когато лично не са ни отнели, примерно детето на пътя, или детето ми умира от тежка болест и ни се казва, че няма пари и че трябва да правим кампании, за да събираме за неговото лечение. Заедно с това, за нас е съвършено ясно, че други хора, съвършено несправедливо си пълнят джобовете с държавни пари, с пари от нашите данъци, от бюджета. Много съжалявам, не искам да говоря така. И всъщност, една от причините, защото много често ме питат защо съм се отдръпнала, защо не съм пряк участник. Не искам да говоря такъв тип неща, които ни обезкуражават допълнително. Но някак си не виждам и изхода. Защото едни избори, както в момента взаимно се плашат със съчетаване на предсрочни избори с европейските, те няма да доведат до преразпределение. Дори и проектът на Радев, да кажем потенциален, нов, да се появи. Той няма да вземе от пространството център-дясно, в което са се разположили ПП-ДБ. Той по-скоро ще притисне левите партии и “Възраждане", което автоматично означава, че едни нови избори няма да доведат до категорична промяна, защото има органическа непоносимост между избирателите на ГЕРБ и избирателите на ПП-ДБ. И най-вероятно ГЕРБ пак с малко ще спечели, но “всяка жаба си е в неговия гьол" и тя си го държи под контрол. И не виждам как ще имаме сериозно разместване, защото апатията, която е обладала българското общество, тя ще доведе само до по-нисък дял на избирателите. Тоест, все по-голямо отдръпване от политическото, все по-голямо отдръпване от принципите на демокрацията. На мен като наблюдател ми се струва естествено, и вероятно и това ще се случи, че тези три страни, които се опитват в момента да се договорят: ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС, всеки ще отстъпи по малко и най-вероятно няма да се стигне до избори. Което при тази патова ситуация, в която сме изпаднали, може би пък е и най-добрият вариант. И ако има някакъв оптимизъм, това е. Ясно е, че тази смяна на властта не е особено комфортна за ПП-ДБ, затова и те сега се опитват да ритат.

И вече започват да дават и задни ходове: а бе ние подаваме ръка, а бе искаме да си говорим...

Да, чух Денков, чух Денков тази сутрин. Да, най-вероятно всяка от страните нещо ще отстъпи и ще се спазарят. Но за мен най-важният резултат е, в крайна сметка хората, суверенът така нареченият някак си да се чувства удовлетворение, да вижда някакво движение напред. Защото критиците на ПП-ДБ не без основание казват, че три години бяха реално загубени. И че т.нар. “съдебна реформа" е един кьор фишек, от който единствено разбрахме, че президентът няма да прави служебни правителства, за да не ни отклони от правата линия. Нали виждаме,  колко на хората им е омръзнало да им се говори, че има една права линия. Дълбоко в сърцата на хората им е ясно, че всеки греши. И в този смисъл трябва да отидем малко отвъд правата линия, да се оглеждаме, да следим, през цялото време да бъдем нащрек. Защото за демокрацията трябва да се борим, трябва да е в сърцата ни. Нещо, което трябва да признаем: че на голяма част от избирателите им е доста безразлично.

При това отчуждение, при вече все по-налагащата се незаинтересованост, как ще работи правителството от сега нататък? Те ще си направят взаимни отстъпки и компромиси, но как ще работят, как ще се гледат в очите след толкова изречени думи, свидетелства, истини, псевдоистини?

Както досега, това е простичкият отговор. Даже аз бих казала, че спрямо тона, който беше преди тези  9 месеца и по време на предизборната кампания, и предните две години, виждате колко се смекчиха позициите. Ами той нали ходеше Христо Иванов там, в Росенец? Нали имаше едни публични акции, нали беше арестуван Бойко Борисов, нали беше арестуван? Какво, всичко се оказа прах в очите на избирателя, оказа се, че казусите за корупция и те не са много ясни, и те били някаква кокошкарщина. Ходенето в разни клубове не било подсъдно, нали. Това било морално-неморално, ама виси във въздуха. България си остава едно братовчедско общество. И ако това е само у нас, можем да го преглътнем. Но нещо подобно става и на световната сцена - загубата на ориентири, загубата на ясни цели, загубата на перспективи, на планове за развитие е това, което спъва много съвременните демократични общества. Истината е, че много се оядохме. И затова ги няма тези първични мотиви за битка, няма ги. Трябва елитът да има идеи, а такива липсват, трябва да признаем и сред елита. И всъщност, цялото обществено развитие е влязло в някакво русло и политиката е просто един от елементите, които ни движат: кога с някаква надежда, кога с апатия и отчуждение. Според мен, всичко това е свързано и с обществото в по-глобален план. Защото ние се отчуждихме от земята, защото България е аграрна страна, но подобни процеси са навсякъде в индустриалните държави. Отчуждихме се от земята, но чрез отчуждението от земята, реално се отчуждихме и от семейството. И това е много страшно, нека да припомня, че селската задруга в крайна сметка е организация да се обработва земята.  Тези хора не са можели да оцеляват, физически не са можели, ако не са били заедно. Докато сега какво наблюдаваме? Тотална алиенация, всеки си живее в собствената къща, гледа едно куче, една котка, прескача до магазина да си купи много често и готова храна. И всеки се е затворил в собствения си балон. Много е трудно при подобна липса на чисто материални основания да бъдем заедно, трябва да избухне някакъв конфликт, както казах. Ето както бяха и земеделците, някакъв общ интерес от време на време да изскочи, за да се обединим. Обаче тя е краткосрочна цел, тя е за да постигнем малко повече по този въпрос, който ни вълнува, да кажем в момента.

България има ли дългосрочна цел?

Ами на мен ми е много трудно да видя такава. Всъщност, дългосрочната цел на България би трябвало да бъде преди всичко решаването на тежките демографски проблеми. Защото онова, за което ние някак си нехаем, е че пенсионерите стават все повече, а работещите – все по-малко. И тези все по-малко работещи при това трябва да отгледат и  деца, да създадат и перспектива за обществото. Върху техният гръб тежат и децата, и увеличаващия се дял на пенсионерите. Обаче, аз не виждам в демографски план да има кой знае какво развитие. От друга страна, трябва да признаем, че пък и европейските институции изглеждат много лишени от енергия и все по-бюрократизирани, все по-скучни, все по-безидейни. И трябва да се яви един шоумен от типа на Тръпм, та малко да се привлече вниманието и да се оживи картинката. Не съм особен оптимист. Не знам, нека да кажат по-младите.

Как ще продължи България поне в обозримо бъдеще? Как ще продължим всички ние при наличната алиенация, при политици, които ни употребяват, при липса на изход за целите, които си въобразяваме за страната?

Аз очаквам да продължим в същото русло и въпреки всичко се надявам да няма голяма криза. Защото виждаме, че това е ефимерно спокойствие, това е ефимерна безалтернативност, ефимерно приемане на случващото се. И то би могло, за съжаление, да ни вкара и в някаква по-сложна ситуация. Дали ще имаме защитни сили, е истинският въпрос. Имам предвид избухналите две войни. Да вземем една сфера, каквато е туризма: пандемията и избухналите войни доведоха до там, че в  България като цяло се вдигнаха много сериозно цените, защото идеята беше хората в този бранш някак да си възстановят позициите, загубените пари и т.н. Обаче това доведе, на мен ми се струва, поне като гледам ски-сезона, до нов отлив, защото хората се преориентираха. Учим се на някакви уроци, дано да намерим една пътечка, в която най-малкото да не бъдем толкова апатични, да можем да се обединяваме около някакви цели. Иначе, страхувам се, че някаква нова криза пак ще ни изненада или ще ни затрупа, защото сме я проспали. Дано да не я проспим. Но за момента сме в блатото, това е абсолютно ясно, че тук течение няма, свежа вода няма, свеж въздух няма. И ще трябва да живеем с това, колкото и както можем.

Много ви благодаря за този анализ и за времето, което ни отделихте. Гостува ни социологът Мира Радева.