Михайлина Абрашева, психолог, в интервю за предаването "Това е България“ на Радио "Фокус“

Най-ниската избирателна активност от 1989 година насам у нас. Какъв е профилът на негласуващите или по-скоро по-правилният въпрос, който да задам, е какъв е профилът на гласуващите, на тези, които се осмелиха да отидат до урните? Михайлина Абрашева – психолог, е нашият пръв гост тази вечер. Здравейте.

Здравейте.

Стигнахме дотам да говорим за хората, които все пак са се осмелили да отидат и да упражнят своето право на глас, а именно това са около 25%, ако не ме лъже паметта. Как стигнахме дотам?

Това не е изненадващо събитие. Тя някак си постепенно в годините стигна тези нива. Аз само ще направя една съпоставка с изборите в Италия, които бяха наскоро, и тяхната също рекордно ниска активност беше 64 или 65%, те я отчетоха за рекордно ниска за Италия, но все пак в сравнение с нашата рекордно ниска е видно, нашата е в пъти по-малко. Хората са омерзени според психологически поглед над ситуацията. Експериментът с емоциите и с инфантилните желания, които ни показват действащите политици на принципа: "щом съм го поискал, значи се е случило“ започна от лятото на 2020 година. Тогава се случи нещо, което срина за много кратко време доверието на българина, говоря в средностатистически порядък като една обединителна фигура на българина, не на една индивидуалност във фигурата на обединителя, който е в архетипа на българина, и това е държавният глава. Той излезе, вдигна юмрук, с които зададе тона на последвалите събития в държавата. Всичко, което се случва, е резултат от психологически въздействия, съзнателни и несъзнателни върху колективната психика на българина. Задействаха много силно и в крайните им варианти негативни емоции, като омраза, злоба, разделение, гняв, високомерие, пренебрежение към другия. Емоции, които замъглиха реално мъдростта и разума на българина, които ги има по принцип. Българинът е живял дълго при тежки условия и той е изградил една житейска мъдрост. Затова изборите са: първо, нелогични като резултати, и второ, профилът на гласуващите, да отговоря на въпроса ви, е емоционалният човек, човекът, който е първично емоционален, който гласува на принципа "харесва ми-не харесва“: "Днес този, който ми харесва, ще отида да го подкрепя, утре ще го мисля. Ако спре да ми харесва същият този, за който съм гласува, ще отида и ще нападна парламента, или ще му кажа, че не става, и ще гласувам за някой, който ми харесва“. Този начин на въздействие върху психиката на едно общество, защото ние имаме една колективна психика, е крайно вреден, и той води до това. Всъщност, негласувалите, тези 70 грубо да ги наричаме процента, не знаем точно, ЦИК не се е произнесъл в проценти колко са.

Г-жо Абрашева, обаче има нещо много интересно. Да, статистиката, тя им е налице. На мен лично, защото явно аз съм в тази група на емоционалните, ми направи впечатление, че секцията беше празна. Тоест, наистина това беше изключително непродуктивен ден, ако мога така да го нарека. И никакъв интерес към тези избори. Това го говоря от първо лице, защото го видях с очите си. Защо обаче, тук е мястото да кажа за нашите слушатели, че вие се занимавате с социология и с избори от годините на промените, от 1989 година, сега се занимавате с психология, имате много преки, точни наблюдения – защо тогава хората масово гласуваха, искаха да участват в това, което се случва с България, за добро или за лошо, без значение, не даваме оценки тук в момента, но къде е този ентусиазъм? Откъде дойде тази апатия, която я има в онези 70 или там колко процента на негласуващите и на неинтересуващите се от съдбините на България?

Ами аз не бих ги нарекла тези 70% неинтересуващите се от съдбините на България, защото голяма част от тези 70% са всъщност хората, които са гласували активно и не са пропускали избори в годините, които коментирахте, които казахте, в началото на демократичните промени. И това са годините, когато хората от моето поколение бяхме на 20 и нещо, и тогава имахме ентусиазъм и имахме желание да променим света реално, защото се сменяше системата и промените някак си бяха завладяващи, бяха каузи реално погледнато. Имахме и доверие на хората, които ги провеждаха тези промени. Някак си те успяваха да ни убедят ако щете с дебати, ако щете нямаше толкова медии, нямаше социални мрежи, нямаше "Фейсбук“ разбира се, имахме ограничен брой медии, но тези хора заставаха в тези медии и пред нас дебатираха и аргументираха всеки позициите си. Така се печели доверие. Така че не във "Фейсбук“ когато очерняш другия, или когато казваш, че някой друг не си е свършил работата, а ти сега си му я довършил. Не става така. Хората следват лидери. Тогава имаше лидери, сега лидери няма. Тогава имаше хора, които бяха готови да представят не толкова решения, колкото да обсъдят с всички останали, дори и с тези, които не харесват. Какво да кажа, да не би тогава БСП и СДС – актуалните, големите партии много да се харесваха или много да се обичаха или да влизат в коалиция заедно, но те намираха начин да си говорят. Те намираха начин да дебатират открито пред нас, както и да влизат в разговори помежду си за едни неща, за които обществото, тоест, не че не бива да знае, но в политически аспект има много неща, които трябва да се изговорят, първо да се изчистят от глупостите и от егото на лидерите, да се изчистят зад кадър, и тогава да излязат и да сключат споразумение пред всички нас, а не да се разправят като децата в детската градина: "Аз този не го харесам и никога няма да предам своите избиратели“. Ами добре, не ги предавай твоите избиратели, обаче твоите избиратели не са целия български народ. На фона на тази изборна активност те са на една шепа хора, нека да си го кажем. Някъде го прочетох днес, че всъщност сегашният победител не е достигнал бройките толкова, да речем пак може да не съм коректна, но 600 000 дали са достигнали ГЕРБ като абсолютни бройки, а преди тогава за годините, които казвате, толкова не бяха достатъчни да влезе в парламента. За какво говорим?

Да. Последната такава масова победа, ако мога така да я нарека, беше всъщност при завръщането на царя, на Симеон Сакскобургготски. Това е и последното самостоятелно управление. Поправете ме, ако не е така.

Ами не, не бъркате. Мисля, че на ГЕРБ първото управление, не съм сигурна, там мисля, че беше самостоятелно, пак не им достигаха нещо и беше нещо на малцинството, нещо управляваха по сложен начин, ползваха скрита подкрепа. Но мисля, че първото на ГЕРБ беше самостоятелно.

При все, че виждаме, че няма вече такава партия, която може да излъчи абсолютното мнозинство, да сформира сама кабинет, то виждаме вече, че дори и за две е трудно, че дори и за три, така стоят нещата, такъв е вотът на хората, на онези, които са гласували разбира се, пак правим тази уговорка. Очевидно е, че нещо трябва да се промени. Какво е то? Манталитетът на политиците? Досега говорихме за его, че ако всеки преглътне егото си, остави си го вкъщи, и седне разумно да говори, разбира се, дори леко емоционално, защото и в политиката трябва да има емоции в края на краищата, тъй като това е кауза.

Разбира се, не ги отричам. Въпросът е да не действаме само по тях.

Да, именно. Двете неща – емоциите и разумът, наистина една прекрасна симбиоза. За втори път го казвам тази вечер, но мисля, че това е работещото решение.

Това е работещата формула, така е.

Има ли страх от това, че сега в момента никой от липсващите лидери, тъй като стан ясно нямаме такъв човек, който да е готов – хайде да не си слагаме главата в торбата, да не бъдем толкова крайни – но човек, който да остави всичко останало на заден план и да се посвети на управлението на страната? Има ли страх у всички тези политици, които виждаме на терена към момента?

Аз не знам дали в тях има страх, защото не са ми клиенти, тоест, не познавам техните страхове, честно казано.Това в кръга на шегата, разбира се. Но да кажа, че има един проблем, който може би е проблем на негласуващите, реален проблем – пробит е един, тоест, унищожен е в днешното съвремие от действащите политици, и може би и външни обстоятелства, но един архетип, който има в колективното подсъзнание на всички нации, в нашата е много силен този архетип като действие, това е архетипът на героя. Тоест, ние нямаме лидери герои. Нямаме лидери, които да припознаем като лидери, да са естествени лидери. То е проблем на цялото съвремие в тези последните години. Но в нашата дори близка история винаги е имало личности, които са уплътнявали в голяма степен този архетип. Били са личности с харизма, смели – много е важно, смелостта е много важно качество когато правиш политика, отговорни и са защитавали реални национални интереси. Тоест, понеже чух анонса ви, че се обсъжда дали отнякъде ни казват какво да правим или не ни казват – защо имаме такива съмнения? Ами защото хората нямат усещане, че е защитен техният интерес, националният интерес. Естествено, че ще възникнат конспиративни теории, че отнякъде казват, на фона на това, което показват действащите политици. В момента такъв лидер няма. На партийните водачи и началници им липсва не просто една характеристика от тези, които изброих – много важна характеристика е, че хората имат естествено желание да следват лидерите. По това се познава лидерът. Хората не слагат палци в "Фейсбук“, а просто искат да го виждат пред себе си, да го следват. Ние така гласувахме в началото на промените – искахме да следваме и да сме някак си да сме допринесли, да сме показали с това, че ни харесват тези лидери. И истината е, че се налага една мантра за експертното добро администриране, и че това е напълно достатъчно, за да прави човек политика, и то успешна. Да, това са необходими качества, базисни са за един лидер, но са крайно недостатъчни. Лидерството е въпрос най-вече на доверие. Личността на лидера печели лесно доверие и може да го поддържа с думи и действия, с политика и диалог, не да си сменя мнението по няколко пъти в деня, не да казва едно, а да прави друго, а с дебати, с аргументи и отстояване на обществения интерес. Хората да го виждат, да го чуват, да го усещат, да го разбират по начина, по който живее. Лидерът на терена няма. И затова хората не ходят да гласуват. Защото всъщност нека да си го кажем: ние нямаме ясно мажоритарно гласуване, но ние винаги имаме по-висока активност когато гласуваме мажоритарно, каквито са изборите за кмет, каквито са изборите за президент. Тогава нашето желание да следваме се проявява и се показва в по-голяма сила. Парламентът загуби доверие. И най-лошото е, че съзнателно има хора, политици на високи постове, които работиха за това, и постигнаха резултата, който искат. Избирателната активност докато не се излезе от този омагьосан кръг на едни и същи хора, които вече са се дискредитирали по линия на това, че голямата част от хората им нямат доверие, аз не споря, че имат симпатизанти, които им имат доверие – да, виждаме ги, преброиха се, но голямата част от обществото, от тези, които не гласуваха, им нямат доверие. Затова не смятам, че това е въпрос на политическа незрялост, дори ако щете и въпрос на машинния вот. Те ако имаха доверие на политиците, и с машини, без машини, пак щяха да отидат да гласуват хората. Да, на мен лично ми е обидно да гласувам с машина, защото смятам, че съм достатъчно образована да си направя съзнателен избор. Винаги, понеже споменахте и годините и преди 90-те години, в началото на тези промени, които нямат край, тогава също имаше контролиран вот, нека да си го кажем – и контролиран, и платен, и тогава си имаше роми в България, и си живееха достатъчно много повече предимно тук, и се пробваха да се взимат решения при необразованите хора от други, вместо от тях. Винаги го е имало това. Само че когато излязат да гласуват висок процент хора, маргиналният вот, той се загубва, той не влияе, той няма отношение, няма тежест в резултатите. Но когато е ниска избирателната активност, той става определящ.

Въпросът е тук вече чисто психологически, хората, които си казват: "Абе няма да отида днес да гласувам, няма да се занимавам с тях, омръзнаха ми, нищо не се променя, от мен нищо не зависи“ – все едни такива клишета, които сме ги чували многократно, дали си дават сметка, че биха могли наистина със своя глас нещо да променят, и че това, че не отиват да гласуват налива вода в мелницата точно на такива хора, които си продават гласа, други, които купуват, трети, които въздействат по един или друг начин да се гласува за определена партия? Защо някак си не успяват тези хора да бъдат убедени, че техният глас наистина има значение?

Ами защото като отидат тези хора и не могат да направят избор, защото не могат да имат доверие на никой от играчите на терена, на игрището, тъй че е направо едно сравнение – същото е както на футболните мачове. Защо стадионите на българския футбол са празни? Нямаме доверие на играчите, защото не знаем какво се случва там, на терена. Тоест, случват се някакви неща, които не ни харесват. Защо да отиде човекът да пусне против собствените си разбирания за някой гласа, само и само за да е висока избирателната активност? Да, има там някакво квадратче, което е "Не подкрепям никого“, което е толкова лицемерно, че няма накъде повече да измервам. Значи, тези 70% ги смятайте, че са "Не подкрепям никого“. Просто трябва да се сменят тези, които трябва да избираме. Не може да са тези хора. Доказахме колко време, колко време ни мъчат вече с едни и същи?

В крайна сметка обаче всички сега ще си носим последиците от нашите решения, независимо от това дали сме решили да упражним правото си на глас, или не сме. Според вас, ще успеят ли все пак да направят кабинет настоящите играчи, тъй като навлязохме във футболна терминология?

Аз не знам дали ще успеят, но определено трябва да постигнат някакъв баланс на ум, на разум и на емоции, да седнат и да разговарят помежду си, без значение какво мислят един за друг. Тук никой от нас останалите, гласуващите и негласуващите, не се интересува.

Евелина БРАНИМИРОВА