Любомир Кючуков, бивш заместник-министър на външните работи, сега директор на Института за икономика и международни отношения, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус“ "Това е България“

Започваме с първата част от анализа в Четвъртия годишен доклад "Международната политика и българската дипломация“ на Българското дипломатическо дружество със заглавие "Светът под доминацията на логиката на войната“. Изводите представя Любомир Кючуков – бивш заместник-министър на външните работи, сега директор на Института за икономика и международни отношения, един от редакторите на документа. Реален или непосредствен е рискът от избухването на глобален конфликт?

Рискът нараства, и това според мен е достатъчно очевидно, защото войната ескалира. Тя става все по-високотехнологична, и това го наблюдаваме буквално всеки ден – включват се танкове, далекобойни ракети, самолети, като не е ясно дали и къде може да се сложи граница на тази ескалация. Освен това, война на изтощение означава война с неограничен времеви хоризонт, а война до изчерпване на ресурсите имплицитно включва в себе си и изчерпването на човешките ресурси. И бих казал, че ние, под ние имам предвид Европейския съюз и НАТО, не сме част от войната, но сме част от конфликта, очевидно. А границата между двете става все по-тънка. И като че ли дори не си дадохме сметка миналата година, когато падна украинската ракета в Полша, колко близко бяхме до директния сблъсък НАТО-Русия. И въпросът какво ще се случи когато ракетата при следващия инцидент се окаже руска, продължава да виси с пълна сила.

Кои са реалните участници във войната? Какво се сблъсква в нея?

Естествено войната това е война на Русия срещу Украйна, но тази война не започна на 24 февруари миналата година, и процесите, които доведоха до нея, са много по-дълбоки. Изводът, който се прави в този анализ, е, че в продължение на повече от 2 десетилетия в света протичаха два еднотипни по своя характер, бих казал, експанзионистични интервенционни процеса, които обаче за известен период от време протичаха в различни плоскости – едната беше глобална, другата регионална. Имам предвид първо това, че в резултат на т.нар. "еднополюсен момент“, както в американската политология се нарича десетилетието след промените в Източна Европа, САЩ се опитаха да наложат своите виждания за света и своята хегемония над света, и тогава се родиха и Афганистан, и Ирак, и Сирия, и Либия. Същевременно Русия започна с идването на власт на президента Путин да възстановява своята държавност, респективно да търси разширяване на своето влияние, възстановяване на своето влияние в постсъветското пространство. И така пък се родиха от своя страна и Приднестровието, и Абхазия, Южна Осетия, след това и Крим. И имаше трети процес, който също трябва да се има предвид, че при разпада на двете големи федерации в Европа, говоря за Югославия и Съветския съюз, с образуването на редица нови държави се разделяше едно общо икономическо, политическо, културно пространство, изграждаха се граници, буквално се консолидираха общества и се създаваха държави, и задължителен елемент от всичко това беше национализмът. Т.е. ако трябва да се резюмира, на практика глобалистичния хегемонизъм на САЩ и руската имперска носталгия си дадоха среща на полето на украинския национализъм. Това е един от основните изводи на анализа.

Как ще продължи войната и какви са възможните изходи от нея?

Войната за съжаление се очертава като дълга и може да се каже, че има три възможни развития, които да доведат до прекратяването й. Но в най-добрия случай не по-рано от една средносрочна перспектива, при това, ако се изхожда от две презумпции: първо, че войната няма да прерасне в глобален конфликт, и второ, като се има предвид, че Русия не може да си позволи да загуби, и че Украйна няма да бъде изоставена да загуби тази война. Т.е. че това, което и досегашните военни действия сочат, е, че трудно може да се стигне до победа във войната. Тогава стигаме до трите възможни сценария. Първият е радикална промяна в обстановката на терен, която да изправи някоя от страните пред поражение и да застави да потърси преговори. Между другото подобна ситуация имахме през март миналата година, когато се стигна до преговори в Анкара между Русия и Украйна, тогава, когато Киев, украинската столица, беше заплашена от руските войски. Вторият възможен вариант е рязко изостряне на конфронтацията и риск от прерастване на войната в глобална, което да принуди и основните международни играчи да инициират диалог. И третото е жертвите и разрушенията, включително умората от войната да доведат до евентуални вътрешнополитически промени – такива се очакват преди всичко евентуално в Русия, но възможно е и в Украйна, като същевременно трупащото се социално напрежение в Европа също да подтикне и европейските правителства да търсят политически изход от конфликта.

Ако се стигне обаче до прерастване на конфликта в глобален, накъде ще се насочат военните действия вън от Украйна? Накъде ще се пренесат, е по-скоро може би по-коректното звучене на въпроса?

Всяка подобна прогноза би била според мен на този етап лишена от основание. Тук по-скоро по-сериозният въпрос е: първо, било то поради случаен или провокиран инцидент военните действия да не излязат извън територията на Украйна – това, за което говорихме вече, когато стана инцидентът в Полша, и второто, да няма пряка намеса на войски на НАТО в бойните действия в Украйна – нещо, което засега НАТО категорично отхвърля като възможност, и между другото което беше най-важното заявление още преди началото на войната, което позволява към момента да се избегне такъв глобален конфликт.

А може ли до такъв конфликт да се стигне в резултат на доставени за Украйна тежки въоръжения?

Всяка ескалация на военните действия, безспорно доставянето на такова въоръжение е етап от ескалацията, защото това е етап от една спирала. Между другото, тук като че ли политиката е на път да опровергае физиката и да опровергае закона на Нютон, който твърди, че на всяко действа следва равно по сила и обратно по посока противодействие – в политиката и във войната е обратно по сила, но е на по-висока степен, както се оказва. Т.е. на всяко подобно ангажиране на нови оръжия от едната страна следва обратно действие от другата. И точно затова е опасението, за което ставаше дума, че от една относително нискотехнологична война, каквато тя беше в продължение на близо година, както отчитат военните анализатори, тя става все по-високотехнологична. И тук няма граница до каква степен ангажирането на новите ресурси на всяка една от страните може да спре.

А ще доведе ли до промяна в световния ред тази война? Мнозина анализатори вече смятат, че такава промяна е налице.

Има такива тези, че в момента се създава нов световен ред. Нашият анализ сочи по-скоро нещо друго. Руши се старият, но не се създава нов световен ред, защото следвоенният световен ред той се гради на международните институции, на първо място на  системата на ООН и на международното право. Това, което ние наблюдаваме, е, че те се рушат, заобикалят се, не се спазват, но от друга страна естествено не се изграждат нито нови институции, нито ново международно право. Това, което се случва, е по-скоро оформянето на нови геополитически конфигурации и съюзи, но това не е нов световен ред. А и също така се наблюдава тенденция към международни отношения, доминирани от позиция на силата и борба за сфера на влияние. И това, което като че ли се очертава в съдържателен план, и което е доминираща тенденция в международните отношения, при това достатъчно дългосрочно, е да няма нито сътрудничеството, нито дори съревнование, а по-скоро конфронтация съпроводена с милитаризация.

Ако се рушат старите институции, какво идва на тяхно място?

Безпорядък, международен безпорядък, международни отношения от позиция на силата, един дълбоко разделен и конфронтиран свят, в който няма правила на играта, в който отсъстват международните договорености, включително в сферата на разоръжаването, и ако все още има такива, те са остатъчни от периода на Студената война и непосредствено след това. И най-важното: където липсва изцяло доверие между страните, т.е. възможност за диалог, т.е. възможност за решаване на проблемите чрез политически преговори.

А геополитически как се разделя светът?

Това, което следва да се има предвид, е, че тази война до голяма степен промени оптиката към света през последните години дотолкова, доколкото в момента всичко се свежда до това за или срещу Русия. Но основното геополитическо противоречие за десетилетие напред, и това е борбата за глобално лидерство, остава между САЩ и Китай. Между другото това, което е интересно, обективно и двете страни печелят от този военен конфликт, говоря и САЩ, и Китай, защото САЩ успяха да консолидират отново НАТО около себе си след периода на Тръмп, знаем тогава колко дори изолирани в рамките на НАТО бяха САЩ, те до голяма степен оставят Европа на Европа – взаимното сдържане с Русия, което им освобождава ресурс за противоборството с Китай. Освен това в икономически план е съвършено очевидно, че енергетиката и военната промишленост на САЩ печелят. Китай от друга страна беше извадена от неуютната позиция на лидер на авторитарния свят, както доскоро той се считаше, той стана необходим фактор в тая нова геополитическа конфигурация. Освен това, Китай обективно получи Русия като младши партньор, защото Русия е принудена да разчита на китайската политическа подкрепа, и освен това, Китай е основният излаз на Русия към световните пазари, включително енергийни, финансови и т.н. Т.е. ако трябва да говорим в дългосрочен план, това противоборство ще продължи да бъде водещо.

След като Китай и САЩ печелят, в името на какво Русия води тази война? Тя вече не е част от биткатата за световно лидерство.

Това е наистина един въпрос, който мнозина наблюдатели си задават. И тук се търсят различни обяснения за действията на Путин. Това, което изглежда очевидно като първи и най-важен мотив беше опитът на Русия да се завърне отново сред водещите глобални играчи, защото 90-те години на миналия век изпратиха Русия встрани от влиянието й върху световните процеси. Но дори това да е било основният мотив, резултатът според мен категорично не отговаря на подобни очаквания.

Кой печели от войната? Казахте вече САЩ и Китай. В анализа вие посочвате Турция. Защо?

Турция също обективно печели от този конфликт. Първо, защото Турция успя да се ситуира като водещ фактор, като бих казал дори като регионален лидер и глобален фактор при решаването на тези въпроси. Турция с особената си позиция в рамките на НАТО от една страна, с диалога, който води с Русия, и подкрепата, която дава на Украйна, успя да се остави отворени всички врати. И неслучайно Ердоган се нареди редом с генералния секретар на ООН Гутериш при решаването на може би една от основните глобалните заплахи извън мира, за която говорихме, става дума за продоволствената криза и споразумението за износа на украинско зърно. Освен това, Ердоган в момента изглежда като най-вероятният възможен посредник, ако и когато се достигне до преговори между двете страни. Т.е. ако трябва да се резюмира, Ердоган успя да осребри както наличието на Босфора, т.е. геополитическото си положение от една страна, и дългосрочната си политика за превръщане на Турция в сериозен глобален фактор покрай войната в Украйна.

Тази война, колкото и да е продължителна, тя в момент ще свърши, г-н Кючуков. Как ще изглежда светът след нея?

Както и когато войната да свърши, според мен светът ще бъде в една действително много тежка ситуация. Т.е. това, което ще имаме на следващия ден, the day after, ако мога да употребя тази аналогия с филма, може с много висока степен на сигурност да се твърди, че ще имаме един дългосрочно, буквално за десетилетия, разделен и дълбоко конфронтиран свят, с много силна милитаризация и надпревара във въоръжаването. Също така свят, който е с динамично променящи се баланси и формирането на нови геополитически съюзи и партньорства, както вече стана дума, доминиран от борбата за сфери на влияние, където международното право отсъства или е изместено от позиция на силата, а ефективността на ООН и другите международни институции е до голяма степен блокирана, и където международните отношения се характеризират с пълно отсъствие на взаимно доверие. Т.е. търсенето на съвместни договорени решения на проблемите изглежда практически много трудно възможно. И точно това е причината, защо не може да се договори за изграждането на нов световен ред, защото за да бъде той универсален, той трябва да бъде постигнат със съгласието на основните международни играчи, а не наложен.

Г-н Кючуков, като погледнем геостратегията, която се развива под доминацията на логиката на войната, къде е България?

България естествено е част преди всичко от Европейския съюз и от НАТО, с всички произтичащи от това възможности и също така и ангажименти. И тук според мен всички опити да се постави под въпрос тази принадлежност на България са по-скоро спекулативни и за вътрешна употреба.

Какво характеризира българската външна политика и какво – българската дипломация днес, особено в периода от началото на военните действия?

Това, което бих казал първо за съотношението политика-дипломация, е, че дипломацията е инструмент на политиката и тя естествено, политиката е водещата. И когато говорим за българската външна политика, бих казал, че през последните години, през последното десетилетие, за съжаление, външната политика беше извадена извън Външно министерство. Т.е. Външно министерство не правеше външна политика, а правеше посещения, което е коренно различно, организираше посещения. Външната политика по тази причина стана до голяма степен персонална, тя стана хаотична, непоследователна и в резултат на това България изгуби първо своите позиции в региона. Трябва да се отчита, че България беше един от основателите и лидерите на регионалното сътрудничество. На практика регионалното сътрудничество на Балканите, това беше българска идея и България имаше много значимо присъствие там. Тя се дезангажира. Второ, в рамките на Европейския съюз България като че ли предпочете да разтвори своите позиции в общоевропейските, отколкото да аргументира интереси и позиции, които да бъдат отчитани в общоевропейските. А между другото, и за това не за пръв път става дума – още преди влизането в Европейския съюз всички представители на държавите членки и на Европейския съюз, и на НАТО изтъкваха очакване България да даде добавена стойност, т.е. тя да допринесе за формирането на позициите на Европейския съюз и НАТО в три направления – Балканите, Черноморския регион и постсъветското пространство, разчитайки на експертиза и познания от българска страна. Така че всичко това на практика като че ли доведе до намаляване активността и възможностите на българската външна политика, направи я в много случаи реактивна, а в други – пасивна.

Казахте, че нашите партньори са очаквали експертиза от българската външна политика. Те получиха ли я и ако не – защо?

За съжаление, България рядко аргументираше свои позиции по общоевропейски проблеми. Тук сигурно трябва да се отчете в интерес на обективността и факта, че това до известна степен беше и резултат от състоянието на България в Европейския съюз. България беше притисната в първите си години от членството, включително до съвсем наскоро, от механизма за контрол. И това до голяма степен като че ли накара българските правителства да не си отварят нови линии на противопоставяне с държави членки на Европейския съюз по други теми извън тази, предпочитайки да се ангажират с едни общи позиции. Но това доведе до нещо, което аз казвам, че за съжаление, в редица случаи българският външен министър през този период, вместо да отива в Брюксел с позиция и да се връща с решение, той отиваше за решение, а се връщаше у дома с позиция.  

Какви дефицити се очертават за българската дипломация? Доколко и как тя е свързана, превърната във функция на политическата нестабилност у нас, особено през последните две години?

Безспорно, когато има политическа криза, а ние сме свидетели на сериозна политическа криза в България, когато не може да се състави едно нормално политическо правителство, това намалява възможностите и на българската дипломация и това скъсява хоризонта на българската външна политика, първо, защото е много трудно първо да се вземат и второ, да се аргументират и отстояват дългосрочни решения. И трето, защото в диалога с партньорите всяко едно правителство, което има кратък хоризонт на съществуване, то не може да бъде толкова убедително. И това е една от причините България в конкретния случай трудно да лансира нови идеи. В по-широк план, като оставим нещата извън контекста само на последните години, то за съжаление, всичко това, за което говорихме, до голяма степен доведе до известна депрофесионализация на българската дипломация, което намира отражение и в момента, до липсата включително на желание за млади кадри да постъпват в Министерството на външните работи. За съжаление, оказва се, че това не е най-желаната и най-търсената професия в момента. Така че всичко това намира своето отражение и в по-високата степен, за която говорим – външната политика на държавата.

Г-н Кючуков, каква ще бъде съдбата на вашия доклад – той е четвърти, който вие изработвате? Каква е неговата значимост, накъде ще го насочите?

Естествено, този доклад, първо целта му е да се опита да направи задълбочен анализ, при това нещо, което според мен е най-важното – той е опит да се отиде отвъд събитието и личността, а да се проследят процеси и тенденции в световен, в регионален план, което да позволи да се анализират политики. Така че адресатите, които са, е както експертното и академичното начало, така преди всичко българските институции. И всеки един от тези доклади е бил изпращан до основните институции в България – говоря за парламент, правителство, президентство, също така и за Министерство на външните работи.

А имате ли обратна връзка доколко и как се съобразяват с вашите изводи, или поне се вслушват в тях?

Във всеки случай по това, което получаваме обратно като информация – че в най-лошия случай той не остава непрочетен. Оттам нататък доколко отделните заключения, които присъстват в доклада, включително и предложения, те се превръщат в елемент от българската външна политика – аз бих казал: да, има случаи, в които ние виждаме доста сериозно присъствие на тези и идеи, които са в доклада. В други случаи те, естествено, не намират място.

Цоня Събчева