Лиляна Друмева, председател на "Съюз на репресираните от комунизма – Памет“, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".   

Съюзът на демократичните сили навършва 33 години от създаването си на 7 декември 1989 година. Сред учредителите му има една организация, чието име рядко ще срещнете в справочниците – това е Съюзът на репресираните. Това бе структурата, събрала в редиците си страдалците на комунистическия режим. Срещала съм ги в централата тогава на бул. "Дондуков“ с достойнство да носят своите документи от лагери и затвори, от изтърпяни присъди и изселвания, от изключване от университетите и уволнения от местоработата. Това бяха хора, върху чиито плещи се бе стоварил с цялата си сила репресивния апарат на един човеконенавистен режим. Но тяхното упование, че са имали късмета да доживеят свободата, тяхната надежда, че новата опозиция е бъдещият мотор на България, ги превръщаше в гръбнака на Съюза на демократичните сили (СДС), в негови най-верни подръжници. 33 години по-късно малцина от тези достойни българи са все още между нас, но те дадоха огъня на своята вяра на техните наследници. Кои от каузите на СДС не успяха да видят репресираните в България? Наш гост е Лиляна Друмева – председател на Съюз на репресираните от комунизма  "Памет“.

Благодаря ви, че направихте такъв точен анонс на мястото на Съюз на репресираните от комунизма в създаването на СДС.

Днес сме свидетели на носталгия по комунистическия режим. Защо през изминалите 33 години не успяхме да прочетем кървавите страници на неговата тъмна страна?

Защото хората, които понесоха на плещите си страданието от комунистическия режим, още в началото бяха изтласкани в периферията на борбата срещу този режим, и не успяха да се преборят с ретроградните сили в СДС. Това е причината, а не защото не сме искали. Защото аз съм от основаването на Съюза на репресираните от комунизма още от 1991 година. Първо бях член, след това организационен секретар, след това имаше 2 съюза. И вече на наш конгрес преименувахме Съюза на репресираните от комунистическия режим в Съюз на репресираните от комунизма "Памет“. Защото паметта за това, което преживяхме по времето на комунизма, трябва да е винаги жива, трябва да се предава от поколение на поколение, за да не се повторят същите събития. Вие ме питате защо не успяхме? Вината не е само наша, ако въобще можем да говорим за вина. Вината се корени още от времето, когато в бившия социалистически блок така наречен имаше яростна съпротива в останалите бивши социалистически страни срещу комунизма. Тази съпротива беше смазана по най-жестокия начин. В България тази съпротива започна още с Горянското движение, още от януари 1945 година, и беше така жестоко смачкана, унищожена, че българите не намериха сили отново да подновят съпротивата си срещу комунизма през последвалите  45 години. Ние се бяхме превърнали едва ли не в придатък на бившия Съветски съюз и много често за нас се говореше като за 16-та република. Докато през това време в останалите страни се създаваше антикомунистическата опозиция, която беше силата в навечерието на падането на Берлинската стена. Това се отнася най-вече до ГДР, до Чехословакия, до Полша, а защо не и до Унгария. Сегашният министър-председател на Унгария Виктор Орбан беше тогава в първите редици на създадената съпротива срещу комунизма. Ние нямахте тази мая в навечерието на демократичните промени. Но въпреки всичко аз твърдя, че СДС не беше създаден от Държавна сигурност, както се подхвърля, или от БКП. Вярно е, че те направиха всичко възможно да разбият СДС през всичките тези 33 години, заедно с хибридната политика на Русия през последните години. Но така или иначе все пак те не успяха докрай да сторят това.

Кои от каузите на СДС не успяха да видят репресираните в България?

Много каузи на СДС Съюзът на репресираните не успя да види. Може би някои от тях, някои хората си отидоха по биологични причини, защото бидейки по лагери, по затвори, работили през всичките тези години възможно най-неприятната, най-трудната работа, която им се предоставя от тогавашната власт, тези хора трудно оцеляваха физически. Но някои от тях не успяха да видят приемането на България в НАТО, други не успяха да видят приемането на Българя в Европейския съюз, други доживяха и това, но не успяха да видят и досега лелеяната мечта да бъде сложен край веднъж завинаги на тази жалба по комунизма и по нашето комунистическо минало. Но най-болното, което не успяха да видят, което не успяха да усетят членовете на Съюза на репресираните от комунизма, е това, че те не получиха заслуженото внимание и уважение, което властимащите през всичките тези 33 години не можаха да им дадат. Казвам го това с огромна болка, защото съм говорила много пъти по този въпрос с хората от съюза, не само с ръководството, с техните деца, с техните внуци, с техните наследници, които и досега се боят да говорят за миналото и за това, какво са преживели тези хора. Аз съм канила на срещи, за да разкажат, за да споделят за своите близки децата на такива хора, те отказват да дойдат на тези срещи, защото са огорчени, защото знаят, че техните бащи и майки вече ги няма, и няма смисъл този въпрос повече да бъде коментиран. Това е голяма болка. Спомням си един разговор с Георги Саръиванов, човек с 3 смъртни присъди, който почина преди няколко години. Бяхме с него в Европейския съюз поканени тогава от председателя на Европейската комисия с още много други представители от Съюза на репресираните. Тогава той носеше със себе си 22-килограмовата верига, която е била сложена на краката му, бидейки в затвора. И той ми каза следното: "Лили, тази верига тежи по-малко отколкото обидата, която ние понесохме от това, че никой не се сети за нас и никой не седна на един равностоен разговор с нас“. Ето това е голямата болка, която завинаги ще остане и у мен, и у представителите на Съюза на репресираните, които са живи, и у тези, които вече не са между нас.

От снимките на помена всяка година на мястото на концентрационния лагер  "Слънчев бряг“ край Ловеч ни гледат горди, но отрудени хора. Няма да видите обаче сред тях лъскавите дрехи от модните кафенета. С какво може да им се помогне? С какво нова България е все още в дълг към репресираните и към техните наследници?

Бяха дадени някакви мизерни парични компенсации, някъде около 2007-2008 година, мисля, че до 2010 година това приключи. Някои от Съюза на репресираните не пожелаха да получи такава компенсация, защото бяха мизерно малко…

И беше унижение.

Много голямо унижение. Мои родственици отказаха да получат това и казаха: "От комунистите пари не искаме. Не сме се борили срещу комунизма или не сме отстоявали позициите си по времето на комунизма, защото е трябвало да получим някакви пари“. Така мислеха нашите съмишленици, нашите страдалци. Но аз ще ви кажа един факт, който не знам защо се премълчава през всичките тези 33 години: нито един наш член или пък нито един наследник на член от Съюза на репресираните не беше поканен на висока длъжност в изпълнителната власт, нито един. Ще кажа и още нещо: това са високо образовани хора, защото те винаги са оцелявали благодарение на образованието си, на старанието си, на доказаните си интелектуални и умствени възможности, да бъдат едва ли не дори незаменими, за да бъдат оставени на работа. Въпреки това нито един не беше поканен в изпълнителната власт. Това е толкова гразно, че мисля, че не е необходимо да го тълкуваме. Защо не ги поканиха? Аз работих 25 години в Министерство на образоването на почти всички възможни позиции, казвам на почти всички възможни позиции. Може би най-високата възможност беше да бъдеш директор на някаква дирекция. И винаги фокусът на вниманието и на критиката беше отправян най-вече към мен, най-вече за мен се задаваха въпроси в Народното събрание и се твърдеше, че аз провеждам някаква политика, което не беше вярно. И накрая бях принудена да осъдя един народен представител, за да разбере цяла България, че няма да позволя да се гаврят с името на човек от Съюза на репресираните.

Г-жо Друмева, мислехте ли преди 33 години, че ще видите България в това състояние, в което се намира сега?

И пред ум не ми е минавало. Дори когато, нека една малка ретроспекция за вашите слушатели, може би тези, които са на моите години, пък и дори по-млади, и са били по площадите, ще си спомнят времето на Велико Народно събрание, когато д-р Желев беше избран за президент, те помнят, че беше предложен Петър Дертлиев – това не се случи, след това избраха д-р Желев, който пък взе, че предложи Атанас Семерджиев за вицепрезидент. Представяте ли си? Един бивш партизанин, един човек, който през цялото време пречеше на демократичните промени. 1991 година разцеплението на СДС по отношение на Конституцията, 38 народни представители обявиха гладна стачка, въпреки всичко тази Конституция беше приета, и сега тя ни създава много често проблеми. По-късно създаването СДС като партия, кой стана неин председател – Иван Костов. Какво общо има Иван Костов със СДС? Бивш преподавател по политикономия, който пишеше статии след 10 ноември за КНСБ и "Работническо дело“. Отново причина да не се случи истинската промяна. Създаването на ДСБ и разбиването на СДС, идването на Беровото правителство. А след това, само си помислете – Тройната коалиция. И идването ГЕРБ на власт, където вие знаете прекрасно – да, вярно е, много хора, които бяха в СДС, членуваха в ГЕРБ, защото мислеха, че там ще бъдат осъществени техните мечти. Но много неща и там не се случиха, за съжаление. И накрая какво се случи? Единственото Съюзът на репресираните от комунизма "Памет“ поиска оставката на сегашния президент. Нито една партия, която има претенциите да бъде демократична, не направи това. Ще намерите текста на нашата декларация, може би сте го чели, защото строителите, които изградиха България след Освобождението, хиляди родолюбци и истински патриоти, много от тях завършили образованието си в Западна Европа, и достойни представители на военния и интелектуалния елит на страната бяха жестоко избити и въдворени в концентрационни лагери. Точно тези хора представляваме ние. И документите за Народния съд свидетелстват за деградацията и терора над нашия народ. Същият този президент вече втори мандат не намери време да дойде поне веднъж на един от паметниците, които честват тези събития. Защо? Защо президентът Радев не го направи? Та той излезе с вдигнат юмрук и се съюзи с тези, за които само преди 2 дни каза, че са го излъгали. Съюзи се с "Отровното трио“ – с тия, които палеха слама, които разнасяха черни ковчези. А без да се обърне като президент към всички, да бъде равнопоставен към всички, да открои проблемите пред страната, защото има достатъчно демократични инструменти, чрез които те могат да бъдат решени. Но г-н Радев не го направи. И затова ние му поискахме оставката. Ние, единствено ние. И аз не знам, г-жо Събчева, защо нито една от националните телевизии, нито БНТ, нито бТВ, нито Нова телевизия не са поканили нито един представител от Съюза на репресираните да говори по въпроси, които засягат бъдещето на страната, не миналото, бъдещето. Да видим и тези хора имат ли някаква концепция, предлагат ли някаква градивна инициатива или разумен разговор и загриженост за духовното здраве на българската нация. Ние предлагаме тези неща, но никой не ни кани, никой. Защо мислите? Какво се случва в България? Ето това питам аз. Защо ние единствени доскоро ние не гласувахме военна помощ за Украйна, и сега се сърдим защо не ни приемат в "Шенген“. Ами как да ни приемат? Аз ако съм на местото на Рюте, също бих се поколебала, трябва да ви кажа, какво ще ми бъде мнението за България.

Благодаря ви, че приехте да бъдете наш гост.

Благодаря и аз. И от името на Съюза на репресираните от комунизма "Памет“ ми разрешете да честитя първо днешния хубав празник на св. Николай Чудотворец, и да пожелая на всички демократично мислещи хора в България да са здрави, да имат упование и вяра и в неотменността на тези демократични прояви и тези демократични промени, които ни предстоят, убедена съм.

Цоня Събчева