Лидия Йорданова, собственик и  управител на социологическа агенция "Екзакта Рисърч Груп“, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".   

Как приключва политическата година? Научаваме и от регулярното национално проучване на "Екзакта Рисърч Груп“, проведено в периода от 5 до 12 декември чрез интервюта "лице в лице“ на 1 050 пълнолетни българи в 70 населени места на страната. Изследването е осъществено със собствени средства в рамките на изследователската програма на "Екзакта“. В пет части са зададени въпросите: за евроатлантическата ориентация на българите; за работата на лидерите на парламентарно представените политически партии; за вината заради липсата на работещ редовен кабинет и за честите национални избори през последната година и половина; както и за причините за ниската избирателна активност и за електоралните нагласи в средата на декември. Какви изводи се налагат от отговорите на анкетираните? Наш гост е собственик и  управител на социологическа агенция "Екзакта“ Лидия Йорданова. Каква картина на края на политическата 2022-ра година рисува вашето изследване?

Нашето изследва измерва тенденции през цялата година и много категорично бихме могли да обобщим, че в средата на декември приключва годината при доста неоптимистична жизнена перспектива за повечето българи и при недобра политическа ситуация, която хората оценяват с все по-лоши оценки. Нека да започнем от това, че българските институции не са били толкова ниско оценявани, аз не си спомням откога поне, що се отнася до работата на парламента. Негативните оценки за работата на основния законотворчески орган в страната в момента надхвърлят 85%, позитивните са около 7%. Всичко това означава много сериозна криза в доверието в институциите, а парламентът както винаги се оказва събирателен образ на политическия живот в страната. И за да продължим с конкретните доказателства за този песимизъм и за тази мрачна картина на политическата реалност у нас, която поражда твърди негативни оценки, би трябвало да кажа и това, че тествахме всички лидери на парламентарно представени партии, повечето от тях имат изключително високо неодобрение, което е около и надхвърля 70%. Изключение прави Стефан Янев, който в представите на българите се записва като ново консенсусно лице, а останалите очевидно набират негативни оценки не само заради това, че са познати, че са поизхабени в политически план, но и заради некомуникативността си и невъзможността да преминат червените линии на своите партии, и да дадат на българите онова управление, което хората очакват от тях.

Какво означава за политическата система, че неодобрението към повечето лидери на партии в парламента през декември надхвърля 70%? Означава ли, че всички съгрешиха и вкупом излишни станаха?

Означава недоверие, умора от избори, означава търсене на нови лица и същевременно предубеденост включително към новите лица. Когато питаме, чия е вината за липса на работещ кабинет, което наблюдаваме всички през последната година и половина, хората казват, че вината е на всички партии, които съществуват, независимо дали са нови или стари, независимо от това дали са представени или не са представени в настоящия парламент. Тезата за колективната вина на политиците, на всички български политици, при това и на всички депутати е много силно развита и много силно присъстваща в масовото съзнание и масовите оценки. Причината очевидно е само една – хората я изричат ясно: всички тези български политици и депутати са безотговорни към проблемите на хората. Това агресира общественото мнение и имам притеснения относно бъдещи избори, и затова в какви посоки може да се излее, да се изрази, да се отрази тази агресия и това крайно недоверие. Значи, почти няма политически невинни сред участниците в политическия процес. А когато става дума за това, защо не гласуват много българи, защо много българи не отидоха на избори на 2 октомври, масово обяснителната схема на българина е: хората не гласуват, защото са разочаровани, обезверени, уморени от избори, защото имат силна нетърпимост към политическия елит, защото няма кого да избират между партии, независимо дали са нови или стари, защото не вярват, никой не вярва вече у нас, че ако гласува, нещо ще се промени за страната или за него лично в персонален план. Най-опасната последица от последните няколко месеца, особено в периода след 2 октомври обаче е тази, че в българите расте недоверието към честността на вота, проблематизира се тази честност. На изборите все повече се гледа като на предмет за манипулация и хората си задават въпроса: защо да гласувам, когато моят вот при подобна ситуация се обезсмисля? Да, и не на последно място установихме, че има едни 7% от българите, които мислят, че сред хората има натрупан страх и недоверие в резултатите при гласуване с машини, макар и неголям процент, аз виждам колко остро се реагира в политически план на допускането, че има хора, които са против машините. Да, делът не е голям, но 7% от българите мислят, че доста хора в провинцията се справят трудно с машините, и в същото време не вярват на резултатите от гласуването с тези машини.

Г-жо Йорданова, казвате, че растящото политическо напрежение и натрупаният през последната година и половина негативизъм към институции, политици и партии могат да отключат процеси с непредвидими последици при следващ вот. Какви могат да бъдат тези процеси? До какво ще доведат?

На първо място би могло да се оспорва нелегитимността на вота при една много ниска активност, към която вън от съмнение вървим. Нашите данни в последните изследвания през ноември и декември показват доста ясно, че активността ще бъде по-ниска от тази, която регистрирахме на 2 октомври. Т.е. в порядъка от 35 до 38% към момента. Колко още може да падне – не мога да се ангажирам с мнение по този въпрос. Следователно темата за легитимността на вота ще излезе с пълна сила на дневен ред. На второ място нарастващото недоверие в честността на вота е проблем, с който повечето партии ще се сблъскат наистина много рязко, и както се казва челно на следващите избори, и опитите да се правят нови коалиции или да се търсят нови партии, или да се прави възстановка на стари, всичко това е силно проблематично при наличие на подобно отношение към партиите, към политиците у нас. И може би ще изненада неприятно повечето политически играчи тази ситуация, тъй като ние наистина в политически план живеем върху бомба със закъснител – никой не може вероятно от анализаторите да предвиди, точно и кога ще се случи, но опасността остава латентна.

Имат ли перспектива политическите партии, след като сякаш се оказаха в особена астрална система, в която всяка се върти около собствената си ос?

Политическите партии се опитаха да представят себе си в най-добра светлина без обаче да жертват нищо през последните месеци. Те не жертваха своите убеждения, не прекрачиха своите червени линии. Така че опитвайки се да бъдат най-приемливи за хората, те показаха, че са неприемливи с невъзможността да комуникират помежду си. Наистина е трудно да се обединиш с някой, който изповядва съвършено различна от твоята политическа философия, но е доста лесно да се обединиш около полезни политики – нещо, което нашите политици се правят, че не разбират, не чуват и не виждат. Хората желаят, ето затова и рейтингът на Стефан Янев е висок, хората желаят да се демонстрира политическа толерантност, но не изкуствена, не фалшива. Толерантност, при която да се каже: да, ние сме различни, да, ние не мислим като вас, но имаме общи приоритети, не ние, държавата и хората имат общи приоритети, и ние ще ги следваме заедно каквито и да сме, колкото и да сме различни.

Можем ли да кажем, че Стефан Янев се очертава в българския политически живот като фигура, която може да придобива все по-голямо влияние?

Нищо подобно не казвам. Аз смятам, че той получава малко поощрение за своята толерантност. В никакъв случай не може да се твърди, че която и да е от фигурите понастоящем в българския политически живот е позитивно натоварена с очаквания от избирателите. Очакванията за бъдещето на страната, собственото бъдеще, които ние регистрираме в края на годината, ясно говорят в подкрепа на тази моя теза, а именно 2/3 от българите очакват следващата година, 2023 година, макар и нова, макар и заредена с принципно добри намерения и очаквания, все пак те мислят, че тя ще бъде лоша, колкото беше 2022-ра година, или дори и по-лоша за България. Всичко това е много мрачно, не се случва често в масовото съзнание, в масовите преценки, и повтарям, говори за голяма опасност, която се недооценява от политическата класа у нас.

Защо политическите лидери у нас са тясно одобрявани само от своите електорати? Като гледам вашето изследване, това показва.

Да, вие много правилно формулирате този важен извод, защото се оказва, че подкрепата за лидерите идва главно от техните електорати. А безвъзвратно като че ли изглежда отминало времето, в което се казваше: ние харесваме тези и тези политици, защото те са добри. А добрият политик в момента е моят политик, политикът от партията, за която гласувам. Чуждият политик не може да е добър. На първо място това е резултат от чудовищното разделение в политическия живот, от силната фрагментация, от пълната нетърпимост между политическите субекти. Всичко това води до затваряне в рамките на собствени електорати. На практика кризата, която политиците създават, подронва собственото им бъдеще.

Какво се случва с президента? Във вашето изследване той не е намерил място, поне аз не срещнах неговото име.

Права сте. В нашия анализ той не намери място и в нашата презентация. Но разбира се, ние мерим доверието към институции, към президент, просто не можем да напишем достатъчно широко всичко онова, което сме изследвали обстойно. Така или иначе е важно да се знае, че президентът през тази година загуби една немалка част от своите симпатизанти – между 8 и 9%, загуби ги плавно, малко по малко, в никакъв случай не през последните дни или последния месец. От началото на годината нашите изследвания посочват постоянно леко свиване на одобрението за работата на президента. Ако неговият рейтинг беше между 58 и 59% одобрение в началото на календарната 2022 година, сега вече към края на годината това одобрение надхвърля с няколко десети 50%. Това, което все пак обективността изисква да се каже, е, че той е един от малкото политици, поне ръководителят на държавна институция, чийто рейтинг е положителен, разбирайте одобрението към работата е по-голям от неодобрението. "Екзакта“ работи с категорията "одобрение на дейността“ на политиците, не използва понятие като "доверие“, това е наш концептуален избор при работата ни.

Защо се провали политическият диалог между президента и парламентарно представените партии?

Вероятно в един момент от липсата на подобен диалог някой се е опитвал да се възползва. И тук няма невинни, както президента, така и партиите са се опитвали да черпят позитиви до момента, в който негативите стават необратими, и заиграването със собственото мнение, с налагането на мнение започва да става нетърпимо за хората. От всички случаи от това губят и президента, и политиците, които ту са му опоненти, ту под някаква форма дават  скрита подкрепа за неговите решения и действия. Така че от подобно витиевато сътрудничество и всякакви неподплатени с действия комуникации не печели никой в България в момента.

Дали влошените отношения между президента и повечето парламентарни партии всъщност не могат да се охарактеризират с един двояк сценарий: от една страна президентът се опитва да хвърли отговорността на партиите, от друга страна партиите се опитват да си измият ръцете с президента?

Това несъмнено е точно така. Преди малко точно в тази посока говорех. Но ми се струва, че няма постоянно влошени отношения, нито постоянно подобрени, има една динамика на отношенията между президента и партиите. Имаше остро противопоставяне в миналото с ГЕРБ и ДПС, сега това противопоставяне не е видимо и не е толкова остро, дори да е видимо. По-остро в момента е противопоставянето с "Продължаваме промяната“, които пък се ползваха от пълната подкрепа и даваха пълна подкрепа на Румен Радев за спечелването на неговия мандат. Бих казала обаче, че генерално президентът влиза в един негативен за себе си тренд, в който несимпатизиращите му парламентарни формации нарастват – и "Възраждане“ влиза в тях, и "Демократична България“. Т.е. разширява се кръгът на партийните формации, които имат забележки към работата на президента. Това прави избирателно картината на отношенията все по-трудна и с все по-неясен изход.

Отдавна се каня да ви питам: откъде идва потенциалът за одобрение на "Продължаваме промяната“ – 19% биха гласували за нея, ако изборите бяха днес, след изобилието от разкрития за злоупотреби, извършени от нейните лидери по време на управлението на четворната коалиция?

"Продължаваме промяната“ е основен опонент на ГЕРБ. Като такъв той печели активи дори само поради простия факт, че е основен опонент на ГЕРБ. Да, има проблеми, има грешки, но не приемам критиките, че това е процент, който е нереален, още повече, че е в изборна ситуация. До момента "Продължаваме промяната“ има по-висок от този процент, който ние в момента получаваме. "Продължаваме промяната“, повтарям, черпи сили в прослойки, където ГЕРБ е загубил доверие и черпи престижност, ако може да се говори за такава, сред хората, които настояват моделът на ГЕРБ да не се завръща повече в страната.

Ако може да ви задам няколко въпрос и по частта  от вашето изследване за евроатлантическата ориентация на българите: ако неодобрението за Европейския съюз и НАТО е между 20 и 30%, т.е. то е малко в сравнението с одобрението, което е, 70%,  по-агресивен и креслив ли е евроскептицизмът? И защо той някак се налага в публичното пространство?

Първо бих искала да кажа, че за последните 3-4 години не наблюдаваме никакви драстични промени в оценките в полза и подкрепа на нашето членство в Европейския съюз и НАТО, и в оценките против това членство. Това е много важно да се каже, че защото злоупотребите с тезата, че ние сме все по-големи евроскептици, все повече сме скептично настроени към сътрудничеството си с НАТО, всичко това беше подложено на много по-реалистична оценка в период, в който в близост до нас се води война, и всякакви спекулации с подобни тези търпят крах, както се вижда от нашите данни. Това, което е важно да се знае, е, че има групи и обществени прослойки, които от самото начало на членството ни до момента са противници на членството и в НАТО, и в Европейския съюз. В момента те намират политически израз най-вече в лицето на партиите "Възраждане“ и БСП. Проевропейски, пронатовски най-силно настроени партии у нас са "Демократична България“ и ГЕРБ, разбира се, плътно следвани от "Продължаваме промяната“ и ДПС. Всъщност, тези четири формации са наистина проевропейски настроени, ако съдя по оценките, които дават техните избиратели, и евроатлантическите ценности, които изповядват в крайна сметка техните избиратели.

Не наблюдаваме ли парадокс: гражданите подкрепят във висок процент евроатлантическото членство, а политиците в парламента някак обаче нехаят по необходимите по европейските и атлантическите инициативи законодателни действия? Веднага давам примери: от 22 очаквани от Европейската комисия закона за Плана за възстановяване и устойчивост, заради които освен всичко друго ще получим и много пари, парламентът е приел само един. Осем месеца след войната в Украйна народните избраници едвам миналата седмица гласуваха военна помощ, след като от половин година бяха подканвани за това. Как да си го обясним?

Големият проблем в комуникацията е, кой ще извлече полза от едно или друго политическо и законодателно действие. Вие поставихте пръст в най-болните теми и въпроси. Ето защо аз ще отговоря. Колкото и парадоксално да звучи, големият проблем е, кой ще извлече полза от решаването на тези проблеми, и тъй като това е трудна задача да се види, кой може да го направи, да извлече ползата, боричкането стига до отказ от решаване на спешни, неотложни и жизнено важни въпроси, като приемане на изискуемо законодателство за това да влезем в рамките на финансовата програма за подпомагане.

Парадоксът обаче има и друга страна: след като 71% одобряват членството в Европейския съюз и 57.3% членството в НАТО, защо на избори наблюдаваме трудно ориентиране към реално отстояващите евроатлантическата позиция? Правят ли се нюанси спрямо различните партии?

Отстояването на евроатлантическата позиция е нещо различно за обикновените хора, дори за различните прослойки от обикновените хора и за политиците. Тук ще ви дам пример с нашите данни, които не съм огласява и които се отнасят за приемливостта и неприемливостта за въвеждане на еврото в началото на 2024 година в България. Твърди противници са 52% - виждате, това е един много висок дял от населението, който как се съвместява с тези евроатлантици? С хора, които одобряват НАТО и ЕС?

70% одобряват, а 50% не искат еврото?

Да, а 52% не желаят да се приема еврото. Значи, отделно въпросът за това има ли кампания, кой какво обяснява на хората, кой какви гаранции им дава, така или иначе над 26% от българите, които иначе са хора с евроатлантически ценности, са склонни да приемат еврото. Но нека тогава да бъдем по-коректни и да обясним, кои приемат и кои не приемат. Значи тези, които не приемат еврото, категорично са вдъхновени от хората, които не одобряват членството в НАТО и Европейския съюз, т.е. от избирателите на партиите "Възраждане“ и БСП. От друга страна възрастните и бедните хора не приемат по малко по-различни причини: бедните се страхуват да изпаднат съвсем от социалния си статус, който съвсем не смятат за благоприятен. Истината е, че одобрението към еврото като национална валута след една година е много силно развито отново сред партиите със силни европейски ценности, като "Демократична България“, ГЕРБ, "Продължаваме промяната“. Но най-силни поддръжници на еврото у нас са от "Демократична България“, като близо 2/3 от техните избиратели категорично подкрепят въвеждането на европейската валута. По-скоро привърженици на подобно въвеждане са и младите и образованите българи, жителите на градовете на страната. Този профил ясно показва, че проблемът не е само политически, той е образователен, информационен, битов ако щете, въпрос на стандарт ако щете.

Целият този букет от нюанси трябва да се отчитат от следващото управление на страната, трябва да се работи да се преодолеят информационните дефицити, защото несъответствието между евроатлантически ценности и подобна оценка за невъзможност еврото да бъде прието масово говори за липса на кампания, за липса на точен и верен подход към хората за работа по темата.

Какви са очакванията за 2023 година?

Казах ви, че за пръв път от много години насам те не са оптимистични. Хората смятат, че 2/3 от българите не вярват, че следващата година може да бъде по-добра от тази, която измина, или пък добра изобщо. Т.е. нямат някакви позитивни очаквания голямата част от българите, при това ги нямат както за страната, така и за себе си, макар в по-малка степен да са песимисти за собствения си живот, тъй като те смятат, че имат някакви механизми да компенсират неблагоприятната ситуация. Друг е въпросът, че има оценки за неблагоприятна европейска и световна ситуация. Българинът добре се ориентира като цяло в процесите, но това не го довежда до оптимизъм, а политическият хаос в страната допълнително му навява по-мрачни и безперспективни нагласи.

Цоня Събчева